Димитър Петров

Със сигурност в ЦК на БКП и в Държавна сигурност са имали план за това как да протече промяната, но причината той да бъде до голяма степен реализиран се дължи не само на тях, а и на нас – заради това, че им позволихме да го извършат по този начин. Затова въпросът не е защо те провалиха (от наша гледна точка) прехода, а защо ние им позволихме?

Преди всичко, последните 24 години трябва да бъдат разделени на две части – правителствата на или с участието на БСП и периодите, когато столетницата е била вън от властта. Независимо от критиките, които имаме към другите управления, когато БСП е била на власт, винаги е докарвала България до хуманитарна катастрофа и/или срив на държавността. Нещо, което не бе „достигнато” нито от СДС, нито от НДСВ, нито от ГЕРБ, нито от служебните кабинети (всичките назначени от президенти, които не са били издигнати от БСП).

Партията-наследница на БКП през всички периоди на своето управление (включително и настоящия) е раздвоена между носталгични напъни за задържане/реставрация на соца и необходимостта нейните кадри да се облагодетелстват финансово от властта (което те винаги правят за сметка на икономиката и обществото). И резултатите са налице:

– по време на кабинета „Луканов” бе наложен мораториум върху плащанията по външния дълг, а страната остана без ток;

– по време на кабинета „Беров” държавата капитулира пред силовите групировки и на практика се отказа от задължението си да осигурява вътрешния ред и да гарантира живота и сигурността на гражданите;

– по време на кабинета „Виденов” икономиката изпадна в амок, като в един период по магазините нямаше дори хляб;

– по време на кабинета „Станишев” страната остана без газ, а част от еврофондовете бяха спрени заради грандиозни злоупотреби;

Въпреки всичките си „геройства”, соцпартията не само, че успя да натрупа 10-годишен стаж във властта, а и към настоящия момент продължава да е една от двете най-големи партии в България. Докато в друга среда, за подобни прегрешения една политическа сила би изчезнала от терена. Защо се получава така?

От една страна, това се дължи на нашите изборни действия или бездействия. От друга страна, грешките на останалите политически сили продължават да държат БСП „на гребена на вълната”.

Правителствата на СДС, НДСВ и ГЕРБ имат несъмнени заслуги за развитието на България, както и немалко поводи да бъдат критикувани. Тук обаче е редно да се обърне внимание на онези техни грешки, които в крайна сметка доведоха нещата дотам, че в момента обществото да не е стъпило с двата крака на пътя на свободата и благоденствието, а да продължава да се лута между европейската перспектива и някакво неясно евразийско бъдеще.

Първият основен политически противник на БСП бе Съюзът на демократичните сили. Значителна част от нацията възлагаше своите надежди на СДС, но много от ранните „сини” лидери се оказаха неподготвени за това огромно предизвикателство. В действителност, старото СДС бе колоритна амалгама от внедрени агенти на БКП и ДС, дисиденти-марксисти, лумпен-политици, леви антикомунисти и твърде малко наистина десни политици. Политическата неадекватност на част от тях лъсна още на Кръглата маса, когато те се появиха по пуловери, докато всички представители на комунистите бяха облечени с костюми. Но де да беше само това. Те приеха да преговарят с БСП, вместо с правителството, и така легитимираха соцпартията като „левия крак” на прохождащата българска демокрация.

Политическата неопитност на мнозинството от „сините” лидери (които, всъщност, се учеха в движение) доведе до

Трите гряха на ранното СДС:

Активното участие в разкола в Българската Православна Църква. Голяма част от ранните „сини“ лидери инициираха създаването на т.нар. „алтернативен синод“ под претекста, че Негово Светейшество патриарх Максим, както и повечето от митрополитите в БПЦ са свързани с БКП и ДС. По този начин те отвърнаха немалка част от „сините” християни от лоното на светата ни Църква. Впоследствие се оказа, че именно разколниците са агенти на Държавна сигурност, но това всъщност е по-малкият проблем. По-големият е, че „десните“ сринаха остатъка от обществен престиж на Църквата и по този начин спомогнаха за чалгизирането на българското общество. Възможността да се създаде устойчив десен електорат на базата на християнските ценности бе торпилирана. Политическото късогледство на ранните седесари им попречи да осъзнаят, че Църквата не е само един Патриарх и дузина митрополити. Църквата представлява цялата православана общност – миряни, низш, среден и висш клир. Общност, върху която може (и трябва) да се стъпи при създаването на дясна политическа сила.

