Нума Помпилий (вторият легендарен цар на Рим, приемник на основателя Ромул) е представен от Плутарх и като благочестив любимец (и търсач) на боговете, и като мъдър питагореец, и като философ-стоик.  С времето, изглежда, тези черти са станали толкова типични за литературния образ на въздържания и добродетелен философ, че когато гръцките и римските интелектуалци са започнали да се покръстват, културният им багаж е пренесъл по нещо от представянето на старите философи и върху светците.

Далеч от страстите, близо до сърцата

Природата на Нума, пише Плутарх, е такава, че той сам се отвръща и от страстите, и от изнежени удоволствия, но и от ценената между варвари физическа сила. Нума в никакъв случай не е воин (не че липсват и светци-воини, но архетипният образ на светеца по-скоро е кротък, обърнат навътре, съзецателен). Още като частно лице, Нума живее в умереност, използва времето си за дирене природата на боговете, тоест за благочестиви размисли. Спечелва си славата на справедлив човек и бива търсен като съветник, арбитър при спорове, дори съдия. И, макар лишен от славолюбие, не отказва преценката си на тези, които го търсят – заради мира и общия интерес. В крайна сметка, изборът му за цар се оказва единственият начин за успокояване на нажежените страсти в разделения на партии Рим. Всички ценят репутацията му и изпитват страхопочитание към него. Тук философът и светецът са още в зародиш (Нума, 3). Прави впечатление, че суперлативите за божествена мъдрост или близост до боговете Плутарх изобщо запазва за по-скоро легендарни персонажи, спестявайки си ги за повечето исторически личности – дори обожествените Алаександър и Цезар не се радват на това почтително отношение от автора като Тезей, Нума, Ромул или Ликург; при все че по-долу ще стане дума за едно важно изключение. В този смисъл легендарното минало, illud tempus (а и in illo tempore е евангелски израз) е „по-добро“ време от историческото. Неслучайно в съпоставката между Нума и Ликург нашият автор открито сравнява епохата на Нума с тази на митичния италийски цар (или божество, отъждествено с гръцкия Кронос от Златния век) Сатурн. А и празникът Сатурналии напомня дори на робите в Рим под властта на Нума, че свободата е част от „прекрасното“. А това припомняне доближава добрия и мъдър владетел до истинския „гръцки дух“. По-голяма похвала херонеецът не би могъл да измисли, още повече, че тук сравнението с Ликург не е в полза на спартанеца и неговата „беззаконна“ илотска система. Разбира се, християнските светци също променят „качеството“ на своето време (например св. Патрик в ирландските епически разкази).

Далеч от разкоша, но от царски род

Нума е зет на Тит Таций, съуправителя на Ромул. Но вместо да се засели при тъста си, мъдрецът предпочита тишината на собствените си занимания пред неспокойния разкош на царското обкръжение. Дори не се налага даването на сравнителни примери с християнски светци, ще намерим това общо място къде ли не из житията, даже в старобългарската агиография, та и в самите Евангелия (Нума, 3).

Далеч от града

Тук Плутарх стига почти до образа на анахорета, пустинника, еремита. Нума напуска града си и се отдава на съзерцание и общуване с боговете в свещени горички и ливади, посветени на висшите сили. Това е едва ли не бягство от света, спасение в пустинята. Плутарх дори разсъждава над точния вид близост с богинята Егерия и стига до извода, че не само мъдрият човек търси бога, но и божеството търси овладелия страстите си, облагородилия се човек. Подобни мисли можем да намерим и у Сенека, който в диалозите си често нарича хипотетичния, идеалния мъдрец „съжител на боговете“. Народното суеверие за брака на Нума и Егерия може отново да ни накара да помислим за метафоричния брак между християнската (в частност – монашеската) душа и Логоса. Любопитно е и отклонението на Плутарх към египетското вярване, че божество може да изпълни жена с живот, така че тя да зачене божествено дете, но без вулгарен телесен контакт (Нума, 4).

