Роджър Сандъл*

Едно от рядко забелязваните неща в книгата на Самуел Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите“ е нейния дълг към антропологията. През по-голямата част на последните сто години антрополозите говориха за сблъсъци или конфликти между културите и на пръв поглед формулировките на Хънтингтън изглеждаха като опит този обикновен за антропологията феномен да бъде издигнат до по-високото ниво на международните отношения.

Това, което ме заинтригува най-вече бе как Хънтингтън използва термина „цивилизация„. Зад твърдението, че светът е съставен от „цивилизации“ (че е плуралистичен), а не просто от цивилизация (или сингуларен), се крият много лингвистични опасности. В отстраняването на концепцията за универсалната „цивилизация“ и поставянето на нейно място на концепцията за множеството „цивилизации“ Хънтингтън подражава на един вече осъществен и пагубен прецедент – преобразуването на „културата“ (в сингуларния й смисъл) в разнообразие от некултури или ясно различими анти-култури.

Минаха повече от петдесет години откакто Оруел написа: „трябва да разберем, че съвременният политически хаос е свързан с упадъка на езика…“ Пристрастният политически език, продължаваше той, „е предназначен да направи така, че лъжите да изглеждат истини, а убийството приемливо.“ Тези мисли бяха написани през 1946 година, когато Сталин беше на върха на своята сила и Оруел по-късно ги разви в романа „1984„. Към книгата има приложение „Принципите на Новоговор„, в което той пише, че специалната функция на речника на Океания „беше не толкова да се изразяват значенията, колкото да се разрушават.“ Думите могат да бъдат разрушени, казваше той, като се разшири техния смисъл до такава степен, че да се изгубят старите, по-специфични и по-определени термини и значения. Всичко това ни изглежда болезнено познато. Някой може преднамерено да разшири термина „цивилизация“, за да включи в него и едно в действителност крайно не-цивилизовано поведение.

Подобна устойчива инфлация на значението се забелязва и при думата „общност“. От смисъла обозначаващ малка социална група като село или малък град, този термин се разду дотам, че днес нито едно международно комюнике не би изглеждало завършено без да бъде включена и „световната общност“.

Но по-тревожно е, че тези до голяма степен безвредни промени в смисъла на думите бяха съзнателно извършени за целите на идеологията. Ако дефинираме някои типични форми на преднамерена семантична промяна, ние можем по-ясно да разберем какво се случва и докъде се стига.

(1) Чисто преобръщане. Евфемизмът е едно нещо, чистото преобръщане е друго. Оруел описва този подход с поредица измислени фрази и имена, някои от които удивително близки до комунистическите реалности. Този подход взима една установена и широко използвана дума (например „истина“) като нейното значение нагло се преобръща точно в обратната посока. Така, ако отделна служба в правителството се занимава с лъжите и пропагандата, вие го наричате Министерство на Истината. Най-безсрамното преобръщане на значенията по-времето на Съветската империя вероятно бяха имената на нейните страни-сателити: пред името си всички слагаха нещо от рода на „Народна демократична република“. Ясно беше, че те не бяха нито народни, нито демократични, нито републики – тъкмо обратното. Чистото преобръщане е характерно за тоталитарните режими. Безочливите, крещящи лъжи са продукт на тоталната власт и случаи на такива в демокрациите са изключителна рядкост.

(2) Увеличаване на прилагателните. Тук смисълът на оригиналния термин е запазен, но се допълва от прилагателни, които значително подменят неговото значение. Например, да вмъкнеш „културен“ пред думата „геноцид“. Подобно смесване показва неприятния факт, че мнозина са готови да правят капитал от нещастието на другите (в случая милионите убити в нацистките лагери). Отново и отново те дръзко и безочливо разширяват обхвата на феномена, към който се прилага оригиналния глагол „геноцид“, без да ги е грижа за неговото етическо значение. „Геноцид“ навлиза в нашия език, за да обозначи нещо зло по мащаби и ужас. Проектът на Хитлер беше безпрецедентен – думата геноцид беше специално създадена да обозначи определени случаи на расово унищожаване. Въпреки това допълнения с прилагателно „геноцид“ днес изглежда подходящ за използване в най-различни случаи. Този упадък на стойността на силните думи е част от обикновения семантичен процес на подправяне в един политически пазар, където разнородните групи се борят за внимание и желаят да бъдат признати.

