Какво не е патриотизъм

Уверяват ни, че истинският патриот мрази чужденците и е креслив. Патриотът вечно е шумен, разгневен, изпълнен със страхове и недоверие. Този образ ни натрапват „родолюбци“ ала Сидеров, Бареков, Енчев, Дилов-син, архонта Бинев и Каракачанов. Разбира се, с този вид „патриотизъм“ си върви заявена, но недоказана привързаност към православието. Но това „православие“, както вече имах повод да пиша, не е християнско изповедание, свързано с истински религиозни убеждения, причастие, изповед и молитва. Това е повърхностно „православие“, изчерпващо се с гергьовденски агнета и примитивни ругатни срещу „чифутите“ и „резняците“. Разбира се, покрай тоя тип агнешко „православие“ единствените поносими чужденци остават само руснаците – и то именно по линия на уж несъмнената си православност. Все едно Христос е роден в Москва. Дотук този набор представи на предполагаемия патриотизъм са просто нелепи. Но към тях се добавя и голяма степен чист абсурд защото освен кресльовщината, ругатните, ксенофобията, кухата претенция за православна принадлежност и русофилията, се добавя и привързаност към епохата на социализма. Всички някогашни доносници се оказват храбри служители на Отечеството. Губещият комбинат Кремиковци – повод за гордост от – уви несъществувалата – индустриална мощ. И като връх на вътрешната противоречивост, накрая Тодор Живков се оказва едва ли не православен. Разбира се, „интернационализмът“ на соцрежима, преследването на религията и тогавашните обвинения във „великобългарски шовинизъм“ са забравени. За убийствата да не говорим. Комунист = ксенофоб = русофил = православен = патриот. Ето това се нарича подмяна на истината. Изложени сме на мощно облъчване от тази цинична бесепарско-атакаджийска пропаганда и много хора в България са под нейното вредно влияние.

Позитивният факт

Нека поставим нещата на мястото им. Българският патриот не е задължително креслив псевдонационалист. Той не изпитва нуждата да мрази чужденците или да се страхува от тях. Прекалено зает е да работи, а когато има време да мисли за тези неща – просто обича страната си. Когато човек е влюбен в някого, това не води до омраза срещу всички други, нали? Нито пък влюбването в лицето Х означава, че трябва да идеализираме и съседа Υ. Същото е и с патриотизма – той означава само дълбока загриженост за собствената нация, а не омраза към сирийци, евреи, турци, американци, гърци и немци. Означава почит към самата България, а не към Русия. Освен ако, разбира се, не сме руски патриоти, но доколкото пиша този текст на български език, приемам за очевидно, че е насочен към български читатели, тоест евентуално български патриоти. Тоест трябва да мислим ясно и да си уточним понятията – българският патриот просто обича България. Не се разсейва по обичане на други страни, нито по мразене на някого. Това е елементарно за схващане, ако човек за момент престане да слуша крясъците на Сидеров, Бареков или Божидар Димитров.

Да повторим очевидното

Разбира се, България има съюзници, партньори и приятели. А може да има и съперници. Това важи за всяка страна. Но и партньорството, и конкуренцията трябва да се оценяват рационално, а не емоционално. Тоест няма значение кой е по-славянин и кой е по-православен. Пък и най-често този тип аргументи просто не са верни. Важното е с кого можем да търгуваме. С кого можем да преговаряме за собствената си и за взаимна изгода. Грубо казано, съвсем по байганьовски – с кого можем да се надлъгваме, без да се караме. И без постоянно да се чудим колко ли дивизии току-виж отдели, за да ни наложи мнението си. Българският патриот, ако е рационален човек, би трябвало да може сам да си направи сметката по тази тема. В Петте кьошета си имаме отговор, а и аз лично съм се уверил, че с държавите в Европейския съюз и НАТО може да се преговаря на равна нога. С тях може да се спори. Докато Русия изисква само послушание. Самото поставяне на въпроса по този начин – между спор и послушание – би трябвало веднага да кара всеки патриот да избере възможността за спор. Това е и по-изгодно, и по-достойно.

