В своя специална реч американският президент Доналд Тръмп обяви, че този път няма да сертифицира Ядрената сделка с Иран. Ръководителят на Белия дом е задължен, според вътрешно-политически законодателен акт (Iran Nuclear Agreement Review Act, INARA), да излиза с позиция на всеки 90 дни по отношение на това дали Иран изпълнява ангажиментите си спрямо Ядрената сделка и, в този контекст, дали е защитен националният интерес на САЩ.

Отказът на Доналд Тръмп да одобри регулярната сертификация на Ядрената сделка обаче не означава, че самото споразумение е отхвърлено или че то спира да съществува.

Един път, защото американският президент към момента се фокусира върху това да бъде променен механизмът на участието на САЩ в сделката – вече споменатият вътрешно-политически закон INARA – в посока разширяването на дейностите на Иран, заради които страната трябва да бъде санкционирана.

Втори път, показателно е това, че американският президент не използва собствените си правомощия за „изключването“ на САЩ от споразумението, а предоставя инициативата на Конгреса на САЩ*.

Трети път, трябва да се има предвид, че Ядрената сделка е международна, а САЩ са само една от страните по нея. Другите, освен Иран, са Европейският съюз, Германия, Великобритания, Франция, Русия и Китай. Т.е напълно възможно е споразумението да остане в сила, дори и САЩ да излязат от него.

Това, което обаче се опитва да направи американският президент, както и ресорните републиканци в Сенатската комисия по външна политика като Боб Коркър и Том Котън, е в дългосрочен план да интегрират в Ядреното споразумение такъв тип условия, които оригинално не съществуват в сключената сделка от 2015-та година или постфактум променят нейните параметри. Това вече може да разруши, ако не самото споразумение с Иран, то поне участието на САЩ в него (налагането на нови критерии предполага и налагането на нови санкции, когато тези критерии не бъдат изпълнени).

Най-общо казано, президентът Тръмп и републиканците от Конгреса (или поне тези от тях, които предпочитат да променят сделката, вместо да я унищожат направо) търсят промени в четири основни насоки.

Първата е включването на иранската балистична ракетна програма в „забранения списък“ за Техеран.

Втората е санкционирането на Техеран заради финансовата, военна и логистична помощ, която страната дава на терористични организации като шиитската „Хизбула“ и сунитската „Хамас“.

Третата е засилването на обхвата на мониторинга, който Международната агенция за атомна енергия извършва спрямо Иран.

Четвъртата, автоматичното налагане (и реабилитиране) на санкциите срещу Иран, ако Техеран се доближи до една година време от сдобиването с ядрено оръжие.

В основата на тези искания стои разбирането, че иранското влияние върху Близкия изток (и конкретно в Ирак, Сирия, Йемен и Афганистан) се разширява, а Ядреното споразумение – вместо да приобщава страната към нормите на международното поведение – всъщност отваря нови възможности за финансирането на сектарни (избирателни) конфликти и прокси-войни, водени включително срещу стратегическите съюзници на САЩ в региона – Израел и Саудитска Арабия.

При все че зад повечето изисквания на републиканците има логични аргументи, нито едно от тези условия обаче не фигурира в Ядрената сделка от 2015-та година**. По своето естество, това би било нов тип сделка, която таргетира не просто количеството, качеството и целите на наличния уран (и центрофуги) в Техеран, а широк диапазон от иранската политика, вътрешна и външна. Неслучайно Иран многократно е заявявал, например, че ракетната програма на страната е част от нейната национална концепция за сигурност, която не може да бъде дебатирана.

Независимо от основанията си, критичната позицията на Доналд Тръмп спрямо Ядреното споразумение и отказът на американския президент да го сертифицира (след като вече го е правил два пъти) довеждат до различни отрицателни ефекти.

На първо място, това подкопава позициите на умерените и реформаторски групи в иранското общество и политика, които са естественият съюзник на Запада в страната. Именно Ядреното споразумение бе разглеждано като възможност за постепенното декапсулиране на Иран, което – посредством съживяването на икономическите потоци и увеличаването на чуждестранните инвестиции, ще доведе до релативизирането на позициите на аятоласите.