(3) Явният оксиморон. През 1935 година английският антрополог Том Харисън посещава Големите Намби на Малекула на островите Нови Хибриди. Трудно е било да различиш големите намби от хилядите други хора от каменната ера, описани от етнографите, но когато се връща в Англия Харисън пише книга за тях, която озаглавява Дивашка цивилизация. В действителност в Новите Хибриди е нямало никаква цивилизация. Жителите на Маликула са нямали и не са обработвали метали, нямали са азбука, нямали са писменост, книги, литература, архитектура, разделение на властите, независима съдебна власт, религия с универсално послание. Това, което в действителност са имали, е била една много примитивна каменна култура. Тогава, каква е била целта на Харисън?Прилагателните Разширения постигат целите си чрез неусетно свличане на семантичното значение, Явният Оксиморон се стреми да постигне ефект чрез клопка – чрез силно извъртане на значението – и клопката тук е странното събиране на „дивашка“ и „цивилизация„. Целта му е да изненада и улови семантичния редут, преди някой да се е усетил какво става. Когато тази операция е успешно извършена, читателите продължават напред без усещането за противоречие или оксиморон.

Какво точно се случва? В хуманитаристиката преди сто години значението на „култура“ беше много близко до това на „цивилизация„. То обозначаваше едновременно универсалния процес на човешко развитие и състоянията, до които този процес водеше: увеличаване на удобствата, подобряване на условията за живот, намаляване на невежеството и страха, разцвет на изкуствата и науките и накрая, като връх на всичко, появата на „цивилизоваността“ (вежливостта и добрите обноски), която единствено народите, благословени с узрелите религиозни, законови, политически и икономически системи на „гражданското общество“ имат щастието да познават достатъчно. Това значение изцяло се покриваше с идеала на Матю Арнолд за хуманизма – културата като знание за най-доброто, което човечеството е мислило, казало или направило. Тук няма плурализъм, нямамножество култури. В това значение не са включени „културите“ (плуралистично) разпръснати из земното кълбо. В него не се твърди, че всички култури са равни. Вместо това то отразява една единствена универсална скала на постижения, в които някои неща определено са по-добри от други.

Нещо толкова високо и престижно винаги събужда завист. За възмутените умове изтънчеността и благородството изглеждаха дефект. Но как можеше да бъде атакувана културата? Да бъде атакувана директно през 1920 година бе немислимо – това все още бе време, в което литературата и музиката, изкуството и архитектурата, бяха на висока почит, а институциите, които ги подкрепяха, се радваха на добро здраве. Това, което никой в онези дни не предполагаше, е, че троянският кон вече бе влязъл в цитаделата на висшата култура чрез социалната наука, и пускаше безшумно множество агенти „хитруващи с двойния език“, сеещи навсякъде семето на объркването. И така, в рамките на петдесет години думата „култура“ беше напълно разрушена. Думата „култура“ получи две значения и те останаха много далеч едно от друго.

Употребата на думата от Матю Арнолд беше за универсална, йерархична и сингуларна култура, в която нещата са подредени по вертикалната скала на ценностите от по-лошо към по-добро. Другото значение, скрито в сянката, беше значението на „култура“, използвано от социалната наука. Тя беше локална и плуралистична (разнородна) и нямаше нищо общо с доброто или злото. „Културата“ в това значение просто показваше определена социална система – система от какъвто и да е вид, на каквото и да е ниво на развитие. Някои от наивните егалитаристи, са убедени, че естественото Равенство на културите логически произтича от Равенството между хората, което ги кара да мислят, че има солидно интелектуално основание да се твърди, че „равенството между културите“ действително съществува. За научните цели, ние наистина се нуждаем от неутрално описание и анализ, в което всички култури (така както медицината третира човешките същества независимо дали са големи или малки, черни или бели) трябва да бъдат разглеждани от антропологична гледна точка „безпристрастно“ или „еднакво“. Но от това изискване идеолозите успяха да извлекат политическо заключение – че всички култури са равни и че еморално да бъдат третирани като такива. Това странно изкривяване на едно напълно подходящо и необходимо за научното изследване допускане води до опустошителни ефекти. По този въпрос на сцената излизат две много влиятелни фигури. Първият беше човек, застанал на позициите на сингуларното значение – Т. С. Елиът. Вторият беше човек, застанал на противоположните позиции, един сърдит британски литературен критик, марксист, почитател на Сталин и поклонник на Пол Пот – Реймонд Уилямс. И двамата бяха социални критици, и двамата имаха антропологични концепции за културата.