Отвъд киселото мляко

България е много повече от страна на красавици, зеленчуци и планински пейзажи. Далеч по-важни са причините за самочувствието на нацията. Не говоря за добре познатия фолклор, нито за кирилицата, възрожденските къщи, манастирите, бойните подвизи или тракийското злато, нищо че и те са важни. Много по-значим е самият фактъ че българският народ е тук. След ужасния ХХ в. на четири войни, от които три не са спечелени и най-вече след разрушителните десетилетия на комунистическата власт нашата нация все още има съзнанието за патриархалното семейство, религията и езика си. Здравото национално чувство за демократизъм, типичният скепсис към глупости, иронията и отношението към парите и собствеността са понесли удари, но не са изчезнали. Да няма ги по медиите и много хора са изгубили ориентир, но в стари семейства и по малки градчета (особено в планинските райони) още има инициативни хора с непоклатими разбирания. Те са най-важният национален капитал. Да, много от тях бяха принудени да заминат, но упорството на оставащите тук ги прави още по-ценни. Това е истинският повод за гордост от България и българите: този тип хора. Ценно е, че сред тях има немалко млади семейства с необичайни идеи за бизнес – и че те имат възможностите не само да изградят общ пазар помежду си, но и че изобщо влизат в контакт помежду си, особено след протестите от миналото лято. И откриват общите си интереси – културни, политически и икономически.

България не е „малка държава“

Нито един патриот не би трябвало да смята страната си за „малка“. У нас живеят седем милиона човешки същества със свои съдби и по чисто хуманни, пък и по религиозни причини това значи много. Веднъж британският посланик беше казал, че трябва да се научим да поставяме България в центъра на картата. А Великобритания дори не е сред най-близките ни партньори. Това беше само една неутрална, но добронамерена препоръка. За Острова отговарят островитяните. За България отговарят българите. Наша работа е да си гледаме интереса. Вече споменах за избора между спор и послушание. „Свободата не е безплатна“, казваше един американски политик. Тя е отговорност и струва нещо, но пък дава много възможности, които осигуряват препитанието… и го надминават. Свободата води до забогатяване, защото ако се държим с партньлрите с като равни и си позволяваме да спорим с тях, това пряко ще доведе до повече пари и контакти. Не сме длъжни да бъдем послушни (това още не ни прави нелоялни – има разлика). Винаги, когато си е позволявала самостоятелни действия, България е печелела (например при Съединението). Ако самите ние схващаме България като ценност, като огромен капитал, това ще ни помогне да отстояваме интересите си, да надзираваме политиците си, да изискваме отговорност от тях – и да действаме като общност от самоуверени граждани. Нашите партньори и дори нашите конкуренти биха ни уважавали.

Българите не са „малки хора“

Няма такова нещо като „човечец“. Има Човек. И гражданин. Член на семейство. Богат или беден, всеки от нас е личност със своя съвест, идеи и нужди. Съдбата на всекиго би трябвало да е в собствените му ръце. А когато не е, това трябва да се променя, най-вече с усилията на самия този човек. Човешката солидарност помежду ни, взаимопомощтта би трябвало да е на почит. Личното достойнство променя самия начин на живот и самочувствието. Когато обаче се страхуваме, когато мразим съседа или възлагаме собствените си надежди на чужди плещи, се превръщаме в малки хора. Разчитаме на Русия, на „Европа“, на „нашата партия“ или на някой благодетел да ни даде някой лев отгоре. В живота не става така. Ние трябва сами да се организираме, сами да се събираме, сами да изискваме отчет от партии и политици, сами да налагаме политики. Французите го правят. Защо да не можем и ние? С какво отделният българин е по-слаб от отделния французин? И ако е по-слаб, кой ще промени това, ако не самият българин? Тези неща изобщо не са абстрактни, те са в нашето всекидневие. Знаем, че неволята учи и че което колело скърца – него смазват. В края на краищата, всички твърдим, че много се гордеем с Васил Левски, а той е твърдял точно такива неща.

