– Когато един журналист отива в политиката, той застава от едната страна на барикадата. Как стана така, че си номиниран за втори в листата на „Синьо единство”? Защо избра точно тази политическа формация?

– Не съм член на никаква политическа партия от десетилетия, от времето, когато в първите седмици и месеци членувах в Съюза на демократичните сили. Напуснах, когато се появиха разни мушмороци, които после отидоха в БСП, в ДПС или бизнеса. Преди да бъде обявена окончателната листа на „Синьо единство”, ми се обадиха приятели от Хасковска област и други регионални структури, които са изградени на базата на старото СДС. Попитаха ме дали няма да възразя да ме предложат за листата на „Синьо единство” и аз приех, като си мислех, че ще ме сложат някъде на 15-то място. И за мен наистина бе изненада решението да съм на второ място. Не съм се опъвал, приех с радост, защото за мене след толкова години чакане „някой да ни оправи”, реших, че ми се отваря един добър шанс да говоря през този усилвател на гласове, каквато е политиката. Да представя своята визия за миналото, за настоящето и как в едно обозримо бъдеще може да бъде преподредено всичко вдясно, ако е възможно. А аз вярвам, че е възможно, че може да работи и да се възстанови неговият авторитет. Всеки социолог може да ти каже, че в България има много хора с десни нагласи, сигурно са дори повече от левите, но от години те нямат ефективно политическо представителство.

– Те сега се конкурират, което сигурно е нормално. Кои са вашите конкуренти?

– Вдясно всички са ни конкуренти, защото не би било честно, дори ще е лицемерно да го отричам. Не виждам партии  вдясно, които са ни „врагове” Виждам обаче политически субекти, които се самоназовават „десни”, като ГЕРБ например, които аз не приемам за такива. Виждам хора, които се опитват да говорят като десни, но не са никакви десни, като Николай Бареков. И това ми е голямата болка и тревога, защо по този начин бе конструиран и Реформаторският блок. Според мен той е едно еклектично образувание. Поначало изпитвам някакъв атавистичен страх от думата „блок” – „съветския блок”, „панелния блок”. Смятам, че и думата „реформа” поради неудачите на миналото и прекалената спекулация с нея, ми звучи малко изтъркано. В нея няма харизма. Ако кажеш на един неизкушен от политиката човек, но честен и вълнуващ се от съдбата на страната, думата „реформа”, той няма да си представи нещо много затрогващо. Не е нужно да си голям експерт, не е нужно да си журналист или изследовател на политическите процеси, за да си спомниш какво говореха хората от Реформаторския блок един за друг в близкото минало, какви са им били позициите. Има стенограми от Народното събрание, има интервюта, има архиви от телевизионни предавания, да не говорим в пресата какви неща могат да се намерят. Ако човек си изреже с ножичка някои от тези изказвания от тогава и ги постави до тези от днешно време, ще се получи интересна картина.

– Но вие бяхте в Реформаторския блок. Защо го напуснахте?

– Наистина вярвах съвсем доскоро, че ще се получи някакво прилично дясно обединение. И тъй като не съм имал никакви намерения да се включвам в листи и да влизам в политически надбягвания, така просто през медиите, през „Фейсбук” се интересувах какво става, но не бях така стръвно впит в тия процеси. Отделянето на „Синьо единство” от РБ е станало точно в този момент, преди да се включа в политиката. И когато „Синьо единство” каза, че основата на РБ е твърде безпринципна, започнах по-внимателно да се заглеждам и заслушвам. Взех да си задавам въпроса дали формациите от състава на РБ и той като цяло могат или не могат да работят като едно цяло. И стигнах до извода, че в много отношения това, което казваха от „Синьо единство”, е по-доблестната, по-изчистената и по-вярната позиция.

– Една от причините, която спомена Надежда Нейнски, беше различният прочит на миналото.

