Всички помним от детството си приказката за Храбрия Шивач, комуто веднъж се удало с един удар да умъртви седем мухи, накацали филията му с мармелад. Той така се възторгнал от подвига си, че избродирал „Седем с един удар“ на пояса си. Разбира се, всички, които се сблъсквали с кръвнишкия надпис, презюмирали, че в него става въпрос за хора, а не за насекоми. Поради което на нашия герой му излязло име на страшен юнак, което на свой ред му отваряло всякакви житейски врати, включително и тези на двореца.

За разлика от Храбрия Шивач от приказката, премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов специализира в едновременното отстрелване на по-малко на брой, но доста по-обемисти политически противници. Нищо чудно след време политическата му биография да бъде озаглавена „Трима с един удар“. Първо бяха партиите тризнаци БСП, ДПС и Атака, които на предсрочните парламентарни избори през 2014 г. бяха отнесени от формацията на Борисов така, както известният в близкото минало железен бранител на Локомотив Сф, Левски Сф и националния отбор Георги Марков – Рендето отнасяше краката на противниковите атакуващи футболисти. ПП ГЕРБ не само ги отстрани по безапелационен начин от властта, записвайки по-висок изборен резултат от обединените проценти на БСП и ДПС, но след това съумя да доразвие победата си, превръщайки довчерашните управляващи в тежки маргинали както в парламентария, така и в извънпарламентарния живот. Така наскоро ДПС дори не съумя да събере изискуемите се по конституция гласове, за да поиска вот на недоверие на кабинета Борисов 2 заради изказванията на министър Москов, а жалките опити на БСП и Атака да свикат митинг в защита на руската агресия срещу Украйна и цяла Европа доведе до съвместната им пародия на митинг, на който взеха участие под сто човека и знамената бяха повече от присъствуващите. Нещо подобно се разигра и през изминалата седмица, когато Борисов с един удар се отърва едновременно от вътрешния си министър, от главния секретар на МВР и от председателя на ДАНС.

Тук ще направя лирично отклонение и ще призная дълбокото си недоумение как – противно на всякаква политическа логика и интуиция – Бойко Борисов продължава да бъде подценяван от опонентите си. Фактът, че създадената и ръководена от него партия е спечелила абсолютно всички избори, на които се е явила, бива презрително подминаван с обяснението, че „народът е прост и толкова си може“. Да, става въпрос за същия народ, когото тези така презиращи го елитисти са толкова петимни да управляват. Сред най-често срещаните пейоративни прякори на Борисов са Винету – плод на признатата му любов към едноименния герой на Карл Май (над чийто гроб в Германия един индиански вожд се поклонил с думите, че авторът е създал безсмъртен паметник на народа му в сърцата на милиони хора по целия свят, но това е друга тема). Или Пожарникар – в чест на службата му под пагон в съответното учреждение. Това презрение към благородния и самоотвержен труд на пожарникарите впрочем е нещо типично нашенско, което трудно може да бъде обяснено навън. Авторът на тези редове си спомня участието си на международен семинар в Лондон, когато друг българин сподели на някакъв приблизителен ангрийски, че България е станала за смях, понеже премиерът ѝ е пожарникар. На което американски колега отговори с учудване: „Не виждам нищо лошо в това, аз самият съм работил в пожарната, докато бях студент, за да се издържам“. Или пък Тиквата – плод на крилатата фраза на Борисов: „Превърнаха държавата в разграден бостан и не оставиха необрани ни тикви, ни тиквета“. Но не е ли умението да обясняваш политическите процеси на достъпен за народа език едно от най-важните за всеки успешен държавник?

