След година на неубедително, всъщност откровено вредно управление, кабинетът на Орешарски най-сетне си подаде оставката. След като Парламентът и Министерският съвет остават все още заградени, а министър-председателят не можеше да ползва нито един главен вход, катастрофата на правителството не се нуждае от повече илюстрации. Разбира се, оставката трябваше да дойде много по-рано, но все пак българското общество има защо да се радва, че това злополучно правителство спира да изпълнява поръчките на БСП и ДПС. Дотук с добрата новина и поздравленията. Предстои нещо много по-важно.

През последната година Народното събрание прие тоталитаристки законодателни промени, свързани с правото на законен протест и с правомощията на полицията. Гласува нереалистичен държавен бюджет. Промени, тоест осакати Избирателния кодекс. Опита се да измени, тоест да намали защитата на потребителските права. Решенията на законодателния орган обикновено бяха открито антидемократични и едновременно с това – безотговорно популистки (например относно цените на електричеството резултатът беше само задълбочаване на бюджетния дефицит, противно на розовите обещания). Всичко това доведе до разрив между институциите, когато Президентът се видя длъжен да приложи правото си на вето. Кабинетът пък поиска и получи огромни заеми, които дълго ще бъдат изплащани; и извърши – меко казано – спорни назначения в областните управи, ДАНС и на още редица места. Правителството си позволи демонстративно да вземе пари от бюджета на БНТ и да ги прехвърли към Софийския университет не от загриженост за образованието, а за да накаже относителната свобода, с която националната медиа коментираше събитията и същевременно – да възнагради послушната позиция на дискредитирания Ректор Илчев. Кабинетът също така неколкократно компрометира България пред нейните европейски и американски съюзници с двусмислената си, нелоялна и неморална позиция по отношение на спорния проект „Южен поток” и кризата в Украйна. Конституционният съд прие едно изцяло антиконституционно решение (говоря за връщането на Делян Пеевски като народен представител след краткия му престой в ДАНС). Служители на МВР през юли и ноември 2013 биха мирно демонстриращи граждани. Принципите на законността бяха изцяло инструментализирани за партийни и картелни цели – непрозрачността в управлението стана пословична с репликата на прокурор Христо Динев („не е работа на обществото да знае”), а политически опоненти в Парламента си разменяха гръмки обвинения, без това да води до реално задействане на съда. И най-сетне – липсата на интерес към проблемите на сигурността в управлението доведе до смъртта на поне 14 души във Варна и Добрич по време на последните порои. Смърт, за която никой не поема неизбежната отговорност. Нямаме право на къса памет, нито на незаинтересованост.

Всичко това ставаше в атмосфера на изострена нетърпимост между гражданското общество и властите. Протекоха месеци на разгорещени демонстрации и протестни шествия срещу безобразничещите държавни органи (и не е вярно, че тези неща се случваха само в София). С държавни пари бяха организирани автобусни екскурзии на евтино наети „контрапротестиращи”, които целяха да подменят истината за общественото възмущение срещу мафиотизацията на политическата власт. Отново с държавни пари бяха заплащани услугите на манипулативните медии на Пеевски. Народни представители, министри, служители на МВР и университетски кадри се надпреварваха да демонстрират презрението си към „улицата”, към „лумпените”, към „калта под колелата”. Мария Пиргова дори благоволи да обясни, че шантажът е нормално отношение към гражданите, когато те случайно са миньори. Все по-неуравновесеният Волен Сидеров се опита да подбуди няколко десетки съмнителни типове към насилие в центъра на столицата и същевременно отричаше външнополитическите ангажименти на страната ни, с което стигна много близо до държавна измяна. За много по-малко скандални изявления и действия в нормални държави се изискват не само оставки, но и край на политическата кариера, пък и съдебни мерки.

Точно тук започва новият императив пред българското гражданство. Оставките през 1990 и 1997 не разрешиха нито един от вътрешните проблеми на България – най-вече корупцията и тоталитарните навици в управлението. Новата оставка сама по себе си също няма да разреши болезнения въпрос за противозаконното поведение на голяма част от т. нар. „политическа класа”, принадлежаща най-вече (но не само!) към БСП и ДПС. Организацията „Протестна мрежа” даде няколко добри примера за търсене на съдебна отговорност от самозабравили се публични фигури. Това беше ефективна част от общите граждански недоволства. Но няма възможност за отпускане. Сега се налага продължаване и засилване на този обществен натиск за търсене на съдебна отговорност от тоталитарно и мафиотски действащите „политици”. Правозащитни институции, независими медии и частни лица имат възможността – по-скоро имат дълга – да не пропускат нито една възможност за съвсем конкретни и разнообразни обвинения срещу лицата и партиите, които само за една година върнаха страната ни с около седемнайсет години назад.

Comments

comments