Калин Михайлов*

Най-тежко е, когато човек трябва да погледне в лицето своята отговорност. Когато някой ден се завърне у дома и намери бележка на масата, че жена му много съжалява, но не вижда друг изход, освен да го напусне (взела е и ключовете от колата); когато „детето“ е заминало да поработи малко в чужбина, а ето че започва да се обажда по телефона един път на шест месеца  от някоя далечна наркоманска комуна (за пари, естествено); когато не ти остава друго, освен да се кандидатираш за депутат, за да ковеш закони за другите там, където сам си се провалил…

Да се опитаме да бъдем честни към себе си: колцина от нас, мъжете, се оказахме на висотата на отговорността, която ни е поверена? Обичахме ли жените си, борихме ли се за тях и с тях, когато им беше нанагорно или ги оставяхме „кавалерски“ те да се справят с трудностите? Изслушвахме ли ги търпеливо и внимателно, как споделят с нас своите болки и проблеми, или бяхме втренчени в някой екран, който ни интересуваше много повече от „безкрайните женски истории“? Бяхме ли винаги налични за своите деца или се измъквахме с оправданието, че това не е мъжка работа („Нали знаеш, скъпа, не разбирам от подобни неща…“)? Трябва ли тогава да сме толкова изненадани от писмото на масата и от гласа на онова същество по телефона, в коeто не разпознаваме нашето дете?

Първата стъпка към едно предателство е да престанеш да наричаш нещата с истинските им имена. Когато Юда Искариот е посягал към касичката за волни пожертвования на апостолите, той вероятно не е наричал това кражба, а „заделяне на средства за някои мои легитимни и неотложни нужди“; когато е предавал своя Учител на първосвещениците и книжниците, сигурно се е успокоявал с думите: „Единственият начин най-после да Го накарам да се задейства като истински Месия!“. Много по-различни ли сме ние от Юда в отношението ни към греха? Грехът, който носи име Безотговорност, Пасивност, Егоизъм, Малодушие, Омраза…

Следващата стъпка е много по-лесна, след като сме направили първата: преставаме да се борим със злото у нас и извън нас. И как бихме могли да се борим с неидентифициран, с неустановен противник, с противник без очертания? То е като да раздаваш крушета наляво и надясно около себе си, във въздуха, срещу невидим враг. „Не, няма никакъв смисъл!“ – казали сме си отдавна и сме се отказали от борбата, предали сме се още преди боят истински да е започнал. Скръстили сме ръце. Или по-лошо: тръгнали сме си, избягали сме от полесражението. Оставили сме някой друг да решава вместо нас. Ясно е каква ще бъде и последната ни стъпка: ще приемем с безразличие всичко, което ни наложат; победения и без туй не го питат за мнението и предпочитанията му.

Трябва обаче да сме съвсем наясно, какви ще са последиците от нашето предателство, какво всъщност сме приели и с какво ще трябва да бъдем съгласни. Защото тези последици ще засягат – и още как! – и нас самите; нашите семейства, деца, внуци. Ето само няколко елемента от социалния проект, за осъществяването на който се борят идеолозите на уеднаквяването:

– от една страна, на повърхността на социума, „под прожекторите“, да царува толерираната и законна сексуална разпуснатост, която създава усещане за разнообразие, свобода и „всепозволеност“, а от друга, в дълбочина, там, където е реалният, всекидневен живот, да се заличават все повече действителните отлики – малки и големи, правещи човека човек, мъжа мъж, жената жена, семейството семейство;

– децата да бъдат „просвещавани“ със скверни брошурки по „сексуално възпитание“ още от най-ранна възраст; всяко дете да има не само правото, но и задължението да знае как се прави орален секс (вече имаше подобен случай!) и как да се обясни в „любов“ на някой от същия пол, ако внезапно усети непреодолимо влечение да го стори; да бъде задължено също така да повярва, че е толкова хубаво да си имаш двама „татковци“ или две „майки“, колкото и да си имаш един татко и една майка;

– част от оскъдния и без това държавен ресурс да отива към семейства, които ще са такива само по име, вместо към тези, които наистина са.

И т. н., и т. н., все в този дух. Трябва да се признае, че по-добър социален проект за подмяна на ценностите и за представянето на робството като свобода и Великият инквизитор на Достоевски не би могъл да измисли. И че ние сме допринесли значително за неговото сбъдване.

Какво да правим, ако вече сме се предали? Да се върнем още днес на полесражението, първо у нас самите, в нашите сърца. Да видим греха, да го назовем по име, да го възненавидим и оставим (функционира в дълбочина и трайно, само когато сме при Бога). И накрая: да възлюбим ближния като себе си, колкото и да е различен от нас, колкото и да е грешен. А такова възлюбване изисква да казваш истината – с кротост, но и с твърдост, когато се налага. Да я „въплъщаваш“ в себе си, както го прави Христос.

Утре може да е твърде късно да започнем.

От dveri.bg

* Калин Михайлов е литературовед, есеист и поет. Преподава сравнителна история на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски“. 

Comments

comments