Отхвърлянето на национализма. В името на някакви конюнктурни договорки с ДПС (тогава лоялен съюзник срещу комунистите), СДС предостави националистическата дреха на други формации (ОПТ, ОКЗНИ, впоследствие Атака, НФСБ). Така самата идея за национализъм беше подменена. Днес под „национализъм“ не се разбира отстояване на националната идея (и интереси), а кресливо говорене срещу турци, евреи, американския империализъм, световна конспирация и прочие дивотии.

В интерес на истината, в средите на СДС имаше националистически организации (Български демократичен форум, Съюза на царските офицери, ВМРО – докато беше в коалицията „ОДС“), но те си оставаха просто екзотична добавка към коалицията.

Отказът от реабилитация на монархията. Републиканските възгледи на повечето от „сините” лидери се оказаха непреодолима пречка пред възможността за възстановяване на българската държавна традиция. Тук не става дума за спора коя е по-добрата форма на управление – република или монархия, а за осъзнаването на факта, че българската историческа традиция е монархическа. „Сините” така и не намериха път към Н.В. Цар Симеон II, което впоследствие им струваше загубата на властта. А след като самият Цар компрометира монархията, „сините” не само че не направиха опит да я реабилитират, а и допълнително я закопаха. Така и не се намери влиятелна политическа фигура, която да обясни, че разочарованието от един Цар не означава автоматично отказ от монархията. Защото монархистът е поддръжник на институцията, а не привърженик на един или друг Цар (какъвто е роялиста)

„Царските” грешки

Първата от тях несъмнено бе, че Царят, идвайки на власт, се обгради с неподходящи хора. По всеобщо мнение, голяма част от „царедворците”, поели управлението на страната през лятото на 2001-а година, бяха доста по-различни от онези, които посрещнаха Негово Величество при първото му идване през май 1996-а година. Новият премиер и партиен лидер смени принципните монархисти с политически авантюристи.

Размиването на двуполюсния модел също изигра негативна роля, тъй като по същество това бе в услуга на БСП. Вотът и за НДСВ, и за ОДС бе антикомунистически, но двете политически сили не намериха път една към друга, за да завършат успешно прехода. И макар вината за това да е взаимна, фактите са налице.

Въпреки всичко, в средата на 2005-а година, след като повече от 8 години БСП бе държана извън властта, ситуацията в България нямаше нищо общо с онази от „Виденовата зима”. Икономическият възход бе налице, но резултатите от него се усещаха основно в столицата и в още няколко големи града, докато на много места нещата не стояха никак добре.

Най-тежкият грях на ГЕРБ

Полицейщината? „Калинките” в администрацията? Авторитаризмът на Бойко Борисов? В действителност, най-голямата грешка бе желязната хватка, в която бе държан частния бизнес.

Още при „тройната коалиция” частните фирми бяха разделени на „привилегировани” (тези, които са част от партийните „обръчи” на управляващите) и „простосмъртни” (всички останали). Вторите съставляват огромното мнозинство от малките и средни фирми и именно те са гръбнака на една работеща икономика.

През лятото на 2009-а година голяма част от малкия и среден бизнес гласува за ГЕРБ, очаквайки налагане на правила и нормализиране на бизнес средата. Вместо това обаче получи досегашния модел, с тази разлика, че „привилегировани” станаха фирмите, близки до новите управляващи. Това до голяма степен доведе до относителния спад в изборния резултат на ГЕРБ през миналата година. От прекомерна полицейщина и незаконно подслушване се оплакваше основно една по-малобройна (макар и по-информирана) прослойка, а наличието на „калинки” вече се възприемаше като неизбежно зло, предвид тоталния срив на образователната система. Не бе без значение и факта, че когато се създаде партия ГЕРБ, повечето политически активни българи вече бяха част от други партии. Поради тази причина, част от министрите на Борисов бяха всъщност външни за партията експерти.

След всичко това става болезнено ясно, че не само организираните действия на бившите комунисти, но и сериозни грешки на „нашите” политически представители, доведоха до провал на прехода.

От offnews.bg

Comments

comments