„Ужасните истории, които изплуваха в Телфорд – много млади момичета са били изнасилени в продължение на дълги години – привлякоха относително малко медийно внимание. Можехме да си помислим, че привържениците на MeToo ще открият в тях идеален повод, за да покажат напълно своята загриженост за другите. Вместо това, вестници като “Таймс” и “Гардиън”, които посветиха много страници на въпроса дали един политик е докоснал коляното на една журналистка или не, имаха много малко неща за казване за Телфорд. Нямаше активисти, които да се втурнат да бъдат снимани“. Според Джоана Уилямс относителното медийно мълчание около скандала в Телфорд, където 1000 момичета са били изнасилени в продължение на 40 г. от банди от Пакистан и Бангладеш, разкрива лицемерието на движението #MeToo (Аз също).

 

Джоана Уилямс е университетски преподавател, автор на книгата Women vs feminism (Жените срещу феминизма, 2017), в която критикува феминизма, който превръща жените в жертви, и призовава да се сложи край на “войната между половете”.

 

Според разследване на “Сънди Мирър”, хиляда деца, най-малките от които на 11 години, са били жертви на агресия и изнасилвания, понякога групови, от 80-те г. насам в Телфорд, град със 170 хил. жители в Централна Англия, и полицията не е успяла да разбие педофилската мрежа. Властите не направили досиета на нападателите, членове на азиатски общности, поради страх от “расизъм”.

 

– Според вас начинът, по който британските медии отразявят скандала “Телфорд”, разкрива лицемерието на движението MeToo. Какво имате предвид?

 

– Откакто #MeToo се появи на първите страници на вестниците миналия октомври, имаше продължителен дъжд от истории за сексуален тормоз, на който са били жертви някои жени – главно високопоставени жени. До голяма степен това са свидетелства на журналистки от средната класа, кинозвезди или жени политици.

 

Няколко дни след началото на MeToo, написах статия, в която анализирах индивидуалистичния, дори нарцистичен характер на подобно движение, което се концентрира върху личните преживявания на няколко жени, които разполагат с трибуна и създават разказ, основаващ се на първо място на техните собствени страдания. Отбелязах също, че обединяването на цяла гама от нежелани преживявания, от изнасилването до докосването на коляното, рискува да банализира най-сериозните нарушения. Трудно е да се приеме сериозно сексуалната агресия, когато тя се сравнява с докосване по коляното, случило се или не преди десет години.

 

В отговор на тези критики, много жени от движението MeToo заявиха, че не говорят, за да издигнат собствената си кариера, а за да помогнат на онези, които нямат такава възможност да се изразяват – поради липса на трибуна или финансова сигурност, която да им даде нужната сила. Казаха ни, че MeToo не е движение на знаменитости, а популярен порив, който цели да наруши мълчанието около сексуалния тормоз за най-слабите хора.

 

 

Ужасните истории, които изплуваха в Телфорд – много млади момичета са били изнасилени в продължение на дълги години – привлякоха относително малко медийно внимание. Можехме да си помислим, че привържениците на MeToo ще открият в тях идеален повод, за да покажат напълно своята загриженост за другите. Вместо това, вестници като “Таймс” и “Гардиън”, които посветиха много страници на въпроса дали един политик е докоснал коляното на една журналистка или не, имаха много малко неща за казване за Телфорд. Нямаше активисти, които да се втурнат да бъдат снимани.

 

Какви са дълбоките причини за това мълчание?

 

Има няколко.

 

1. #MeToo е на първо място “аз”: това е движение, водено от егоцентрици, които не обичат нищо повече от това да бъдат обект на собствената си история. Нито едно от изнасилените момичета в Телфорд нямаше телевизия или вестникарски страници, които да запълни.