– Прочитът на миналото е една от разделителните линии. Ако визираме ГЕРБ, вярно, че са част от дясната ЕНП, но извън това, какво достойно направиха от ГЕРБ, че да бъдат поздравени, наградени и толкова толерирани от ЕНП.

– Направиха много проценти.

– Да, това е очевидно. Но освен ГЕРБ, понеже говорим за прочита на миналото, каква е ролята на НДСВ като партия и в правителствата, в които участва? НДСВ не е част от РБ, но Меглена Кунева и Даниел Вълчев бяха министри в онези правителства. От кого беше посочена Меглена Кунева? От Станишев. Навремето имах големи резерви към НДСВ, но сега ще сложа само едно многоточие. И все пак не мога да си представя как хора, които са мълчали до 2001г. и станаха активни едва след идването на царя, могат да твърдят, че много ги е грижа за страната и за политиките. Може ли хора, на които мед им капеше от устата, когато произнасяха словосъчетанието „ваше величество”, сега да се водят за либерали. Хем монархисти, хем либерали? Навремето това ми костваше големи неприятности и в личен план. Бях клеймен и дамгосван от мои близки хора за това, че не исках да призная „жертвоготовността” на Негово величество, който дойде да се увенчае с лавров венец и да финализира онова, което беше битката и усилията на СДС. Не искам да произнасям присъди, не искам да казвам лоша дума за никого и дано издържа. Знам, че голяма част от хората, които вървят зад дясната идея, го правят с един чист порив, защото това съвпада с тяхната ценностна система, там са заключени техните надежди, че някой ден ще живеем по-достойно. Нашето поколение сигурно няма да доживее да се усети по-заможно, но когато си отиваме от този свят, поне да знаем, че сме си запазили достойнството си.

– Как би нарекъл това поколение, което мина през прехода от самото му начало и в него останаха най-добрите му години?

– Това е поколението, което наричам „буферно”. Това е и поколението, което смятам за виновно, защото прояви една изключителна наивност, може би му липсваше опитност и политическа култура. И нямаше как да я имаме преди 1989г. Това е поколението, което не разбра, че при взимането на важни решения за теб самия, за семейството ти, за децата ти, за внуците ти, за страната ти, трябва да се научиш да разделяш личното отношение към един или друг субект от идеята. Страшно много грешки се направиха, защото едни хора ни изглеждаха симпатични, смели и красиво говорещи и ние ги издигахме на стъпалата пред „Александър Невски”. А после се оказа, че голямата част от тях са внедрени от специалните служби, или са измамници и мошеници, или се поддадоха на изкушенията на бързото забогатяване. А други имаха качества, но просто бяха малодушни. В една такава красива, но тежка историческа ситуация, каквато бе началото на прехода, човек не може да издържи, ако няма характер. Аз съм живял в Полша, познавам хора от бивша Чехословакия, които бяха смели още преди 30-40 години. Страданието, което причиниха на тези народи комунистите, явно е култивирало у тях сила, характер и безстрашие. Нямаше откъде да намерим такива хора. Една от големите ми надежди беше, че ще се върнат просветени българи от Запада и те със своя опит и своята независимост ще направят нещо за България. Но и това не се случи.

– Къде според теб е повратната точка във всичките тези години, от която нататък мъките на прехода са станали неизбежни?

– Според мен проблемите са два. Първият е, че някогашните демократични сили не успяха така да проведат политическата реформа и да утвърдят такава ценностна система, че обикновените хора да повярват, че се върви в правилната посока. Но историята не беше прочетена докрай, не стана ясно за повечето българи, че комунизмът е един престъпен строй. Не стана ясно, че трябва да има възмездие за тези престъпления. Вторият, и според мен по-голям проблем, който е в основата на сегашната апатия, е че фактически допускането на колаборация между хора от демократичните сили с такива от бившия тоталитарен режим доведоха дотам, че на практика цялата икономическа власт си остана в тези, в които си беше и преди.

