Михаил Саакашвили, сп. „Foreign Policy“

В началото на март, след като организира в Крим референдум под дулата на калашниците, Руската федерация продължи по пътя на анексирането на региона и положи основите, както се изрази Москва, на “нови политическо-правни реалности”, което ще рече нова руска парадигма за един беззаконен свят. Както каза германската канцлерка Ангела Меркел в реч пред Бундестага на 13 март, Русия вкарва в действие закона на джунглата. За тези от нас, които сме преживели опитите на Владимир Путин да промени резултатите от “най-голямата геополитическа катастрофа” на 20 век, както той нарича разпадането на Съветския съюз, това, което се случва в Украйна, не е неочаквано. Нито е последното действие от драмата.

Би трябвало вече да е пределно ясно, че първоначалният план на Путин да превземе Източна Украйна, като мобилизира руското население там, се проваля. Но това не означава, че той се отказва. Руски стратези говорят за “уикенд на гнева”, който би могъл да включва някакъв вид въоръжена обсада на административни сгради в Южна и Източна Украйна. Ако тези местни провокатори и “сили за самоотбрана” успеят да задържат тези сгради, както стана в Крим, това може да послужи като основа за по-нататъшна военна намеса. Не че трябва да се изненадваме вече от този циничен сценарий.

Историята може да бъде полезно ръководство за политиците: първо, за да помага за предотвратяване на нови бедствия, и второ, за да помага за реагиране на бедствия, които неизбежно се случват така или иначе въпреки най-добре подготвените планове. И все пак много политици допускат същите грешки, които би трябвало да са научили от преди десетилетия. Тези дни не мога да не си спомня известния цитат на Йоги Бера: “Това е дежа вю, отново и отново.”

В Чечения десетки хиляди хора бяха убити, само за да може Путин да стане президент и да затвърди властта си. После, когато цветните революции и последвалите ги реформи станаха заплаха за управлението му, той нахлу в Грузия, за да унищожи този заразителен модел и отново да укрепи властта си. Сега, както преди, изправен пред намаляваща популярност в Русия, революция на шистовия газ в Северна Америка и нужда от непрекъснат достъп до пристанища, за да снабдява своите съюзници в Близкия изток, Путин нападна Украйна и завзе Крим.

И все пак, дори при тези многобройни примери, Западът продължава да не разбира или да оправдава агресията на Путин. Тези дни много експерти са заети с анализи на неговия начин на мислене, като един от постоянните припеви е как Западът е прекалил с разширяването на НАТО и ЕС и как ненужно е предизвикал руската мечка. Заключението, до което достигат те, е, че колкото и да е неприятно, причината за руското поведение отчасти се корени в действията на Запада. Това е особен вид интелектуално самобичуване, а за Путин то отразява западната слабост, която само го прави по-дързък.

Когато предложил на великите европейски сили да се примирят с окупацията на Судетската област от Хитлер, Невил Чембърлейн заявил, че европейците не бива да се тревожат за “кавга в далечна страна между хора, за които не знаем нищо”. Чувам как сега много експерти говорят за “асиметрията на интересите”, което предполага, че Русия има право да анексира територии от съседни страни по простата причина, че е загрижена за тези територии повече от Запада. Други изказват мнение, че всички ние би трябвало да свикнем с мисълта, че Крим е загубен и че Русия никога няма да го върне. Именно това ми беше казано през лятото на 2008 г., че би трябвало да се примиря с мисълта, че част от грузинската територия, окупирана тогава от Русия, е загубена завинаги.

Но тази логика има своето продължение. Както знаем от историята, циклите на умиротворяване обикновено стават по-кратки в геометрична прогресия. Скоро същите експерти може да обявят с напълно безизразни физиономии, че сега Молдова е “загубена” или Латвия е “загубена”, дори някоя провинция на Полша. И само защото Русия не е в настроение да я върне.