Както показва Робърт Крауфорд в The Savage and the City in the Work of T. S. Eliot, Елиът дълго време се е интересувал от антропология и през своите студентски години преди Първата световна война прочита голяма част от книгите в тази област. Крауфорд казва, че през 1913 година, докато поетът е все още в Харвард, „представя дисертация върху научната методология. Изборът му на тема е достатъчно показателен – интерпретация на примитивния ритуал. Дисертацията се върти около въпросите, свързани с разликите между обективния факт и субективната интерпретация. Философските и антропологичните материали от тази студия остават важни за него през цялата му кариера… В нея Елиът пише:

„Ако литературните критици спрат да увековечават прочита на другите критици и започнат да изследват съдържанието и да критикуват методите в книги като Произхода на видоветеДревните закони и Примитивната култура, те могат да научат разликите между историята и хрониката, разликите между интерпретацията и факта.“

В изследването на Елиът са включени автори и книги катоПравилата на социологическия метод на Емил Дюркем, The Golden Bough на Фрейзър, Themis: A Study of the Social Origins of Greek Religion на Джейн Харисън, също така Андрю Ланг, Луси Леви-Брюл, Р. Р. Марет, Макс Мюлер и вероятно най-известния – Е. Б. Тейлър с неговото пионерско антропологическо описание Primitive Culture: Researches into the Development of Mythology, Philosophy, Religion, Language, Art, and Custom. След като напуска Харвард, в годините между 1914 – 1918, Елиът рецензира няколко антропологически и социологически книги. Това са изследването на Дюркем върху тотемизма на австралийските аборигени – Елементарните форми на религиозния животЕлементите на народната психология на Вунд,Социалната адаптация на Л.М. Бристол и една работа на Клемънт Уеб, в която са обобщени и критикувани работите на Дюркем, Леви-Брюл, Корнфорд и Джейн Харисън. Крауфорд отбелязва, какво голямо влияние върху поезията на Елиът оказва четенето на антропологическа литература (особено на Фрейзър). Но сега това не ни интересува. Ние се интересуваме от това как концепцията за културата се изразява от самия Елиът.

В примитивните общества той открива една органична сплотеност (кохезия) и солидарност, която контрастира на разединяващите тенденции в модерния живот. Те, примитивните общества, живеят в свят където религията, икономиката, властта, статуса и почитта са в непрекъсната обвързаност. В студентските му години „кохезията“ вероятно го е привличала просто от академичен интерес, но след Втората световна война, когато написва Notes Towards the Definition of Culture, този феномен става нещо повече за него. Тогава Англия изглежда изправена пред колапс. Цялото общество е било в опасност, следователно „целият начин на живот“ е имал нужда от поправка и Елиът разяснява, че „органицизмът“, който той има предвид, се нуждае от много по-близко свързване на религията с живота, отколкото досега. Той твърди, че е било гибелно да си представяме, че „културата може да бъде съхранена, разширена и развита при липсата на религия“; все пак точните отношения между двете реалии в този дуализъм (култура и религия) остават нерешени, дори когато пише:

„И „религията“, и „културата“, въпреки че са различни неща, трябва да означават за индивида и за групата нещо към което се стремят, а не нещо, което просто имат. Все пак, има един аспект, при който ние можем да разглеждаме религията като начина на живот на хората – от раждането до смъртта, от утрото до нощта и дори съня – и този начин на живот е също тяхната култура.“