Колкото и да си блъскаме главите, ние не можем да дадем нито един пример за човек, който е почнал от нулата, няма пет лева спестени, но благодарение на записаното в Конституцията и на всички закони, хармонизирани с европейските, да започне бизнес, лека-полека да си стъпи на краката и със своя труд, с таланта си, с усилията си, с упорството си, с предприемчивостта си да стане богат, свободен и независим икономически субект. Тези, които се опитаха, фалираха и продължават да фалират, децата им избягаха, а след тях започнаха и те да бягат. Както се видя след последния скандал със статистиката, с проблемните двеста и нещо хиляди „скрити” българи, излиза, че ние сме дори под 7 милиона. Къде се е скрила разликата? Тя е там, където се берат ягоди и маслини, мият се чинии, гледат се стари и болни баби и дядовци в Гърция, Италия и Испания. Тези, които проявиха повече прозорливост, се махнаха от тук. И аз не знам дали това не бе един от зловещите замисли на конструкторите на прехода. Не им трябваха умните, прозорливите, дейните, талантливите. Трябваше им масовката, която лесно се поддава на внушения, склонна е да търпи унижения и бедност. В България има стотици хиляди семейства, чийто бюджет не е достатъчен да си покрият елементарните разноски за ток, вода и парно.

– Един мой приятел от „Фейсбук”, който е непримирим към всякакви рецидиви на комунизма, написа нещо в смисъл, че трябва да сме благодарни на всички наши правителства, защото все пак успяхме да хванем последния влак за ЕС и НАТО, като гледаме какво се случва в Украйна. Съгласен ли си?

– На българската олигархия това беше, и все още е, необходимо. Защото придобивайки човешко лице като представители на големия бизнес, те получиха перфектна възможност да си изперат миналото и съвестите, да си сложат европейски баджове на вратите на луксозните кабинети и да си гарантират сметките в чужди банки. В момента никой не им посяга, защото вече са легитимирани, защото са сключили сделката. Българските олигарси, и това е най-големият дефект на европейските политици особено през последните 7-8 години, се целуват и прегръщат с най-видни представители на европейската демокрация и въртят с тях сделки, карат ги тука по ловните стопанства, разхождат се по топлите морета и никой вече не си спомня, че тези хора са част от бившата номенклатура, от репресивния апарат.

– Какво е твоето обяснение?

– Бюрократичните управления в много европейски държави са надделели над принципите, идеите и нормалните политически практики, не изключвам и корупция, и това доведе до легитимиране на крадците на българското национално богатство. Те вече толкова са се окопитили, че отдавна не ги интересува какво говорим ние. Те дори приветстват инвазията на Русия в една суверенна държава. Това не бих го нарекъл дебелоочие, а маркер, жалон, който означава, че за тези 25 години те са станали пак толкова силни, че могат да плюят на принципите, които уж уважаваха и подкрепяха. Не изключвам възможността да стигнат дотам, че да предприемат постепенно изваждане на България от евро-атлантическите структури. Предполагам, че след кражбата на Крим и това, което предстои в някои бивши съветски републики начело на Украйна, този процес ще продължи от Москва на запад и в такива хилави звена като Молдова и България ще бъдат направени опити за откъсването им от европейския път. Всъщност сега Путин тества системата.

– Не ми се вярва България да последва съдбата на Украйна.

– България е най-зависимата страна от Русия. В съвременния свят няма значение такива подробности, че нямаме сухопътна граница с тях. Освен това си имат и пета колона, докато това не може да се каже за Полша, Чехия и Унгария. Най-големият данъкоплатец на държавната хазна е руското предприятие „Лукойл”. Много хора са убедени, че ние сме Троянският кон на Русия в Европа.

– Какво да се прави?

– Трябва да се измисли ефективно политическо противопоставяне на подобни планове. А то не може да бъде друго освен дясно.

От glasove.com

Comments

comments