Архим. Кирил Говорун

Идеята за автокефалията е възникнала още с първите християнски общини. Апостолските общини били фактически автокефални. Те не били задължени да се отчитат пред другите общини.

В процеса на развитие на Църквата и нейното сливане с Римската империя християнските общини постепенно се разделили на повече и по-малко привилегировани. По-малко привилегированите станали зависими от по-привилегированите и по този начин се лишили от автокефалия.

Отначало автокефални били общините в – условно да ги наречем – районните центрове на империята. След това само в областните. В края на краищата автокефални останали само общините, на основата на които била изградена системата на патриаршиите (в епохата на Халкидонския събор от 451 г.). Главата на общината – патриархът – допълнително получил огромни административни функции в областта. Понякога патриарсите дори ставали префекти, съсредоточавайки в ръцете си пълната църковна и политическа власт. Променил се характерът на властта на предстоятелите. Тя станала по-непосредствена и авторитарна.

Това била първата трансформация на автокефалията. От чисто църковно явление тя се превърнала в църковно-политическо.

Впоследствие автокефалията започнала да влияе върху отношенията между Църквата и държавата, както и между държавите. През Средните векове тя се превърнала в инструмент на дипломацията.

Някои съседи на Византия на Балканите, присъединили се към общността на православните народи, започнали да играят с автокефалията на своите църкви като фактор, който, както те считали, би им помогнал да си осигурят политическа самодостатъчност. Това били преди всичко България и Сърбия.

По онова време процедурата за получаване на автокефалия предвиждала за Църквата само формална роля и дори я изключвала. Например, решението за предоставяне на Българска автокефалия през 10 век било взето не от Константинополската църква, а от императорския Сенат. Когато Византия влязла във война с България, император Йоан Цимисхи анулирал патриаршеския статут на Българската църква само с една заповед – без да намесва Църквата. По този начин през Средните векове автокефалията се превърнала от църковно-политическо в чисто политическо явление.

Това станало възможно, защото от края на първото до средата на второто хилядолетие автокефалията еволюирала във фактор на политическата идентичност на държавите. Това била заимствана идентичност. Нейният първоизточник бил Константинопол като столица на едната легитимна християнска империя. България, Сърбия, а по-късно и Московия разглеждали автокефалията на своите църкви като атрибут, който би им позволил да имитират Константинопол и Римската империя. Автокефалията се превърнала в инструмент за „пренасянето на империята“ –  translatio imperii. Той позволявал на новите политически центрове да заимстват имперска идентичност от Константинопол. Обикновено без съгласието на последния.

Такъв пример е автокефалията на част от Киевската църква. Тя станала възможна изключително в резултат на политическите амбиции на Московия.

След като княз Владимир покръстил Киев, Киевската църква била включена в юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Князете били длъжни или да изпращат в Константинопол своите собствени кандидати за одобрение и поставяне като митрополити, или да приемат тези, които определяла Константинополската патриаршия. Владетелите на Киевска Рус се стараели да не нарушават това правило. Те не претендирали да подражават на византийските императори и не узурпирали чужда идентичност.

Ситуацията се изменила с упадъка на Киев като столица на Рус. След окончателното му унищожаване от монголите в средата на 13 век политическото и църковното наследство на Киев било поделено между два центъра. В югозападната част за приемник на Киевската държава се считало Галицко-Волинското княжество, а на североизток – Владимиро-Суздалското.

През 14 век първото княжество било погълнато от Великото Литовско княжество и от Полското княжество. А Владимиро-Суздалското – от Великото Московско княжество. Двете държави заявили своите права за наследството на Киев. Това довело до „клониране“ на Киевската митрополитска катедра.

Митрополитите от едната „клонирана“ Киевска църква се намирали в различно време в Галич, Новогрудок, Вилно и Киев. Другият „клон“ установил своята резиденция във Владимир-на-Клазма, а след това в Москва.

Това разделение довело до объркване и конфронтация между двете части на някога единната Църква и се превърнало в голямо главоболие за Константинопол. От една страна, той трябвало да удовлетворява желанията на ръководителите на тези държави, които щедро го спонсорирали, а от друга – да запазва някакво благоприличие на каноничния ред.

В края на краищата московският „клон“ на Киевската катедра, който бил фаворитът на Константинопол заради щедростта на даровете, се оказал по-коварен и обявил своята автокефалия от Константинополския престол.

След униатския събор в Базел-Ферара-Флоренция (1431-1449 г.), който се превърнал във формален повод за провъзгласяване на автокефалията от Константинопол, в Москва бързо започнала да набира популярност идеологията за „пренасянето на империята“. През 1461-1462 г. излязъл сборник с трактати, чието издаване се финансирало от московския двор. Той съдържал пропаганда на това княжество. Първият трактат в сборника бил за Фераро-Флорентийския събор; вторият – за богословските грешки на латините, а третият – за ролята на Великия Московски княз в глобалното Православие от онова време.

Сборникът бил изграден около две идеи, които станали централни в по-нататъшната идеология за „пренасянето на империята“, а именно: 1) московските князе са поели върху себе си функциите на Константин и 2) московското християнство е по-качествено от гръцкото. Така възникнала концепцията за Москва като Трети Рим, която е тясно свързана с автокефалията на Московската църква.

През първата половина на 20 век в православния свят се надигнала нова вълна от автокефални движения. Тя била предизвикана от появата на новата политическа идентичност на европейските народи.

Образували се нови православни държави: Гърция, Румъния, Сърбия, България, Черна гора. Основа на тяхната идентичност станала нацията, а мотивът – борба с империите, които подтискали нацията. Новите държави променили логиката на автокефалията. Ако средновековните автокефалии помагали на империите да се утвърдят, то автокефалиите от новото време отричали империите. Автокефалията продължила да бъде атрибут на държавността, но тя била адаптирана към националните държави.

Новите автокефалии развили свои специфични черти, борейки се с Османската и Австро-Унгарската империи. В началото на 20 век към тези империи се присъединила и Руската, от която някои народи, между които и украинският, поискали собствена автокефалия. От тогава до сега продължава борбата за украинска автокефалия.

По този начин автокефалията в ново време била отново изобретена и се превърнала в инструмент за деимпериализацията и деколонизацията. В основата на всяка национална автокефалия през 19 и 20 век стояло желанието за отделяне от империята. Това били както класически империи, така и неоимперии от типа на Съветския съюз.

Автокефалията на Полската църква станала пример за опит да се излезе от такава неоимперия. В други случаи атеистичната Съветска неоимперия сама използвала автокефалията в своя полза. Пример: възстановяването на Грузинската или легализирането на Българската автокефалия при Сталин.

Автокефалията и сега остава част от неоимперските проекти. Неосъветската неоимперия използва този фактор, блокирайки всячески украинската автокефалия заради собственото си запазване и развитие.

Украйна пък чрез автокефалията иска да излезе от хоризонта на империята. Всъщност се касае за много дълъг конфликт между две парадигми на автокефалията: средновековната и модерната. Повечето православни църкви са решили този конфликт в своя полза още преди сто години. В Украйна той продължава дори в следмодерната епоха.

От dveri.bg

Comments

comments