Муравей Радев*

Напоследък управляващите социалисти все по-често демонстрират нестихващата си носталгия по някогашната социалистическа икономика. По мощната социндустрия. Индустрия, която лошите „демократи“ съсипали и която „добрите социалисти“ трябва да възстановят. Чрез реиндустриализация.

 На червените идеолози, които упорито разпространяват мита за доброто старо време и мощната социндустрия ще напомним, че в края на социалистическата ера – 1990 година, същата тази индустрия, както и цялата икономика бяха в прединфарктно състояние. Тази печална констатация е на Генералния секретар на БКП 9 – Петър Младенов, който зае поста на Тодор Живков в края на 1989 г.

 В своя доклад, изнесен на пленум на ЦК на БКП на 11.11.1989 г., той казва в прав текст:

 „В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка сходна с феодалното управление (…) главната причина за създалото се положение бе неизживяната сталинска командно-административна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол върху производството и разпределението, намиращ се в ръцете на бюрократичната върхушка“ (стр.3 от доклада).

 „Прогресивно се увеличава делът на напълно амортизираните производствени фондове, който в края на 80-те години достигна 40-45 на сто“ (…). Дългът на държавата към банките надхвърли 10 милиарда лв. (вътрешен дълг.). (…) Брутният дълг на държавата в конвертируема валута надхвърли 10 млрд. долара (външен дълг)“…(стр.4 от доклада).

 „Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да доведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, но затова пък тежат като воденичен камък на шията на националната икономика. Става дума за обекти, които издържа цялото общество“ (…). През последните няколко години ние не успяхме да се адаптираме към световното стопанство. (…) „Не може да не си дадем ясна сметка, че основната причина за натрупалите се деформации и кризисни явления се корени в самата същност и механизмите на командно- административната система за управление. Не е случайно, че практически всички социалистически страни се изправиха пред еднакви или сходни проблеми в икономическата и социалната област“… (стр. 5 от доклада).

 „Социално-икономическата ситуация в България в края на 80-те години образно можем да характеризираме като прединфарктно състояние“…(стр.8 от доклада).

 „Предлагаме ЦК да постави пред МС и съответните фирми въпроса за цялостна технико-икономическа оценка на състоянието и перспективите на губещите и нискорентабилни предприятия, а също и на предприятия, които произвеждат нискокачествена или нетърсена продукция (…) да се набележат конкретни мерки за тяхното стабилизиране, а ако това се окаже невъзможно – да се пристъпи към цялостното им реорганизиране или прекратяване в предварително договорен срок…“. (стр. 12 от доклада).

 Откровено и категорично Петър Младенов признава, че командно-административната социалистическа планова икономика и нейната тежка индустрия са банкрутирали. Че огромни държавни средства са инвестирани погрешно в мегаломански индустриални проекти, които произвеждат загуби и тежат на цялото общество. И че тези предприятия трябва да се закрият, ако не могат да се реорганизират.

 За съжаление докладът на Петър Младенов бързо бе забравен. След 1990 г. правителствата на Луканов, а по-късно и на Беров (доминирано от социалисти), вместо бърза и мащабна приватизация, съчетана с дълбока пазарна реформа, предпочетоха да запазят държавната собственост върху индустрията, дотираха частично губещите предприятия и допуснаха дори печелившите да заработят на загуба, защото на входа и изхода им се бяха настанили „мутрите“, които прибираха печалбите и оставяха загубите на държавата.

 И така до идването на власт на Жан Виденов. През 1995-1996 г. неговото социалистическо правителството направи грандиозен опит да спаси агонизиращата, тежка, тромава, неконкурентноспособна, произвеждаща загуба държавна индустрия. Направи две неща.

 Първо опрости голяма част от натрупаните задължения с няколко непазарни (перестроечни) похвата. Стигна се дотам, че икономическият министър Климент Вучев публично – по БНТ призова държавните предприятия да не връщат получените заеми от държавните банки, защото и едните, и другите били държавни.

 Второ – наля пари. Много пари в бездънните гърла на тези предприятия. Парите на държавния бюджет (8 актуализации на бюджета за 2 години) и парите на държавните банки. В резултат – грандиозна национална катастрофа. Банкрут на банковата система, пълен провал на държавния бюджет, хиперинфлация, икономически колапс, масови фалити, огромна безработица и криза „4 в 1“ – финансова, икономическа, социална и политическа.

 Днес, 24 години след признанията на Петър Младенов и 18 след катастрофата на Жан Виденов, сякаш отново ще станем свидетели на нова социалистическа авантюра. Този път на Сергей Станишев и „ястребите“ около него, чийто неувяхващи мераци по повече държава в икономиката добиват застрашителни измерения.

 Свидетели сме на непазарно (командно-административно) регулиране на цени. На административен и финансов натиск върху големи чуждестранни инвеститори. По почина на своя предшественик, сегашният икономически министър се заканва да върне енергетиката на народа.

 Най-опасното обаче е обработването на общественото мнение за ново наливане на държавни пари в индустрията под благовидното название „реиндустриализация“. Което да се изрази в изкупуването на части или на цели предприятия от частните им собственици. След което ще се наливат още много повече държавни пари в тяхното реанимиране. Химко – Враца, Кремиковци, ВМЗ и кой ли още.

 Докато Петър Младенов говореше за закриване, наследникът му Станишев говори за преоткриване. Сякаш Виденовия кошмар не се е състоял. Сякаш на държавата не й стигат останалите няколко десетки държавни предприятия, които към края на 2013 г. са натрупали повече от 10 милиарда лева задължения и са на ръба на фалита. НЕК, БДЖ, ВМЗ – Сопот, мини, топлофикации… Държавата да си купи още и да издържа и тях. Отново с нашите пари. Безкраен социалистически празник, далеч отвъд здравия разум. Което си е чиста рекомунизация, маскирана като реиндустриализация.

 Колкото до индустриализацията въобще, разбира се, че е добре да имаш модерна и мощна индустрия, която да създава висок относителен дял от брутния вътрешен продукт (БВП). В момента делът на промишлената продукция в БВП на България е 25% – колкото на Германия, а на ЕС като цяло е 19%. Добре е той да се повиши, защото силната индустрия е гръбнакът на силната икономика.

 В този смисъл индустриализацията трябва да се подкрепи. В никакъв случай обаче във вида, в който я разбира Станишев и компания. И без наливане на държавни средства във фалирали предприятия. Опитите за реанимиране на индустриални скелети досега са завършвали трагично – справка Младенов и Виденов.

 Вместо да харчи парите на бедната ни държава за задоволяване на носталгичния социалистически нагон, правителството трябва да се съсредоточи върху реални действия и мерки за подобряване на бизнес средата, за повишаване на конкуренцията, за стимулиране на инвестициите, за ограничаване на административния натиск и корупцията. За осъвременяване на инфраструктурата. За подпомагане на износа и т.н. В тази посока националните работодателски организации са дали много реални и полезни предложения. Достатъчно е дори половината от тях да се приложат и реиндустриализацията ще се осъществи бързо и естествено.

 В заключение – на терена на икономиката трябва да останат само бизнес играчите. Държавата няма място там. Нейната роля е да създава правилата и да контролира тяхното спазване.

 Обратното води назад и надолу.

От mediapool.bg

* Авторът е финансист и бивш министър на финансите в правителството на Иван Костов.

Comments

comments