Спокойствие, солидарност и самоувереност

Това са истинските качества на патриотизма. Човек, който обича страната си, не бива да изпада в паника. Той би трябвало да се владее. Да не изпада в истерия при вида на семейство бежанци. Нормалните хора не вярват в конспиративни теории. Не, няма световен еврейски заговор. Нито арабите ще ни изплюскат бурканите. Нито негрите ще ни вземат момичетата. Нито пък турците ще ни отнемат Кърджали. Спокойно. Реалистично. Имаме нужда от пари, за да не сме бедни. Парите идват на първо място с работа. Работа обаче няма или пък доходите от нея не стигат. Значи нещо трябва да се промени. Доколкото от бедност страдат страшно много хора, значи нещо не е наред в самия начин, по който взимаме парите си. Знаем, че в България много се краде, има огромна корупция, връзки между висши чиновници и едри престъпници, както и прекалено много административни глупости. Значи тряббва да бъдем солидарни – тоест заедно да направим така, че това да спре. Патриотът, който, както вече казахме, не е някакъв си малък „човечец“, а е нормален човек, би трябвало да си търси правата. И то не сам, а заедно с хора като себе си. Постоянни жалби, събирания и обсъждания, досаждане в приемно време, избори, протести – всичко това е част от борбата за смислен живот в нормална страна. Апетитът идва с яденето – и самоувереността идва с постоянните опити.

Никакви глупости

Никакво баламосване с приказки против световния заговор или умилостивяване с по пет лева. Патриотизмът не е евтин. На патриотите никой не им плаща за убежденията. България струва повече от няколко кисели млека и е въпрос на лична гордост човек да не се поддава на евтини трикове. Разбира се, много хора са склонни да идат на партиен митинг или дори да гласуват срещу някой лев – защото материалното им състояние е ужасно. Бедността ни е най-голямото щастие за всякакви престъпници. Ето защо е толкова важно човек да има ясната идея как иска да живее, така че да действа по съответния начин. Да откажеш пет лева или две кебапчета е инвестиция в себе си. Да разбереш, че няма безплатни неща, е начало на личната свобода. Единственото, за което можем да вземем пари, е добре свършената работа. Приказките на тоя и оня за раздаване на таблети, „реиндустриализация“, прогонване на бежанци и други такива са чиста лъжа. Налага се човек постоянно да преценява дали го лъжат.

Ценности

Всичко това би било невъзможно без неща, в които искрено да вярваме. На първо място – българите твърдят за себе си, че са работливи и гостоприемни. Следователно, ако ще сме български патриоти, би трябвало да наблегнем на тези традиционни качества. Работа, работа и пак работа. Докато е здрав, човек трябва да се стреми към всеки лев, който може да изкара по законен начин. По законен, точно така. Всеки незаконен доход вреди на обществените интереси, а това винаги се отразява и върху отделния човек. Като подпомагаме корупцията и данъчния недобор, работим против себе си, против обновяването на пътната маркировка, на болниците или на градския транспорт. Ако пък законните доходи не ни стигат, трябва да се стремим или към още такива, или направо към промяна на климата. Недоволният човек трябва да се научи да иска своето, да удря по масата и да изисква закони и условия, които са му изгодни. И да не се примирява, докато не получи своето.

Но стана дума и за гостоприемството. България е пълна със запустяващи райони. Населението ни застарява. Не е ли по-изгодно за всички, ако изоставените места постепенно бъдат заселени – дори с бежанци да е – така че там да има човешки живот, да се създават някакви блага, да има някаква работа и да се плащат някакви данъци? Извън изгодата, това би говорило добре за нас като хуманно общество, като страна на гостоприемни и дружелюбни хора. Би било полезно за самочувствието ни.

За да се стигне обаче до мисленето за недоволство, труд и гостоприемство, е нужно образование. Учебният процес някога е бил основна ценност. Още през Възраждането българите са имали пиетет към книгите, училището и учиелството. Значи това би трябвало да е една от основните ни грижи. Българските данъкоплатци би трябвало да се обединяват по много въпроси – и решаващ сред тях е този за учлищата. Бюджетите за образование трябва да бъдат тема за постоянен граждански натиск над общините, съответното министерство, цялото правителство и Народното събрание. Без образование, което да възпитава самоуверени хора, тук винаги ще е пълно с „малки хора“, страх, ксенофобия и лъжа.

Разбира се, това е само бърз прелет над големи теми. Целта ми беше само да очертая разликата между истинския патриотизъм и кресльовщината, която ни сервират лъжливи политици и непрофесионални медии. Патриотичното убеждение не е в това да се реве нечленоразделно срещу предполагаемия враг. Сериозният български патриот преди всичко обича своето и работи за него. Изгодното, човечно поведение е характерно за този, който владее себе си и знае на какво държи. Моята надежда за България е тя да се напълни с такива хора.

Comments

comments