Малцина знаят, че Патриархът на българската литература Иван Вазов е бил деен участник в следосвобожденския ни политически живот от редиците на консервативната Народна партия. По време на тоталитарния период комунистическата партия всячески подчертаваше левичарските настроения на отделни български творци (или им измисляше такива), но налагаше пълно мълчание относно политическата активност на останалите.

Още в пловдивския си период Иван Вазов взема дейно участие в обществения и културен живот на Източна Румелия като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. През 1884-1885 г. е подпредседател на Областното събрание от същата партия.

След падането на Стамболовия режим и възстановяването на Народната партия Вазов се включва активно в нейната дейност и е избран за народен представител от Казанлък през 1894 и 1896 г., съответно в VIII и IX ОНС. В „Кардашев на лов”(1895 г.) той дава следното описание на ситуацията в парламента по време на народняшкото управление:

 „С удоволствие се забелязваше разликата на това Народно събрание от народните събрания на миналия режим. Тогава личности незначителни, неизвестни, нищожни, някои с тъмни слави, личности със стадни инстинкти – изскокнали из полицейската урна, оръдия неми на една воля, мъртво градиво на една само партия, захващаха повечето банки, дето сега стоеше цветът на страната, добрите сили и добрите репутации на България, представена във всичките си класи, политически лагери, ламтения, въжделения и съвести. Десетина благодушни и кротки мюсюлмани със своите червени фесове, чалми и сини джубета допълняха живописната страна на това и в други отношения вече пъстро събрание. С една реч България целокупна стоеше на тези банки.”

През 1897-1899 г. Вазов е министър на народното просвещение в третото правителство на един от строителите на съвременна България и на българския консерватизъм Константин Стоилов. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 г. отново е депутат в V Велико Народно събрание. За министерската му дейност по-късно неговият съпартиец от Народната партия Атанас Буров ще каже „Ние, българите, след Иван Вазов не сме имали умен министър на просветата.“[*]

Консервативните ценности като патриотизъм, трудолюбие, спестовност, скромност, благотворителност, семейни и християнски ценности са широко застъпени в много от произведенията на Вазов. И ако за патриотичната нишка в творчеството му е казано много (макар да заслужава да се отбележи, че в късните си произведения поетът потиска иначе силните си русофилски чувства, ставайки свидетел на предателството на бившата освободителка спрямо България през Балканските войни, както и на агресията ѝ срещу нас през Първата световна война), то бихме желали да маркираме макар и бегло и другите консервативни идеи, изразени в него.

Патриархалният семеен морал заема важно място в творчеството на Иван Вазов. В продължението на „Под игото“ – романа „Нова земя“ главният герой Найден Стремски не се колебае да премине Дунава през нощта, за да настигне в Румъния сестрата на годеницата си, избягала от съпруга си със своя любовник, и да я върне преди сутринта, за да спаси семейството от позора. Същевременно той обявява дуел на мъж, съчинил вулгарен куплет за годеницата му и не се поколебава да скъса с нея, когато разбира, че тя се е смяла на стиховете, вместо да зашлеви автора им. В друг епизод от романа пожарникар отказва да спаси от пламъците жена, която разпознава като изневерила на съпруга си. Впрочем „Нова земя“ е интересен и с твърдия отпор, който Вазов дава на пробиващите си по онова време път в България социалистически идеи. Това е главната причина след деветосептемврийския преврат романът почти да не бъде преиздаван. Произведението е включено от немай къде в пълните съчинения на Иван Вазов, разбира се със задължителния многословен предговор от „прогресивни литератори“, обясняващ как творецът не е имал предвид това, което е написал.