Елиът чувства, че Арнолдианският възглед за културата като рафиниране и култивация е недостатъчен; той е така слаб, така анемичен, така лишен от социална тъкан и политическа дълбочина. Ако реформите, които е имал предвид, бяха осъществени, тогава много повече обикновени въпроси на обикновения живот би трябвало да бъдат допълнени. „Целият начин на живот“ е една обхватна концепция, в която възгледът на Матю Арнолд трябва да бъде усилен и разширен и в своите „Бележки“ Елиът пристъпва към тази задача. Но докато модерният читател е задължен да симпатизира на идеалите му – и днес вероятно повече от всякога – също така е истина, че подобен курс на движение е съдържал някои очевидни рискове. Елиът вярва, че оценъчните и описателните концепции могат да бъдат комбинирани без трудност или противоречие. Вярвайки че в света около нас културата и религията са съвършено неразличими, той пише, че:

„Читателят не трябва да забравя, колко много съдържание има в термина култура. Той включва всички характерни действия и интереси на хората: конните надбягвания, регатите, финалите за купата, кучешките надбягвания, черните табла, сиренето Wensleydale, вареното зеле, цвеклото в оцет, готическите църкви и музиката на Елгър.“

Когато пише това, Елиът вероятно е мислил, че е сред приятели, които споделят възгледа му и свободно могат да разширяват списъка. Това почти със сигурност е било грешка. В Англия от 1948 година той не е сред приятели – в действителност, един от неговите заклети врагове от ляво ревностно регистрира всяка негова дума. Реймънд Уилямс от години се мръщеше на проблема за „буржоазната култура“ и се чудеше как да я унищожи. И сега той вижда своя шанс. Обзет, както казва един негов биограф, от едно „неотслабващо възмущение“ от социалните класи на Англия и нейния културен елит, коментарите на Елиът го тласкат към отмъстителни размишления върху езика и речника, който съхранява техните привилегии. Това бяха думи на власт, думи които трябваше да бъдат уловени, контролирани и използвани за революционните цели. В една малка едноименна книжка Уилямс нарече тези думи „ключови“ и ключовата дума на всички „ключови думи“ беше „култура“. Ако получите контрола над тази дума, твърдеше в книгата си той, отстраните упадъчните й пазители и я промените чрез типично оруелианско разширение на значението, ще извоювате една доскоро немислима победа. Така, в „Ключови думи“ той обясни, че думата „култура“ в нейното Арнолдианско значение потиска, дразни и обърква хората, които неизменно я свързват с привилегии. Това, което трябваше да бъде направено бе замяната на антропологическата концепция в нея – това бе ключът към победата.

Скоро общото объркване наистина възтържествува и днес може да се види навсякъде из катедрите по изкуствата. Студенти и учители в хуманитаристиката усещат, че нещо се е случило – нещо смущаващо – но повечето от тях не знаят какво. Дори има случаи, когато старото значение на думата „култура“ като термин, който означава най-доброто в изкуството, музиката и литературата, усвоен от студентите в тяхната първа година от следването им, се променя изцяло през времето на тяхното образование. Въпреки че хората в университетите все още използват същата дума и изглежда говорят за същото нещо, семантичното поле зад самата дума радикално се променя и „култура“ вече не означава това, което е означавала преди. Новото значение вече няма абсолютно нищо общо с художествените идеали, с литературните стандарти или с моралния свят на по-доброто и по-лошото: по някаква странна причина думата „култура“ се свърза и с примитивните общества и защо се получава така, никой няма обяснение. „Примитивното общество“ като социологическа категория е добре познато и достатъчно ясно: то означава социална система, която е по-ранна, по-проста и по-неразвита. Британските антрополози виждаха и изучаваха разпръснатите по света „примитивни общества“. Но погледнато от Арнолдианска позиция, терминът „примитивна култура“ беше абсолютно противоречие, оксиморон. Как може да бъде изпълнен със смисъл? Разбира се, не може и не трябва да бъде изпълван. Това е все едно да говориш за „примитивна изисканост“ или „примитивна сложност“ – едно очевидно противоречие в свързването на думите. Описът, изреждането на качества не е скала и вие не може да извлечете стойност от опис: и все пак бихейвиористкото изреждане на бита и нравите, което може да бъде приложено към всяка социална система, все по-често започна да се приема като описание и съдържание на „културата“.

