В-к “Tribune”

На 8 април 2014 г. се навършва точно една година от смъртта на баронеса Маргарет Тачър. Бившият британски премиер имаше редица  недостатъци, но можеше да ги компенсира с две основни качества – с отказа да отстъпи пред безпомощността и адекватните действия. Именно това жестоко липсва на сегашните европейски политики.

Смъртта на Маргарет Тачър без съмнение ще съживи дебата за предполагаемите недъзи и положителните страни, които се очакват от “либерализма”. В период, когато Европа търпи безпрецедентна  вълна от строги мерки на икономии и се опитва да намали на всяка цена държавния дълг, този дебат е неизбежен, но рискува да бъде и напразен също като дебатът, който противопоставя от десетилетия привържениците на Джон Мейнард Кейнс и Фридрих фон Хайек. Защото ако “крайният либерализъм” беше триумфирал с  Маргарет Тачър във Великобритания, а след това се бе разпространил в целия свят, без съмнение нямаше да има криза на  държавния дълг, както често чуваме да се твърди. И ако финансовите пазари не бяха либерализирани от началото на 80-те години – до голяма степен за да се улесни финансирането на държавите, то в началото на първото десетилетие на XXI век нямаше да станем свидетели на финансовизирането на икономиката,  за чиито последици плащаме днес.

Действителността често е по-сложна от теориите.

При все това истинският урок от политическата кариера на  Желязната лейди вероятно се крие другаде. Той е във визията й за политиката. Визия, която изглежда напълно е изчезнала в днешна Европа. Маргарет Тачър пое управлението на Великобритания, изправена пред прага на политическо, икономическо и морално рухване. От двата проведени избора през 1974 година не се оформя никакво мнозинство: страната е принудена да поиска помощ от Международния валутен фонд (МВФ), промишлеността й се разпадна много по-бързо, отколкото на другите икономически сили. А на фона на кризата от 1974 година зимата на 1979 година, станала известна като “Зимата на недоволството” (“Winter of Discontent”), е белязана от тежки стачки в цялата страна. Редувалите се едно след друго лейбъристки правителства – на Хауърд Уилсън и Джеймс Калахан – се опитаха да постигнат компромис между възможностите на партия, обвързана силно със синдикатите, и икономическите повели. В крайна сметка те само предизвикаха недоволството на всички. Казано с други думи страната губеше доверие, бе неспособна да напредва, инатеше при идеята за каквато и да било промяна. Политиците пък изглеждаха неспособни да действат и се задоволяваха през повечето време с действия за управление на извънредни ситуации по принципа “да приемаш желаното за действително” (“wishful thinking”). Със станалото известно заглавие – “Криза ли? Каква криза?” (“Crisis?What Crisis?”) – в. “Сън” коментира пресконференция на Джеймс Калахан в разгара на зимния хаос.

Най-големият успех на Маргарет Тачър без съмнение е, че тя върна доверието на британците в самите тях, понякога с методи, които, разбира се, бяха повече от оспорвани, и кончината й не бива да покрива със забвение смъртта на ирландския републиканец Боби Сандс, починал след гладна стачка в британски затвор, както и жертвите на войната за Малвинските острови, страданията на миньорите, към които тя се отнесе особено зле. Трябва обаче да се признае на Желязната лейди способността й да върне престижа на политиката която с нея все още можеше да промени действителността. Истината е, че бившият премиер на Нейно величество не се задоволяваше да понася криза – тя действаше срещу нея. Тя пригоди структурите на Великобритания към реалното й положение – на страна, която е в упадък от края на войната и изгубила средствата, с които разполагаше всемогъщата от 1940-1960-те. Няма кой знае какво значение да се питаме дали действията й наистина са били полезни, дали Великобритания се възползва от тях в крайна сметка, дали тя не се възползва най-вече от световната конюнктура, създала се от 1982 година. Тачър доказа, че има алтернатива на “wishful thinking”, на безразсъдното управление и на обезсърчаването от 70-те години на миналия век.

Другият урок на Маргарет Тачър е адекватността и способността й да действа така, както е обещала. Бруталността й, без съмнение, бе обратната страна на тази почтеност. Тя никога не обещаваше друга политика, освен политиката, която бе представила на избирателите. И тя я водеше напълно последователно, дори когато ставаше дума за жестокост. Но тя скъса с идеологическите “иди ми-дойди ми”, разпространени по същото време на континента, когато левицата сменяше кейнсианските си дрехи с костюма на бюджетната праволинейност поради настъпилата катастрофа, и следваше вълната на либерализиране на финансовите пазари. Маргарет Тачър може би е последният европейски политик, проявил такава идеологическа адекватност. Без съмнение именно поради тази причина тя успя да спечели битката на урните четири пъти.

Огледалният образ на днешните политици

 С падането на Берлинската стена политиците решиха, че трябва да приключат с идеологическата последователност, възприемана като презирана реликва от съветската епоха. Оттогава политическите ръководители нямаха други амбиции, освен да се справят с всекидневните текущи въпроси през призмата на собственото им оставане в бизнеса. Изправени пред такава мащабна криза, каквато преживяваме в Европа, те дават само отговори, свързани с мащаба на самата криза и “липсата на алтернативи” на политиката, наложена от изборните интереси. Ангела Меркел, която по време на предизборната кампания в Германия през 2005 година на драго сърце се представи като “германската Тачър”, е въплъщението на този нов политически образ. Германският канцлер г-жа Меркел с еднаква лекота влиза в коалиция както със социалдемократите, така и с либералите и е готова да защити ускореното излизане от ядрената енергетика, след като е защитавала удължаване на живота на атомните централи. Тя (г-жа Меркел) използва мощта на страната си според собствените си изборни интереси. Тя (Меркел) може да говори в защита на федерализма, за да се хареса на бъдещите съюзници социалдемократите, като в същото време защитава преди всичко интересите на германските данъкоплатци, за да не отблъсне от себе си консервативните кръгове. Това е далеч от последователността на Маргарет Тачър, която отхвърли еврото, защото съзря, че тази валута води до европейски федерализъм. В останалата част на Европа политическият персонал, и това е още по-важно, изглежда вече също толкова безсилен, колкото бе Джеймс Калахан, изправен пред кризата. Ръководителите на някои страни често само повторят молитвеника на бюджетната праволинейност, наложена от Берлин, та било то и във вреда на действителността, както става в Португалия. Или пък не се колебаят да търсят невъзможни компромиси, правейки анонси “за растежа” и водейки в същото време политика на строги ограничения, която не могат да защитят на европейско равнище, както става с френските ръководители например.

Comments

comments