Трудът и личната отговорност като основно средство за осигуряване на собственото и семейно добруване са водеща тема в много от произведенията на Иван Вазов. В редица от тях Патриархът бичува станалата модна по негово време в някои кръгове склонност да се бяга от истинската отговорна работа в името на търсенето на „служба“. Или, казано на езика на съвременната десница, Вазов се обявява против неоправданото разширяване на публичния сектор, прахосващ парите на данъкоплатеца. Особено силен е разобличителният му патос в разказа „Той е млад, здрав, интелигентен“:

О, Българийо! Богата си, майко, млечногръда си, здрава си, силнокръвна си, свещена кърмачко на немощни, безжизнени, изкилени уроди! Имаш ти богати простори за труда; ти си арена, която кани за широка деятелност, за велики, многоплодни начинания; имаш полета безконечни, родовити, сочни, които остават ялови; имаш съкровища в недрата си-пренебрегнати; стихийни жажди и потребности – неудовлетворени! Твоето слънце жизнедарно не запаля с топлите си лучи в душата ни пламъка на енергията, струите на твоя свободен въздух, които гълтаме с наслаждение, не пълнят гърдите ни с жажда на горда самостоятелност, за волни полети. Не! Ние сме бедни, ние сме жалки и малодушни. Благородният пот на ралото, почтената работа на занаятчийския стол, простата и скромна слава на честно спечеления залък, на тъмните труженици-герои не ни блазнят, плашат ни, срамят ни; в мухъла и плесента на мързела плуе нашата мисъл, неспособна за самоуверен пoклат, за самодейност. Не! Нам едно трябва: служба, служба, служба! Не видим, не искаме ние друго. Тя е алфата и омегата на нашите човешки ламтения. Да се вредим да бъдем на гости на държавната трапеза; да намерим и ние едно малко местце на изпитата народна снага, за да забием муцунката си на паразитно животно в месото й и да смучем своя дял капка кръвчица. Да смучем, да смучем, да смучем! Без тая капчица ние умираме, без нея немислимо е съществуванието, без нея – безнадеждно отчаяние, безпомощен упадък, униние, смърт! Ние ще се убием, ако не ни оставят да живеем! Нашата разсипница природа ни е дала чудни полета, планини, реки, гори, небе, моря – велики съблазни за труда и начинанията; дала ни е младост, мъжка мощ, здраве, ум, воля, запалила е в главите ни светилото на разума, може би на гения. Какво ни трябват те? Безполезни дарове, досадителни, опасни блага, способни само да извикат на труд нашата мишца на работа- нашата мисъл!

О, дайте му служба!

Защото той е млад, здрав, интелигентен.

Вярата в Христа и основаният на нея морал заемат основно място в ценностната система на Иван Вазов. Само истински вярващ човек може да напише стихотворение като „Молитва“, което преди атеистичния комунистически преврат се казва всеки ден в почти всяко българско семейство, редом с Отче наш:

„Дядо Господи, прости ме,

моля ти се от душа,

с ум и разум надари ме,

да не мога да греша!

Запази ми ти сърцето

от зли мисли и неща,

всичко видиш от небето:

зло до мен недей праща!

Дай на мама, дай на тате

здравье, сила и живот,

мир, любов на всички братя

и добро на наш народ!“

Комунистическата партия е напълно наясно доколко чужди и враждебни на нейната идеология са съдържащите се във Вазовото творчество ценности и идеи. Не случайно на 22 юни 1920 г. по време на обсъждането на внесеното в народното събрание проекто-решение за обявяване на Иван Вазов за народен поет и за извършването на народно дарение от[†] признателна Българияпо повод на 50-годишнината от книжовната му дейност и 70-годишнината от рождението му, пред очите на втрещената камара единствено комунистическите депутати си позволяват да оспорят решението, обявявайки Вазов за „Генералисимус на българския национализъм в областта на поезията“. Вражеското отношение на комунистите към Патриарха на българската литература продължава десетилетия наред и приключва едва след 1948 г. – разбира се, след заповед от Москва.

В заключение можем да кажем, че консервативни ценности като родолюбието, семейството, християнският морал, трудът и пр. са неразривно свързани с целия живот, творчество и политическа дейност на Иван Вазов. Не случайно българският народ му дава най-виското звание „народен поет“ – та това са ценностите, според които живее и самият той. Редно е тези обстоятелства да се знаят, за да можем, стъпили на Вазовите ценности, да направим България такава, каквато я виждаше самият той.


[*] Цит. по Топалов-Памукчиев М., „Срещи с Буров“, С. 1990 г.

[†] Повече подробности за тази поредна страница от историята на БКП/БСП – в Тахов Р., „Големите парламентари циркове“, С. 2014 г.

Comments

comments