Но да се върнем към страстите около МВР. Проявявайки патентованото от него умение да прилага творчески казармената максима „Всяка заповед е предпоследна“ към абсолютно всеки въпрос, Бойко Борисов съумя да промени позицията си от „Лазаров и Писанчев са за затвора“ до нещо, което приличаше на неохота за освобождаването им. Всъщност, верен на себе си и на инстинкта си винаги да си оставя пространство за лавиране, премиерът никога не се обвърза с категоричен отказ да отстрани двамата скандални МВР функционери, а просто обясняваше, че „не му е сега времето“, че той разбира системата най-добре и затова ще пристъпи към действие в най-удобния според него момент и че е редно прокуратурата да провери налице ли са закононарушения от тяхна страна. Това обаче беше достатъчно на министър Вучков да си подаде оставката, на най-радикалните привърженици на Реформаторския Блок да вдигнат шум до Бога и да поискат излизането на блока от управляващата коалиция, и на Протестна мрежа да свика нов протест. Борисов прие оставката на вътрешния си министър без да му мигне окото, а един ден по-късно поиска и получи оставките на Лазаров и Писанчев.

На пръв поглед този ход изглежда нелогичен – защо да се жертвува министър, който иска отстраняването на Лазаров и Писанчев, след като и самият премиер го желае? Но на практика това беше класически Бойко Борисов и нагледен урок по политика за всички, домогващи се до властта.

Първо, не е тайна, че далеч не всички в ГЕРБ са десни. Макар и с ярко изразена дясно-центристка платформа и разпознаваем и уважаван в Европа член на ЕНП, в ГЕРБ, както впрочем и във всяка голяма народна партия, членуват хора от всички сфери на политическия спектър. Не е изненадващо, че редом с истински десни политици като Андрей Ковачев и Томислав Дончев, в ГЕРБ могат да бъдат срещнати личности, чието отношение и към тоталитарния период, и дори към предишното управление и властовите му назначения не е толкова еднозначно отрицателно. Изначалното поемане на фронтален курс към смяната на Лазаров и Писанчев следователно би могъл да доведе до търкания вътре в ПП ГЕРБ, а точно от това в настоящия момент премиерът най-малко има нужда. От друга страна, посредством разикализирането на по-малобройния, но идеологически доста по-хомогенния (поне по този въпрос) електорат на РБ, както и на Протестна мрежа, Борисов получи аргумент, с който да запуши устата на вътрешнопартийните си критици. Изправени пред угрозата от загуба на подкрепата на ключов коалиционен партньор, както и пред нови протести посред зима, малцина биха могли да кажат, че запазването на две и без това дискредитирани фигури би си струвало главоболията.

На следващо място, посредством този брилянтно проведен маньовър, Борисов успя да се освободи и от министър Вучков. Друг е въпросът защо му е на премиера да гони министър от собствената си партия. Възможно е между двамата да са се натрупали търкания, които да са останали скрити за широката общественост и Борисов само да е чакал удобен момент, в който да извади Вучков от кабинета, припознавайки – и провокирайки – казуса с Лазаров и Писанчев като такъв удобен момент. Другият вариант е Борисов да е използувал тази криза в чаша вода като стрес тест за лоялността на министрите си – кой от тях ще се довери на думата на премиера, че ще се отърве от двамата в подходящия момент и кой ще се обърне срещу него. Ако това е така, то министър Вучков се провали на теста с гръм и трясък, подавайки оставка по (спорни) юридически съображения във връзка с измененията в Закона за МВР точно посред посещение на представител на ФБР – ключов партньор именно на МВР. Не случайно и неформалният лидер на Реформаторския Блок Радан Кънев се съгласи, че подадената в такъв момент оставка развързва ръцете на Борисов да се раздели с министъра – по-добре това да стане сега, отколкото в условията на истинска криза, когато пораженията могат да бъдат много по-големи.

В заключение бих искал да подчертая, че настоящата статия не е опит за величаене на политиките на Бойко Борисов. За тях, както и за политиките на много други десни лидери, могат да се кажат както добри, така и лоши неща и авторът не тези редове го е правил нееднократно. Но в същото време не може да бъде пренебрегнат блестящият тактически ход на премиера в настоящата ситуация. Именно заради такива ходове Бойко Борисов от толкова години е на гребена на политическата вълна у нас. И всеки, който го подценява, прави това на собствена отговорност.

Comments

comments