Далеч от властолюбието

Първоначално Нума отказва на римските пратеници да поеме властта над града им. Той има своите далеч по-високи стремежи, а и не се чувства подготвен. Едновременно меко укорява войнолюбието на римляните и принизява собствените си способности, защото от смирение не допуска, че може да бъде пълководец. Царството му, така да се каже, не е от мира сего (Нума, 5).

Винаги в служба на боговете

Убеждаването идва не толкова от пратениците (които се позоават на отчаяното положение в града си с основателната надежда, че ще накарат мъдреца да се смили над тях), колкото от Марций, стар и почитан на Нума. Основният аргумент, срещу който няма отговор, е, че и царуването е служене на боговете, та дори проява на смирение пред волята им. Разбира се, към това се прибавят и молбите на съгражданите заради предстоящия мир, и благоприятни поличби. На такива аргументи дори патриарх Евтимий не би могъл да устои (Нума 6).

По Божия милост…

Нума тръгва към Рим едва след жертвоприношение (можем да си припомним средновековната „Молитва преди тръгване към Цариград“). Влиза в града скромно, но сред всеобща радост (макар, разбира се, да не язди осле и пред него да не хвърлят палмови клонки, го посрещат с римските еквиваленти на „Осанна“: „подобаващите радостни викове на жените“, пише Плутарх). В известен смисъл неговата via Dolorosa не води до смърт, но също минава през царска дреха и свалянето й, през изкачването на хълм (и то на Тарпейската скала, която, както и Голгота, е свързана с мъчителна гибел и наказания), а накрая – след поличби, получени чрез полета на божествени птици (нека си припомним слизането на Гълъба над р. Йордан) – и до увенчаване с царска власт (Нума, 7).

Свещеният мир

Нума не се нуждае от ликтори, дорифори, целери – изобщо от охрана. Което го отличава, например, от атинския тиран Пизистрат, но го прави донякъде подобен на Луи Свети под дъба или дори на Христос, когато Той кара св. Петър да остави ножа си. Новият цар сключва мир със съседите на Рим, лекува обществените болести с благи поучения и с въвеждането на нови свещенодействия. По негово време не само Рим, но и цяла Италия се радва на добросъседски отношения между градовете-държави – сякаш се е върнало митичното царство на Сатурн (или както, според агиографията, епоса и романите се стремят да царуват св. цар Петър Български, прикрито християнският Беоулф или легендарно християнският Артур). Това е нещо повече от treuga Dei. Човеколюбието, редовните свещенодействия, укротяването на кръвожадните римляни и редовните поличби са толкова характерни за Нума, колкото биха били за кой да е монах от късната Античност, хвърлил се да раздели сражаващи се гладиатори на арената (Нума, 7, 8). А и упованието в боговете у Плутарховия Нума отново напомня спокойствието на християнски светец (дори архиепископ Томас Бекет), защото при вест за вражеско настъпление, царят не прекъсва жертвоприношението си (Нума 15). Мирът при неговото управление е такъв, че портите на храма на Янус, бележещи военно положение, са затворени с десетилетия. Но това не е мир, наложен с оръжие, а божествен мир, много повече от липса на военни действия. Това е страх от боговете, благоговение пред добродетелите на царствения им любимец. Нума управлява според Платоновите препоръки за мъдрост и добър пример, благотворно влияещи на всички граждани (Нума, 20). А Платон, макар и да живее векове след епохата на легендарния Нума, все пак е „християнин преди Христа“, даже „велик свещенослужител“, според Майстер Екхарт. Pax in nomine Domini… Разбира се, Плутарх не пропуска да отбележи и подражанието на свещения мир при Октавиан Август.