В същото време обаче, всяко едно засилване на тона от страна на Вашингтон спрямо Техеран постига ефект, обратен на търсения: довежда до допълнително „затваряне“ и „свиване“ на страната, което на свой ред утвърждава позициите на хардлайнерите от иранския естаблишмънт и отслабва тези на умерено и реформаторски настроените фактори.

Имайте предвид, че пространството на консерваторите и хардлайнерите се парцелира и „раздроби“ особено явно след загубата на техния кандидат за президент Ибрахим Раиси по-рано тази година. Противоположният ефект – този на сплотяването и консолидацията – обаче веднага бе забелязан, когато прозвучаха думите на Държавния секретар Рекс Тилърсън по отношение на опцията за „смяната на режима“ спрямо Техеран. Едностранно отдръпване на САЩ от Ядрената сделка ще има същия резултат върху позициите и съотношението на силите между хардлайнерите, от една страна, и реформаторите, от друга, в иранското общество и държава.

На второ място, евентуалното излизане на САЩ от Ядрената сделка ще маркира още една разломна линия в рамките на транс-атлантическото пространство. Европа, в лицето на ЕС, продължава да подкрепя Ядреното споразумение с Иран (и счита, каквото е и становището на натоварената с инспекция Международната агенция по атомна енергия, че Техеран изпълнява своята част от сделката). Нещо повече, потенциално Иран си остава много по-важна икономически и енергийно страна за Стария континент, отколкото е за САЩ (тъй като поради дългия санкционен режим, наложен от САЩ спрямо Иран от 1979 г. насам, двете страни нямат търговски отношения от значим характер). А отдръпването на САЩ от консенсуса на ядрените сили (и Германия), ще направи така, че ЕС ще има много по-близка позиция с Русия и Китай, отколкото със своя автентичен съюзник оттатък Атлантика.

На трето място, потенциално оттегляне на САЩ от Ядрената сделка ще има отрицателен ефект върху кризата на северно-корейския полуостров, доколкото режимът на Ким Чен-Ун ще бъде още по-слабо мотивиран да седне на масата за преговори, когато констатира, че САЩ във всеки един момент могат да се отметнат от постигнато споразумение.

На четвърто място, външната политика на САЩ в Близкия изток все по-ускорено добива сектарен характер сама по себе си, доколкото коректно разпознава отговорността на Иран за суматохата в региона, но отказва да търси такава и на страни като Саудитска Арабия. Потенциално напускане на Ядреното споразумение от САЩ ще бъде още една стъпка в сектарното профилиране на Вашингтон (доколкото, освен Израел, другите привърженици на нулирането на споразумението са държавите от сунитския блок, лидирани от Рияд).

Всичко това, разбира се, не оневинява режима на аятоласите. Нито пък означава, че самата Ядрена сделка, носеща характерните външно-политически слабости на тандема Кери-Обама, е била добра сделка. Но в случая добилата популярност фраза, макар и в друг контекст – No deal is better than a bad deal – не е приложима и е вярно точно обратното: лошата сделка е за предпочитане пред никаква, освен ако не искаш персийска форма на Северна Корея.

А докато сме на темата за сделки, Доналд Тръмп трябва спешно да си припомни, че по време на президентските избори в САЩ миналата година той се рекламира като deal-maker, а не като deal-breaker.

*Тук трябва да отчетем това, че Ядрената сделка с Иран е една от не многото ситуации, в които американският президент намира повече подкрепа сред републиканците в Конгреса, отколкото сред републиканците в Белия дом и тези в Изпълнителната власт.

**Резолюция 2231, гласувана от Съвета за сигурност на ООН, призовава Иран да не предприема активности, свързани с балистични ракети, способни да бъдат носител на ядрени глави. По отношение на ракетната си програма обаче иранската страна отвръща две неща: 1) Конкретно този текст на Резолюцията не е с императивен, а с препоръчителен характер; 2) Ракетната програма на страната е с конвенционални цели, а не с атомно-приложими. Затова често, както направи и Тръмп в речта си, се заявява, че Иран нарушава „духа“, а не „буквата“ на Ядреното споразумение.

*** По-добре без споразумение, отколкото лошо споразумение.

Източник: news.bg

Comments

comments