Новото плуралистично значение беше стимулирано от Уилямс и от неговата школа тръгнала от американската атропология и докато хуманитаристите стояха безпомощни и объркани, в крайна сметка стана ясно, че антропологичното значение на „култура“ не може да съдържа оценка за човешко постижение. Това, което антрополозите имаха предвид, беше просто „начин на живот“ и ако вие се заемете с описване на начините на живот, то не трябва го правите по някаква скала, а чрез безразборно събиране на обичаи, навици и традиции. Антропологичната идея легитимира всичко. Скоро стана ясно, че докато сингуларната и универсална визия на Матю Арнолд се отнасяше до най-доброто, то плурализма на атропологичните „култури“ можеше да представи и най-лошото – липсата на възпитание, дълбокото невежество, очевидните заблуди, най-порочните навици и липсата на каквито и да било изкуства и науки. И ако някой пожелае да дефинира този объркан семантичен процес, той ще забележи, че оксиморонът е проникнал навсякъде: улична култура, затворническа култура, порно култура и дори нарко-култура.

Дали Хънтингтън не обрича термина „цивилизация“ на същата участ? Забележете, че в историческо отношение върху думата „култура“ бяха извършени три стратегически действия. Първо, нещо сингуларно беше плурализирано. Второ, йерархичната скала от ценности бе изравнена и разширена до такава степен, че тя изгуби всичките си връзки с доброто и лошото. Трето, новото, лишено от оценъчност значение, започна да се прилага навсякъде, без да се гледа на история, на постижения или сложност, без да се обръща внимание на това дали обществата са изостанали, жизнени или изчезващи, дали дори са живи или мъртви; то струпваше всички неща заедно, сякаш те бяха равни – сякаш „културата на Великденските острови“ и „културата на Европа“ можеха да бъдат сравнени. Но преди да видим как Хънтингтън използва думата, първият въпрос, който се нуждае от отговор, е, дали думата „цивилизация“ съдържа типичен смисъл или е също така деградирала, че вече не означава нищо?

Отговорът не е еднозначен. От една страна думата „цивилизация“ означава универсални стандарти на гражданско и човешко поведение, тя е идеал към който нашите лидери се обръщат в есктремни ситуации. Такова бе значението на думата в речта на Джордж Буш, произнесена при отбелязването на годишнината от септемврийските атентати. В тази реч той предупреди, че терористите замислят нови атаки в своята „война срещу цивилизацията“. От другата страна на света имаме друг пример. Австралийски съдия осъди на петдесет и пет годи затвор един ливанец, лидер на банда изнасилвачи, като го нарече „заплаха за цивилизованото общество“. След атентата на остров Бали част от статиите в австралийските вестници, определиха терористичния акт като варварство срещу цивилизования свят. Всички тези примери подсказват, че в англо-говорящия свят има едно определено ниво на консенсус относно значението на думата „цивилизация“ : цивилизованите нации се въздържат от масови убийства в международните отношения; цивилизованите нации се противопоставят на сексуалното насилие. Ние може да допълним, че цивилизованото общество живее в политически ред, който е отворен, който позволява съществуването на доверие, законност и хуманност.