Мистицизъм

Нума кара римляните да почитат особена муза на мълчанието. Мълчаливата, безсловесната молитва е позната на безброй християнски мистици (трапистките монаси мълчат блажено, но това е от хубавата бира). При Нума в Рим не се създават антропоморфни или зооморфни изображения на богове, защото те са достъпни само по умозрителен път. Това Плутарх приписва на еветуални питагорейски убеждения у Нума. Не е изключено да става дума за действителен период от развитието на ранната италийска и гръцка религия, когато висшите сили са почитани директно в природни явления (например мълнии), естествени обекти (скали, горички, свещени езера) или практически безформени дървени „статуи“, бегло напомнящи фигура, така наречените ξόανα. Вътрешните ниши, cellae на храмовете в ранния период на Рим, са празни според Плутарх. Векове по-късно Помпей Велики ще се удиви при вида на празната Светая светих в йерусалимския Храм. Юдеите, иконоборците и мюсюлманите (не без общи идеи с иконоборците) лесно биха разбрали този вид благочестие. А християнски схоластици и техните предтечи като Тома Аквински или Анселм от Кентърбъри не биха видели нищо необичайно в думите на Плутарх: „първото начало не било възможно нито да се възприеме сетивно, нито да се усети, а е невидимо и неръкотворно, а само умопостижимо“. Същевременно е любопитно, че няма забрана върху издигането на статуи на бележити простосмъртни. Човек е човек и телесността е негова характеристика, която Нума на Плутарх явно не отрича (Нума, 8).

Прелати и монахини

Нума Помпилий учредява много свещени жречески колегии, празници и култове. Сред тях – колегията на понтифиците и на девиците-весталки. „Прави правете пътищата…“, а pontifices може би в известен смисъл градят пътища и мостове. Във всеки случай католическите епскопи през Средновековието често са наричани pontifices, а до днес – папата продължава да се нарича pontifex maximus, с титлата, установена, според Плутарх, именно от Нума за главата на колегията (известно време титлата е носена и от императорите, та дори и от християнски императори). Tu es Petrus или tu es pontifex? А защо не и двете? Така или иначе, tu es sacerdos…

Популяризаторът Индро Монтанели, макар да се отнася фриволно към историята на Рим, напипва очевидната асоциация, когато сравнява девиците-весталки с монахини. Но и тази колегия Плутарх приписва на Нума (Нума, 9-12).

Лечител и учител

С молитви, свещенодействия и съвсем видима помощ от небето (във вид на щит, паднал от свода в ръцете на Нума – паралелът може да бъде и със свещените съкровища на скитите, и с пустинната манна) царят отклонява от града чумна епидемия. Светците, прогонващи болести, не са един и двама.

Мъдрият цар не позволява свещените обязяности да се извършват набързо или невнимателно. Всяка работа в Рим прекъсва при свещена процесия и жертвоприношение. Според екземплумите на Цезарий от Хайстербах добрите християни няма да вършат работа в неделя, ще получават похвала, ако надлежно коленичат пред олтара, минавайки пред него и съответно – ще бъдат укорявани, ако нарушават тези изисквания на благочестието или дремят по време на служба.

Очищението на Нума след падане на мълния включва глави от риба и може би – ако си позволим един малко далечен паралел – оказва известно влияние на разрешената по време на пости и символично значима за християните риба. Споменатите от Плутарх детайли от консервативните римски свещенодействия, приписвани на Нума включват възлияние с вино само от вече подрязана лоза, а лозницата и подрязването й също са запазили символното си значение за християните. Безкръвната (sic!) жертва, задължително включваща хляб също навежда на паралел с християнското причастие. У Омир, разбира се, също ще намерим поръсване на жертва с брашно, но не и употреба на хляб, нито пък безкравна жертва. Паралелът между „Това правете…“ при преломяването на хляба и „Hoc age!“, призива към римския жрец по време на жертвоприношение, се самоналага (Нума, 13-15).

„Вино нямат!“

Добрият цар Нума кани множество гости, слага прд тях обикновена, дори груба храна в скромна посуда, но споменава, че е близък с богинята Егерия, при което ястия и съдове се превръщат във великолепен пир. Както сватбата в Кана Галилейска или нахранването на множеството с пет хляба и две риби, така и многобройните версии на мотива за Бога като щедър домакин и господар, сънят на младия Анселм с белия небесен хляб или нагостяването на гладуващите монаси с хлябове, донесени от ангели (отново у Цезарий), силно наподобяват тази сцена (Нума, 15).

