Мина Трети март. Както обикновено. С цялата му бутафорна тържественост, президента Гоце, Станишев, фалцета на “Атака” и дежурната българо-съветска дружба. И както обикновено, този празник не предизвика никаква, извън досадата, емоционална реакция у редовия български гражданин. Нещо, което важи за всичките ни празници, отбелязващи важни исторически дати. Защо?
 
Българите обичат да се бият в гърдите, че имат древна история. През 1981 г. например, с много тържественост тоталитарната държава отпразнува 1300 години България. Казват, че тържествата ядосали дори “господарите” в Кремъл. Десетина-петнайсет години по-късно историците единодушно стигнаха до заключението, че България е малко по-стара и коригираха рождената година на 632-ра. Така че, в живота на едно поколение българи по всяка вероятност ще се празнуват два пъти такива важни годишнини – 13 века през 1981 г. и 14 века – петдесет години по-късно!
 
Та казват, че България има древна история и това си е светата истина. Защото е факт, че когато Кубрат забил меча си нейде в степите на Украйна и казал сакралните думи: “Тук ще бъде България!!!”, на стария континент е имало-нямало още три държави и нито една от тях не е оцеляла досега.
 
Има обаче и друга истина. От нея боли, по много причини и най-вече защото е също толкова безспорна, колкото и първата. Аграрно общество, каквото доскоро беше и българското, по дефиниция живее не с историческите събития, а със смяната на годишните времена. От която, колкото и романтика да се крие в редуването на летни жеги и зимен мраз, е трудно да се роди памет и традиция, надхвърлящи пролетното зарязване на лозите и коледното колене на прасе.
 
Затова България няма или почти няма история. Защото историята е преди всичко памет. На първо място, родова памет – семейни портрети, писма, документи, разкази, предания, гробници, предмети… Семействата с родова памет обаче в България се броят на пръсти, а и тяхната обикновено датира от края, в най-добрия случай – от средата на 19-ти век.
 
Историята освен памет е и традиция. Повечето европейци обичат да се подиграват на американците за липсата на древна история. Само че Съединените щати имат институционална приемственост, по-стара от на почти всички европейски страни, които в рамките на последните два века неколкократно изскубаха из корен всичко, което ги свързваше с “мрачното” минало. Особено усърдни бяха, разбира се, българите, които по принцип не си падат по вехти работи.
 
За българина историята задължително прилича на паметник от времето на социализма. Огромен, величествен, потискащ, нямащ нищо общо нито с околната градска среда, нито с живота, кипящ около него. Мъртъв. По възможност от бял варовик и разположен в центъра на бял мраморен площад – и паметникът и площада толкова бели, колкото не е нищо в живота и бита ни. Защото историята не е част от нас, а нещо далечно и недостижимо.
 
Докато градяха подобни паметници, българите разрушиха, за да освободят място за тях, чаршиите на старите предосвобожденски градчета. Разрушиха може би най-натовареното с история място в София – плочите на I и VI полк на Първа софийска желязна дивизия, за да построят една гротеска, кръстена “Монумент 1300 години България”. И бяха на път да разрушат и бившия царски дворец (преди това княжески дворец, а по-преди конак на софийския паша Махзар), за да построят паметник на държавостроителя Аспарух.
 
Когато българите обявят една черква за исторически паметник, първата им работа е да забранят в нея да се палят свещи (за да не се повредят стенописите), втората – да изгонят свещениците, миряните, просяците, да сменят стария, издържал геройски двеста години, дървен под с мраморен и накрая – да сложат на входа едни сърдити лелки, които да късат билетчета. С което окончателно и безвъзвратно това място престава да носи каквато и да е историческа памет и става мъртво. А което е и още по-лошо – скучно.
 
Още едно задължително условие за историята в България е тя да е скучна. Гледали ли сте филм по “Дискавъри” за английската кралица Елизабет I например, или за баща й Хенри Тюдор? Ами, то е интересно. Някой си там историк влиза под кожата на героите, показва къде са живели, как са живели, говори за любов, секс, интриги… Това са живи хора, макар и отдавна да лежат в криптата на Уесминстърското абатство и на капелата “Св. Георги” в замъка Уиндзор.
 
А гледали ли сте филм за българската история по БНТ 1. Едни тържествени гласове, като на заря-проверка: “Гениален поет и революционер!!!!” С хиляди удивителни. Българската история задължително е славна и величествена, а историческите персонажи – все гениални и недостижими. Да се чуди човек, защо сме я докарали дотук при цялата тази гениалност на старите ни държавници.
 
Последното условие за това една история да бъде истинска е точно обратното на българската помпозна тържественост. Достижимост. Може да разбере историята само онзи, който знае, че както членовете на днешния ни дотегнал парламент, така и членовете на Учредителното събрание в Търново преди 130 години са хора от плът и кръв. Че нито един от онези ентусиасти от по-миналия век не е бил изчукан от мрамор. И че в края на краищата величието е именно в това – едни обикновени хора да надмогнат своите обикновени страсти, мераци и обиди в името на една по-голяма кауза.
 
За да празнуваме и ние като другите хора, за да почувстваме празника си истински, а не фалшив и бутафорен, трябва да се научим да откриваме голямото преди всичко в себе си. Трябва да осъзнаем, че ние не сме нефелни внуци на деди великани, а хора също способни да творят история. Брънка от една, може би не дотам славна, но истинска и все още жива традиция.
 
От в-к Седем
 

Comments

comments