Историята ни разкрива стотици разкази за велики и недотам велики политици, които политическата конюнктура или събитийните предпоставки са ги принудили да се оттеглят. Някои се оттеглят с чест и обикновено завършват с прочувствена реч, която дълго се помни, други дори не дават изявление пред медиите.

Има стотици примери за политици подали оставка, като причините за това са разнообразни. Ако трябва да ги обобщим, то можем да ги сведем до 3 основни, касаещи най-вече партийни лидери и министър председатели или президенти.

Кога се подава оставка?

При неспазени предизборни обещания. В този случай се очаква висока заинтересованост от страна на гражданите по политически теми и силна парламентарна опозиция. Тук е трудно да се посочат чисти примери, но можем да разгледаме Силвио Берлускони, Енрико Лета (макар оставката му да е предпоставена „отвътре“), Андреас Папандреу и др.

При критични нива на доверие. Липсата на обществена подкрепа, поставя сериозен въпрос към качеството на управлението. А що се отнася до партийното лидерство, то наличието на доминиращо негативно отношение към ръководството подсказва за нелегитимност на решенията и неспособност за силна мобилизация на партийните ядра. Преди две години Емил Бок подава оставка като премиер на Румъния заради назряло политическо и социално напрежение и масови протести, така направи и Бойко Борисов през 2013 година. Впрочем в българската политика имаме примери като тези на Филип Димитров, който подава оставка като премиер и по-късно като председател на СДС, Жан Виденов, който се оттегля едновременно от поста министър председател и ръководител на БСП, Симеон Сакскобургготски като водач на НДСВ, Иван Костов като лидер на ДСБ, като при последните двама причините са породени по-скоро от слаби изборни резултати.

При корупционен, секс скандал или друг. Така например чешкият премиер Петър Нечас подава оставка след скандал за корупция и злоупотреба с власт. Пол Шмит, президент на Унгария през 2012 годинa се оттегля заради плагиатство при придобиване на докторската си степен. Вярно е, че секс скандалите се ползват с различна условност и Бил Клинтън и Франсоа Оланд поднесоха по-скоро извинения, отколкото оставки, а Силвио Берлускони по този начин градеше своя политически имидж.

Има и друг вид причини за подаване на оставка, като причини свързани с политически и/или корпоративен натиск, политическа стратегия за задушаване на напрежение и „лични причини“. Разбира се има и поводи породени от трагедии, като оставката на премиера на Латвия Валдис Домбровскис, който заради срутване на търговски център се оттегли, поемайки отговорност за жертвите.

Напоследък обаче, що се отнася до българския контекст, наблюдаваме интересна тенденция, при която се забелязва, че именно провалилите се лидери не подават оставка. Твърде много политици сякаш смятат, че хората мислят само за личния си просперитет и не забелязват лъжите и загубите в политиката. Други пък разчитат на собствения си чар и късата политическа памет. Трети са просто безочливи и безгранично нагли. Всички те обаче носят един и същи порок, а той е липсата на срам. В Япония, където културата на срама е доминираща, често се подават оставки в политиката, защото общото правило да се засрамиш, когато грешиш е еднакво вкоренено, както при обикновените граждани, така и при политиците. Японският политик не допуска да бъде различен от хората, които са го избрали. Народът, както и в западните демокрации е най-сигурният източник на политическа власт, той я дава и той я отнема. Е, при нас ситуацията с даването на властта е малко по-различна и сякаш в най-малка степен зависи от суверена.

Така например резултатите от европейските избори подсказваха за оставки. Оставка на правителството, както и оставки в някои партийни централи. Партиите, които подкрепят кабинета на Пламен Орешарски за пореден път не получиха висока обществена подкрепа, но въпреки това до оттегляне не се стигна. Сергей Станишев не взе пример от унгарските и испанските си колеги-социалисти и не пое отговорност за поредния провал на левицата, не се трогна и от изместването му като водач на листата на БСП. Интересно ми е какво ли е обяснил в Брюксел лидерът на ПЕС за феномена 15/15.

Вероятно оставки се очакваха и в дясното политическо пространство, макар ГЕРБ да са първа политическа сила заместник председателят Цветан Цветанов стана първият вътрешен министър с ефективна присъда. Логично би било, но очевидно не е необходимо, подсъдим да си подаде оставката. Друг интересен пример се явява лидерът на Движение България на гражданите Меглена Кунева, която като Станишев непрестанно губи. Губи на президентските избори, губи на парламентарните, а сега и на европейските, но вместо поемане на вина е готова да протегне ръка и към лидерството на Реформаторския блок.

Едно е сигурно, че както в живота, така и в политиката има възмездие. Проваленият лидер, който не подава оставка утре ще стигне и до избори за председател на Домсъвета, но Петров от втория етаж ще го бие с два гласа, а той ще отвори широко очи и ще възкликне: Откраднаха ми гласовете!

 

Comments

comments