Днес обаче „цивилизацията“ има подобно значение само в крайни случаи. От сто години терминът „цивилизация“ е подложен на същия та дори и на по-голям семантичен натиск, на който бе подложена и „културата“. На Запад, Световната война и продължителната депресия, създадоха огромен скептицизъм и поредица езикови промени, особено в края на 30-те години и най-вече през 1937-ма. Това бе годината, през която споменатия по-горе антрополог Том Харисън публикувана книгата за оцелелите тихоокеански канибали („Дивашка цивилизация„). По същото време от другата страна на Атлантика уважаваният социолог Лойд Уорнър, написа изследване върху австралийските аборигени със заглавие Черна цивилизация. Заглавието на Уорнър беше толкова подвеждащо, колкото и на Харисън: цивилизация на аборигените от каменната ера просто нямаше. В допълнение към тези усилия Сидни и Беатриче Уеб ни внушиха без всякаква предпазливост, че нещастната Русия на „Архипелаг Гулаг“ все пак може да бъде наречена „Съветска цивилизация“, без да обръщат внимание на показните процеси, на средновековната атмосфера, на абсолютната липса на гражданско общество; те останаха равнодушни към всички ужаси, които се случваха в тази страна. Всички тези хора и места се чувстваха призвани да разградят и омаловажат „западната цивилизация“ и да представят на нейно място някаква въображаема алтернатива.

Веднага трябва да кажем, че Хънтингтън никога не е стигал до подобен оксиморонизъм, но неговото мислене бе дълбоко повлияно от антропологичната дискусия и дебати (особено от „Култура и история“ на Филип Багби). През 1993 година в статия, публикувана вForeign Affairs и предшествала появата на „Сблъсъкът на цивилизациите„, той каза, че „цивилизациите могат да включват в себе си голям брой хора, какъвто е случая с Китай („една цивилизация имаща претенцията да бъде и държава“, както казва Лусиан Пий) или много малък брой като англофонските Кариби.“ Почти същото изречение за Карибите се повтаря и в книгата от 1997-ма. Докато изпитвам голям респект към карибските крикет играчи и писатели, трудно ми е да приема, че на тези острови има нещо повече от вариация на известния коментар на Чърчил: „При цялото ми уважение, цивилизацията на Карибите се ограничава до рома, робството и замаха.“

Всеки знае, че по размери, простотата и исторически обхват Карибите по-добре се описват с атропологическия израз „културен район“, но да им се предава статус на цивилизация е абсурд. Хънтингтън обаче непрекъснато смесва „културите“ и „цивилизациите“, голямото и малкото, значителното и незначителното, древното и закостенялото, модерното и прогресивното. Навсякъде из книгата ние виждаме „културата“ и „цивилизацията“ като взаимно заменими термини или взаимно подсилващи се комбинации. Следвайки Фернан Бродел Хънтингтън обяснява на читателите си, че „плурализирането“ на термина цивилизация е необходимо, за да се отслабят хегемонистичните претенции на Запада, да бъде отстранен като източник на високи и универсални стандарти. Точно както Реймънд Уилямс се отнася към термина „култура“, така и Хънтингтън се отнася към цивилизационните претенции на Запада и ги разбира като резултат на самомнение и привилегии.

Представата за цивилизация изисква стандарт, по който да бъдат оценени обществата и през деветнадесети век европейците изразходваха голяма интелектуална, дипломатическа и политическа енергия по уточняването на критерии, по които не-европейските общества да бъдат определяни като „цивилизовани“, за да бъдат приети като членове на доминираната от Европа международна система. В същото време обаче хората все по-често говорят за цивилизации в плуралистичния смисъл на думата. Това означава, според Бродел, „отказване от цивилизацията като идеал или по-скоро като идеалът“ и оттегляне от допускането, че би могло да има един стандарт за това, което е цивилизовано, определен от „няколко привилегировани народа или групи, елитът на човечеството.“ Вместо това винаги е имало много цивилизации, които са се цивилизовали по свой собствен начин. Накратко, сингуларният термин „цивилизация“ „загуби нещо от своя характер“, а една „цивилизация“ в плуралистичния й смисъл може да бъде съвсем нецивилизована, ако бъде оценявана сингуларно.

