Анна Данилова*

Не, лична среща между Зигмунд Фройд и Клайв С. Луис в действителност не се е състояла. Те се срещат в лекционния курс на асистента по психиатрия Арман Николи.

Преди около 40 години Николи започва да води курс по Фройд в Харвард. В началото курсът бил посветен само на философията на Фройд, но с всяка изминала година все по-голям брой студенти не скривали възмущението си от материализма на Фройд: „Студентите смятаха трудовете на Фройд за изключително интересни, но едностранчиви, – казва Николи. – Те се опитваха да разберат има ли някой на равнището на Фройд, който би могъл да застане в защита на религиозния светоглед, който бащата на психоанализата така яростно критикува”.

Кой притежавал силата да възрази на Фройд?

И Николи си спомня за К. С. Луис. Като млад лекар той прочел книгата му „Страдание”, оставена в болничната библиотека; четял я, надявайки се да превъзмогне личните си страдания, които били толкова силни, че едва не го накарали да се откаже завинаги от медицината.

„Книгата ми помогна, но струва ми се, тогава приех простотата и достъпността, с които е написана, за повърхностност. Едва години по-късно осъзнах нейната дълбочина”.

И така, Фройд и Луис.

Зигмунд Фройд умира през 1939 г. в Лондон, където попада, за да се спаси се от нацистките гонения. Той моли свой приятел да извърши евтаназия: мъчително умирал от рак на гърлото, предизвикан от тютюнопушене. След кремацията му Ърнест Джоунс казва: „Той бе погребан в абсолютна скромност, така както искаше, без сянка от помпозност или церемониалност”.

Непрестанно употребявайки думите: его, невроза, психоза – не си даваме сметка, че всъщност създател на тези термини е Фройд. Големият атеист на 20 век, чийто философски трудове предизвикват може би по-голям интерес, отколкото психоаналитичните му такива, внася колосален принос за секуларизацията, или по-просто казано, за безбожието на съвременното общество. Фройд критикува религията като инфантилен и недостоен за здравия разум светоглед. Религиозните доктрини – както пише известният психиатър, – „носят в себе си отпечатъка на онези времена, в които са възникнали, времена на детинско невежество за човечеството”. Той заявява, че „световните религии следва да се разглеждат като случаи на общочовешка натраплива невроза” и ако човек е склонен да приема безкритично всички нелепици, поднасяни му като религиозни учения… то слабостта на неговия ум не бива много да ни учудва”.

26 години след смъртта на Фройд роднини и приятели се събират на опелото на Клайв С. Луис, започнало с Христовите думи: „Аз съм възкресението и животът”. Писателят, едно поколение по-млад от Фройд, в продължение на много години бил убеден, последователен атеист и нерядко изграждал своята атеистична аргументация върху тезите на Фройд. Убежденията на Луис претърпели кардинални промени след запознанството и продължителните му разговори с Дж. Р. Р. Толкин и Хюго Дайсън: „Когато ние (Уорни и Джак) се отправихме (на мотоциклети в зоопарка „Уипснейд”), аз не вярвах, че Иисус Христос е Син Божи, но когато пристигнахме в зоопарка вече вярвах” – така описва своите преживявания писателят в книгата си „Застигнат от Радостта”.

„Когато в качеството на опонент на Фройд включих в семинара Луис, в курса започнаха разгорещени дискусии, – спомня си Николи. – Да водя този семинар беше истинско удоволствие, тъй като всички участници проявяваха жив интерес към проблемите, които обсъждахме”.

Семинарът на Николи има огромен успех и докторът е убеден, че дискутираните теми са важни за студентите и в професионално отношение: „Това са въпроси, на които студентите от медицинските училища следва да се научат да намират отговори; човек, който се сблъсква със застрашаващо живота заболяване, може да попита: „Защо Бог постъпва с мен по този начин?” – За лекаря е крайно необходимо да познава убежденията на своите пациенти”.

По материалите от дискусията Николи написва книгата: „Проблемът Бог: полемика между К. С. Луис и Зигмунд Фройд за Бога, любовта, секса и смисъла на живота”, в която на всяка страница са поместени тезис на Фройд и антитезис на Луис.

Николи не дава отговори и не приема ничия страна в спора; това е книга без окончателни отговори, тя е мощен тласък за размишления и нови дискусии. Авторът изследва живота на единия и на другия, опитвайки се да установи какво е формирало техните възгледи. Кой от тях е по-щастлив и по-удовлетворен от живота: Фройд или Луис? Кое е по-доброто: да вярваш или да не вярваш?

