Освен Андерш Брейвик може да бъде посочен още един, макар и косвен, но несъмнен виновник за зверството, което потресе благоденстващото кралство и света. Този виновник няма човешко име, защото представлява цяла интелектуална формация, наречена „политическа коректност“.

Тя изгради своя тоталитарен езиков кодекс сякаш в свят, описан от Оруел, където всякакви обозначения на пол, раса, нация, качества и религия са забранени; тя владее глобални медийни центрове, има влиятелни политически покровители; в академичните кръгове жъне пълен триумф; преди месеци цензорските й ножици неумолимо заскърцаха по страниците на „Хъкълбери Фин“.

Тази крайно идеологизирана ултралява парадигма агресивно и безпрекословно гласи: всяка цивилизация, всяка социална утопия, всяка етническа екзотика и всяка човешка „другост“ притежават универсални, природни и абсолютни достойнства.

Но само една форма на връзка между половете и поколенията – „традиционното хетеросексуално семейство“, само една раса – бялата, само една цивилизация – юдеохристиянската, само една култура – европейската, и само една икономическа система – капитализмът, не могат да имат нищо друго освен пороци и трябва да се извиняват на всички заради самото си съществуване

Абревиатурата MASHWP стана дамга на позора. Подобно на етикет в нацистки концлагер или в ГУЛАГ тя трябва да обозначава най- противното същество на света: „мъж – англосакс – хетеросексуален – бял – протестант“. С присъщия му полемичен размах консервативният историк Пол Джонсън илюстрира парадокса. „Авангардният“ артист от двата бряга на Атлантика например днес може да позира надменно пред своята изложба от човешки биологични отпадъци.

Може с всички гарантирани му от „мултикулти“ права да издевателства над нечии религиозни чувства, като разпъва в „динамична конструкция“ Дева Мария на ръждясал гинекологичен стол. Може свободно да проповядва в интервюта сатанистичните перверзии с деца, животни и трупове, които практикува в дрогирано състояние. Може в транс да гори публично знамето на държавата, в която необезпокоявано живее с всички удобства и където все пак някои купуват „конструкците“ му за доста добри пари…

Никой обаче няма правото да нарече същия артист с имената, които заслужава, освен с „политически коректното“ „неконвенционален“. Никой не може насила да го прати да се порадва на творческите свободи в Куба и Северна Корея, чиито режими възхвалява.

Мултикултурализмът се разбира не като констатация, че съществуват много и различни култури, а като забрана те да бъдат оценявани според морални, естетически и етични критерии. Най-грубо казано, ако някакъв изверг изнасили и убие момиченце, и ако такъв акт съществува например в традиционните жертвоприносителни ритуали на племето нгомбо-мгнонго, ние сме длъжни „коректно“ да приемем, че е извършен“трансфер на етнокултурна другост“, а не чудовищно престъпление

Но да оставим изверга; самият философски гуру на левичарската клоунада, наречена „май ‘68“, Х. Маркузе възпя маркиз Дьо Сад като неин предтеча и призоваваше бъдещото идеално общество да се изгради върху „многообразната сексуална перверзност“…

Все по-незначителни са разликите между класическите лагери, програми и реторики на дясното и лявото, на консервативното, социалдемократическото и либералното. Потопен дълбоко в езиковите канони на политическата коректност, „консенсусът между елитите“ лишава огромни маси хора от ясен избор.

Сред „мълчаливото мнозинство“ на Запад се изгражда цял манталитет в съпротива срещу ексцесите на мултикултурализма и последиците от неговия очевиден провал са в толкова драматичен проблем като емиграцията. Вероятността за психопатични, екстремистки и терористични реакции на отделни хора от това мнозинство срещу тиранията на „по-равните“ нараства.

/ Яни Милчаков, статия „Оруел отвъд фиордите, в. ДНЕВНИК (със съкращения)/ 

* * *

В-к Дневник ме изненада приятно с нещо разумно. Не казвам дясно, консервативно и т.н. идеологически епитети, а просто подчинено на здравия разум, вместо на нечия  самовлюбена идеология с претенция за пенкилер. След верните заключения, авторът завършва тревожно-минорно. Аз съм по-скоро оптимист.  Портите адови няма да надделеят. Не им е писано.
Консервички мои, не се косете и не я мислете политическата коректност. Сипете си ракия с локмаруху, боцнете едро парче слънчев домат, почешете с широко движение космите на шкембето и се наслаждавайте на гледката. Ще станем свидетели как Мултикултурализмът, проповядван от кресльовците като нов световен ред ще се спихне по същия жалък, безславен и маргинален начин, по който одеве се сдуха по-тъпият му брат комунизма. Както са казвали предците  „И това ще мине.“ 

Защо имам склонност към оптимизъм ли? Защото освен онези люде, на които им избива парата и започват да стрелят по всичко що мърда из фиордите, все пак повечето хора, на които не им харесва новият тоталитаризъм са нормални. Т.нар. „мълчаливо мнозинство“ от бели, хетеросексуални, семейни, християни… Тези хора си боцкат доматчета, поръсени със зехтин (внася го един приятел, но сега не му помня името да го продуктовопозиционирам срещу някой лев) и не дават пет пари за активизмите. Но когато активизмите попрекалят и пресолят манджата започват да дразнят не само лудите ленчета с пушките, а и нормалните пасивни и скромни хора. И те реагират спонтанно като отхвърлят с шутове и ругатни (по-скоро  тяхното политическо измерение) месиянстващите идеолози, точно както се отсвирва досадник от blizoo, който ти предлага новият си абонаментен план.  Така че тук важи принципът „La politique du pire“ – френски израз от времето на ВФР, който значи „Колкото по-зле, толкова по-добре“. Демек колкото по-безумни и нагли са провокациите на мултитата, колкото по-голи травестити танцуват по камионите им, колкото повече пари крадат НПО-тата им за „ромско включване“:, колкото повече спрейове раздават зелените на селяните, за да се пазят от мечки-стръвници, толкова по-рано ще се появи тази реакция и по-твърда ще бъде тя. Убеден съм, че политическото представителство на реакцията няма да закъснее. „Традиционната“ десница все повече ше бъде притискана между фа(л)шивата „крайна десница“  и  неолибералния тоталитаризъм, към който в момента с крива усмивка и пламнали бузи се прави че принадлежи. В това безмилостно менгеме нормалната политическа десница е осъдена или да изчезне затихващо, или да преодолее страха си и котерийния интерес за бозаене от донорски организации и да започне да нарича нещата с истинските им имена. И когато това се случи – „мълчаливото мнозинство“ на нормалните хора се усети, че го работят,  а нормалната, традиционна и отговорна десница назове проблемите с политически некоректни, но за сметка на това верни думи, нещата ще започнат да си идват на мястото.

Comments

comments