Но имаме ли тук нещо повече от парадоксиморон, ако може така да се каже? Хънтингтън радостно цитира изказаното през 1994 година изявление на Ричард Никсън, че „китайската икономическа сила прави американските лекции за човешките права прибързани, след десетилетие те ще бъдат неуместни, а след две – смешни“ и продължава със свои собствени думи, че „китайското икономическо развитие може да направи западните лекции излишни.“

Само две години след появата на книгата, в едно свое изследване, директорът на International Institute for Strategic Studiesв Лондон, се противопостави на този възглед. На базата на поредица от сравнителни статистики Джералд Сийгъл твърди, че „откакто западните сили показаха, че древната цивилизация на Китай не устоява на предизвикателствата на модерността, Китай се опитва да разбере своето място в света. Последният век разкри дълбоката съпротива на Китай към логиката на международната взаимозависимост. Този век разкри също и неспособността на страната да се противопостави силно на доминираната от Запада международна система… Петдесет години след комунистическата революция, партията, която даде на китайския народ Големия скок (и 30 милиона умрели от глад) и Културната революция (вероятно още един милион жертви) е лишена от идеологическа сила и авторитет.“ („Does China Matter“, Foreign Affairs, September/October 1999, p33)

А какво да кажем за другия актьор на международната сцена – исляма – който Хънтингтън ни кара да видим? Бяха ли хората, разрушили Световния търговски център, представители на „заплашващите цивилизацията“ или са нещо много по-грандиозно? Светът на самоубиствените атентатори е светът на Саудитска Арабия днес. Както Виктор Дейвис Хансън отбеляза в юнския брой на Commentary, пра-старата политическа система на Саудитското кралство включва около 7 000 кралски братовчеди, живеещи в дворци и луксозни имения, пръснати от Париж и Женева до Аспен. В това кралство свободата на вероизповедание е непозната, а жените са обект на сексуална сегрегация. ООН иска от саудитците да спрат боя с пръчки и ампутациите, но отговорът към тези призиви е, че „подобни наказания са неизменна част от ислямския закон от 1 400 години насам и поради това е невъзможно да бъдат премахнати“. Населението в СА нараства, образователните стандарти остават ниски, а по думите на Хансън „трийсет процента от саудитците остават необразовани, останалата част – нискообразовани. Тяхното негодуване срещу разглезения елит се смекчава само чрез внимателно отмерените дози анти-западен уахабизъм и от задоволството, че милионите азиатски и арабски илоти, които работят в кралството, имат по-малко свобода от самите тях.“

В това кралство не само човешкия капитал, но и почти всяка технология трябва да се внася отвън. Оръжейният арсенал на саудитците стана внушителен откакто четиридесет процента от дохода на страната започна да се харчи по закупуването на бойна техника. Въпреки това високо-технологичните самолети и бомбардировачи стоят на земята, защото няма пилоти и механици, които да ги поддържат в изправност. Петдесет годишната американска политика на прагматизъм, опортюнизъм и цинизъм поставиха САЩ в огромно затруднение и най-добрите умове във Вашингтон сега са принудени да се занимават с въпроса как може да бъда заменен арабския нефт.

Но едно нещо е ясно. Когато самолетите се удариха в Световния търговски център, това не беше „сблъсък на цивилизации“. Болните атентатори самоубийци не са резултат от някаква цивилизация, нито са конспирация на религиозни фанатици. Нито са израз на диващина на арабски главатари като Саддам Хюсеин. Тези хора са вторичен продукт на една изостанала, шовинистична, високо агресивна племенна култура – култура, дълбоко и безвъзвратно несъвместима с модерния свят.

Простият факт е, че съвременна Индия, Китай и ислямът не само, че са „нецивилизовани в сингуларния смисъл“, но и откровено варварски. Ние трябва да помним древното им величие, но да ги наричаме модерни цивилизации е неправилно. Днес в много отношения те са нецивилизовани – и ако използваме формулировката на Хънтингтън – сблъсъкът на нецивилизования, изостанал свят с модерния е това, което предизвика повечето от нашите съвременни конфликти.

От newcriterion.com

Роджър Сандъл е антрополог, университетски преподавател, филмов режисьор и писател. Автор на известната книга The Culture Cult, в която атакува мултикултурализма и романтичното отношение към примитивизма.

 

Comments

comments