„Студентите често ме питат: „Вие на чия страна сте?” Едни смятат, че щом съм психиатър, следователно съм материалист. Други, на които не е чужда духовната представа за света, подкрепят противоположното мнение. Аз се опитвам единствено да дам обективна и безпристрастна оценка на двата мирогледа”.

Въпреки това, отговорът на въпроса: кой е по-щастлив, е очевиден. Луис и само Луис.

„Предишната мъчително-сладостна болка (ако въобще си струва да говоря за нея), ме пронизваше толкова често и силно, колкото и преди моето обръщане. Но сега знаех, че ако я възприемам единствено като състояние на собственото си съзнание, тя не притежава онази ценност, която някога й придавах, а е важна само поради това, че насочва към нещо друго, отвъдпределно. Докато се съмнявах в съществуването на Някой, аз смятах за най-важен този признак – за заблудилия се в гората няма по-радостно събитие от намирането на указателна табела. Онзи, който пръв я забележи, привиква и останалите: „Вижте!” Но ако излезем на пътя, където тези табели се появяват на всяка минута, вече не им обръщаме внимание. Те ни ободряват, признателни сме на хората, които са ги поставили, но не спираме, за да ги разгледаме; а ако и да спрем, то е за кратко – дори на онзи път, на който върху сребърен стълб блести златен надпис: „Път към Йерусалим”. Разбира се, това не означава, че трябва да оставя работата си, за да позяпам всяка дреболия край пътя”.

Наблюдателят Кен Геверц споделя впечатленията си от прочетеното: „Въпреки теорията на Фройд, че религиозните убеждения са несъвместими със здравия разум и интелекта, преходът на Луис към християнството е резултат от продължително и старателно осмисляне и изследване на историческите свидетелства. Като си поставя за цел да изясни за себе си действително ли Христос е Син Божи, Луис прочита Новия Завет на гръцки език, използвайки литературните методи, които овладява още като студент. В крайна сметка му се налага да признае неизбежността на натрапващия се извод: Иисус е именно Този, за Когото се представя.

В противоположност на Луис, Фройд бил мрачен песимист, който яростно спорел с мнозинството свои познати и колеги. Той се изказвал твърде неласкаво за човешката природа: на един приятел психиатърът написва: „Не успях да открия нищо положително у човека. От личен опит мога да кажа, че по-голямата част от хората са отрепки, независимо към какви етични доктрини се придържат и изобщо придържат ли се към някакви доктрини”. Фройд препоръчва да „понасяме безропотно” страданието, но за себе си избира умишленото му прекратяване чрез евтаназия”.

„Всички психиатри отдават дължимото на Фройд, – казва Николи. В повечето видове психотерапия се използват едно или няколко фундаментални понятия, разработени от Фройд. Той напълно променя представите за поведението на човека в много области на познанието”.

По книгата на Николи беше заснет и излезе на екран четирисериен филм.

Преди две години в САЩ бе представен спектакълът „Последният сеанс на Фройд”, в който на театралната сцена Фройд и Луис се срещат в навечерието на Втората световна война.

„Никак не е лесно на сцена да бъде изиграна дискусия за Бога, за секса, за войната, за смъртта, чиято загадка не можем да разрешим; не е лесно всичко това да се превърне в драматургична пиеса. До известна степен можем да го постигнем с помощта на технически средства (радионовини, телефонен звън, движението на актьорите по сцената), но най-главното е дълбочината, с която двама мъже възприемат проблемите; дълбочина, която се засилва от тази среща, така че ясно забелязваме опитите им да се защитят, виждаме техните уязвими места. Диалогът е изграден на основата на дълбоко взаимно уважение и своеобразно приятелство, което би могло да се породи между тях, приятелство, което да стане крачка към примирението. Все още не е късно то да се осъществи и е възможно да стане факт, ако човечеството има бъдеще” – пише в своя блог за спектакъла епископ Серафим Сигрист.

С този спор книгата и пиесата несъмнено ще увлекат зрителите: за дълги часове или може би за още дълги години.

От pravoslavie.bg

* Анна Данилова е филолог, преподавател в Московския държавен университет и главен редактор на  популярния руски интернет портал „Православие и мир“ (pravmir.ru).

Comments

comments