 

2. Телфорд, като Родъръм или Нюкасъл, не е Лондон. Това е различен свят от столичния мехур на вечерите в града и в Туитър. Богатите и свързани жени, ръководещи движението MeToo, нямат никаква идея къде се намира Телфорд, да не говорим за хората, които живеят там. Жертвите в Телфорд – момичета от бялата работническа класа – се смятат за извънземни от мнозина в Лондон.

 

3. MeToo направи хората толкова загрижени за публичните демонстрации на нежелани чувства, на несръчно доближаване и на нежелани целувки, че вече не сме чувствителни към истинските злоупотреби. Изразходихме цялото си възмущение за докосване по коляното. Вече нямаме за изнасилването на деца.

 

4. Виновните в Телфорд са били главно мюсюлмански мъже, пакистанци и бангладешци. Коментаторите от средната класа се тревожат много повече за скрития расизъм или ислямофобия на бялата работническа класа, отколкото за злоупотребата с деца. Това означава, че всяка дискусия трябва да се самоцензурира и третира много предпазливо, за да не отключи расизма, за който се предполага, че е в сърцето на работническите общности.

 

– Смятате, че движението MeToo е елитарно, без връзка с обикновения живот на жените?

 

– Да, разбира се. Мисля, че голямото мнозинство от жените признават, че сексуалният тормоз не е най-големият им проблем в живота и че мъжете – техните братя, партньори, синове, приятели и колеги – в огромната си част не са гнусни досадници. Жените все още се обличат, за да излязат, флиртуват и обичат да създават връзки с мъже. Те не искат мъжете да се страхуват да се доближат до тях. Някои жени признават дори, че тяхната сексуалност им дава известна власт – или капитал – и са щастливи да го използват, без да ги възприемат като жертви, на които трябва да се помогне. Повечето жени се подиграват на дискусиите около откраднатите целувки и ръцете на коляното. Те умеят да кажат на един мъж, че вниманието му е нежелано.

 

– Не е ли реалност според вас сексуалният тормоз на работното място?

 

– Повечето жени, които имат редовна работа – в супермаркети или кафенета, като секретарки, учителки или медицински сестри – нямат време да туитват житейските си преживявания и ако преживеят сексуален тормоз, те решават проблема по друг начин. Истината обаче е, че сексуалният тормоз на работното място е бил много по-силен, когато жените са имали по-малко власт на пазара на труда. Днес във Великобритания жените заемат повече работни места от когато и да било и са мнозинство в много професии. Промените в живота на жените и промените в закона означават, че жените не са толкова уязвими на работа, както преди едно поколение. Това не означава, че няма сексуален тормоз – но той не се случва толкова често, колкото движение MeToo иска да ни накара да повярваме и повечето жени са напълно способни да се справят с него.

 

– Написахте книгата “Жените срещу феминизма”, в която призовавате да се сложи край на войната между половете. Смятате ли, че движението MeToo събужда и радикализира тази война между половете?

 

– Да. Най-големият ми проблем с MeToo е, че това движение представя жените като невинни жертви, а мъжете като долни престъпници. Това е лошо за мъжете, които рискуват да бъдат обвинени несправедливо и репутацията им да бъде съсипана без да могат да се защитят. Но това е много по-лошо за жените. Те започват да се възприемат като жертви, заплашени навсякъде. Как могат да представят солидни и убедителни аргументи за по-високи заплати и същевременно да се представят за слаби и уязвими?

 

По време на сексуалната революция жените се бореха да бъдат свободни да се възползват от сексуалността като мъже. Според логиката на me too, жените се нуждаят от специална защита. Но качулките за покриване на главата, полицейският час и общите спални не са толкова далеч зад нас. Изглежда, че днешните феминистки са за възстановяването на тези стари ограничения, срещу които по-възрастните от тях са се борили. MeToo тласка мъжете и жените едни срещу други, пленници на една война между “половете”. Мисля, че повечето мъже и жени са по-щастливи, работейки рамо до рамо, в партньорство, отколкото да гледат едни на други като на врагове.

Източник: Гласове

 

Comments

comments