Най-голямата жертва за Запада ще бъдат не страните, които вече са – или се борят да станат – западни съюзници, а принципите, върху които е изграден западният свят. Истината е, че Грузия, Украйна и Молдова са наказвани от Русия за желанието им да живеят в свободно и демократично общество, което е доста различно от модела на Путин.

Москва определено не изглеждаше толкова загрижена за малцинствените групи от руско население в близката й чужбина, докато те бяха удобно управлявани от корумпирани протежета на Кремъл. Но през настоящото десетилетие Грузия, Украйна и Молдова се учат да гледат към Запада не толкова заради геополитически приоритети, а защото хората там се стремят към западен начин на живот, при който се уважават човешките права и всеобщите ценности. Поради тази причина Западът трябва да закриля тези страни не само от прагматични съображения, а заради самите принципи, превърнали западните демокрации в най-успешните общества в историята.

Основните факти са доста ясни. Русия отправя най-голямото предизвикателство към международното право и ред от нахлуването в Афганистан през 1979 г. И макар че Западът има доста по-голямо превъзходство над Русия – както икономическо, така и военно, отколкото е имал някога над Съветския съюз, днешните лидери нямат желание да се възползват от тази асиметрия.

Проблемът вероятно се дължи на колебанието на повечето регионални експерти, които направляват мисленето на западните лидери. Фундаменталното им неразбиране на Русия се основава на факта, че не разбират разликата между съветската номенклатура и съвременния руски корумпиран елит. Те силно подценяват привързаността на руските елити към собствените им имения и банкови сметки на Запад. Освен това ключовите хора, вземащи решенията в Москва, са доста по-зависими финансово и психологически от Запада, отколкото чиновниците от епохата на Брежнев. Санкциите могат успешно да разделят тази група от вътрешния кръг на Путин, но те трябва да отидат по-далеч и да бъдат по-болезнени.

И все пак въпреки приказките на президента Барак Обама Западът, особено Европа, изглежда няма желание да налага по-строги санкции. За разлика от времето на Студената война днес западните компании извличат много по-голяма полза от Русия и по този начин също ще трябва да платят цената за санкциите. Но след първия кръг от санкции акциите отново се повишиха, след като пазарите се успокоиха, че мерките не изглеждат много тежки. Така че как Западът очаква да бъде приеман сериозно от Путин, когато дори Уолстрийт не вярва в сериозността на намеренията на западния съюз? Дилемата е проста: иска ли Западът да плати тази цена сега или предпочита да забави решението и да плати много по-висока цена в бъдеще?

Изборът най-добре може да се опише с медицински термини. Туморът на руската агресия първо се прояви в Грузия, но Западът реши да пренебрегне диагнозата и предпочете да лекува болестта с аспирин. Крим е метастазата на това, което се случи в Грузия, и въпреки това Западът продължава да изключва варианта за хирургическа намеса – тоест военна интервенция – като носещ твърде голям риск. Но той би трябвало поне да приложи химиотерапия. Да, това означава, че Западът ще усети въздействието на собствените си лекарства, като това се отнася особено за европейските компании в краткосрочен план. Но в дългосрочен план тази болезнена доза е единственият начин да се помогне за унищожаване на тумора, който представлява Путин.

Уинстън Чърчил преди години казал пророчески на умиротворителите на Хитлер: “Вие имахте възможност да изберете между войната и безчестието. Вие избрахте безчестието и ще получите война.” Със сигурност не можем да очакваме съвременните политици, обсебени от мисли за социологически проучвания и избори в средата на мандата, да бъдат през цялото време като Чърчил. Но те поне не би трябвало да искат да влязат в историята като невилчембърлейновците на 21 век. А в сърцевината на умиротворяването на Путин е погрешното разбиране за това какъв човек е той – и какъв винаги е бил.

От bta.bg

* Михаил Саакашвили е бивш президент на Грузия.

Comments

comments