Към вечността

Нума не е мъченик. Той е по-скоро обичан епископ, умиращ бавно от старостта си, обграден със заслужена почит и до последния си миг поучаващ своите епархиоти. При леко понасяната си смъртна болест, 80-годишен, предава тайните на управлението на жреци и сенатори. При това не записва или крие и унищожава записаното, а завещава устно предание. Дореформистките християнски изповедания и досега придават най-малкото равнопоставено значение на Преданието и Писанието, а Плутарх припомня, че питагорейците изобщо отказвали да записват учението си Буквата умъртвява, а Духът животвори.

От тялото на Нума не остават реликви (ако не броим за реликва от царуването му небесния щит, вж. Нума, 13). Много след смъртта му саркофагът му е отворен по случайност, но вътре няма никакви следи от кости. Възнесението на св. пророк Илия или католическото вярване за възнесението на тялото на св. Богородица с известна предпазливост биха могли да бъдат приведени като паралел тук. Други посмъртни чудеса около саркофага на „светеца“ Нума няма – все пак никой паралел не може да бъде пълен, при все че в съпоставката с Ликург Плутарх пряко нарича римския цар „свят човек“ (sic!). Но заради изчерпателността не бива да се пропуска, че смъртта и посмъртните събития от Плутарховия животопис на Цезар са съпроводени с поличби и дори с появи на сянката на божествения Юлий, тоест завършеният паралел с чудесата след успението на християнски светци все пак може да бъде прокаран в рамките на работата на нашия автор, та и на повече от едно място.

И, разбира се, ако си припомним вероятността Светоний да е донякъде повлиян от животописите на Плутарх, то поличбите за (и след) смъртта на Октавиан Август в „Дванадесетте цезари“ придобиват известно значение точно в тази светлина на сравнението между топосите на Плутарховия животопис и агиографията – предвид съзнателната имитация на Светониевия стил, осъществена от Айнхард в неговото житие за Карл Велики, който вече не може да бъде обожествен, но се оказва католически светец, а и постепенно се превръща в истински легендарен герой на християнския въображаем свят (imaginaire, по Льо Гоф). 

Съвсем предвидимо, след смъртта на Нума като контраст се възкачват владетели, които нямат нищо общо с благочестието му (един вид „езичници“ или „отстъпници“, ако можем да използваме такива термини – заради презрението, с което Плутарх коментира суеверията на Тул Хостилий, явно различни от разумното благоговение на починалия цар пред боговете).

Паралелите с евангелски и агиографски топоси в животописа на легендарния Нума Помпилий са очевидни, а и многобройни. Това не означава, че по някакъв начин Плутарх е повлиял на изграждането на Новия завет, който по негово време вече би трябвало да е напълно съставен, макар и още не подреден като познатия ни корпус – нито пък че сам е бил под влиянието на християни. Херонеецът е един от последните истински класически автори от късния разцвет на античната цивилизация. Дори да допуснем, че е чувал за християнството, той няма нищо общо с него. Но Плутарх оказва огромно стилово влияние на късните езически, а чрез тях, опосредствано, и на появяващите се християнски автори, най-вече житиеписци, често познаващи класическия литературен „канон“. А и все пак има някои много дълбоки структурни подобия между иначе независимите едни от други евангелски и антични наративни цялости. Може би това е някаква средиземноморска общност на отделни мотиви. Комбинацията от тези структурни сходства и несъмненото влияние на Плутарх и Светоний върху агиографските похвати на гръко- и латиноезичните учени християни от късната Античност и Средновековието може би показват как Плутарховият разказ за живота на легендарния Нума е повлиял върху съставянето на жития на християнски светци. Това би бил само един от безкрайно многото (и невинаги напълно осъзнавани) антични модели върху християнската литература.

Comments

comments