Въпреки клишето, че историята се повтаря, точно историята сочи, че това никога не се случва. Подобна констатация е валидна и за новата роля на Турция в началото на ХХІ век. Какво се случва с тази страна за нас българите не е въпрос само на любопитство или предмет на специализиран научен интерес. Това е особено важно в условията на продължаващо ерозиране на българското общество през последните 20 години, което се осъществява успоредно с протичащата драматична трансформация на югоизток от нас. Накратко, там се заражда нов полюс на регионална сила. Единият вариант е да си затваряме очите пред случващото се. Другият е да видим реалността и да се подготвим за нея.

Общият геополитически статут на Турция в близкото бъдеще ще бъде функция от действието и интерференцията на три мащабни процеса:

– Течащата геополитическа трансформация на страната, изразяваща се в ключовата промяна на нейния статус от периферно звено в регионален център на силата със собствена периферия. В момента Турция се намира в междинната фаза на този процес;

– Извършва се болезнена социалносистемна промяна на турското общество, бележеща напускане на социалната матрица на кемалисткия лаицистки модел на модернизация и придвижване към един, условно наречен, „неоислямски модел”, представляващ опит за синтез между модернизационния импулс и ислямския цивилизационен код. В момента страната се намира в най-критичната точка на това движение, поради принципната несъвместимост на обществените сили, гравитиращи около двете основни оси;

– Мащабната цялостна преконфигурация на района на Близкия и Среден Изток, свързана най-вече с новото стратегическо препозициониране и приоритети на САЩ, генериращо геополитически силов вакуум там.

Завръща ли се империята?

За мнозина турският икономически и политически възход представлява реализация, под нова форма, на старите паносмански аспирации. Такива действително не липсват, но историческите обстоятелства са коренно променени. И това се отнася както за статуса на турското общество, неговия потенциал и интереси, така и за геополитическото позициониране на Турция. Последното се определя от два ключови фактора: елиминирането на блоковото противопоставяне от ерата на студената война (междувременно заменено с нови разделителни линии) и внушителната турска обществена промяна, водеща до превръщането на страната в регионален център на силата. Тези процеси налагат изоставяне на доминиращите представи за ролята на Турция в началото на ХХІ век. Поне доскоро се смяташе, че тя е важен, но несамостоятелен фактор в нечий чужд геополитически и цивилизационен проект. Което означава, че на Турция се отказваше възможността да бъде субект на собствената си история. Това в значителна степен бе вярно за постимперския период и за периода на студената война, когато в политически и военен план Турция бе ключов елемент в стратегията за „сдържане” на Съветския съюз в района на Балканите, Близкия Изток и Кавказ. Понастоящем обаче, този подход не съответства на реалностите. В последната си книга „Strategic Vision: America and the Crisis of Global Power” Збигнев Бжежински изрично подчертава фундаменталната роля на Турция през ХХІ век, особено за района на Близкия и Среден Изток, но отново като съставна част от един „голям” Запад. Т.е. за „големия” Запад Турция си остава инструмент на западната стратегия за контрол и баланс на силите в региона. Този контрол обаче се осъществява по нов стратегически сценарий и под нови форми: чрез имплементиране и подпомагане на политическия ислям, разрушаване на светските режими в региона и геополитическо преконфигуриране на т.нар. „Голям Близък Изток”, от Маракеш до Тян Шан. На Турция бе отредено да бъде „страна-надзорник” и ключов фактор на този процес на терена. Предполагаше се, че е налице обективно съвпадение между глобалния западен интерес и интересите на локалната сила Турция.

Реалността обаче е различна: страната постепенно се трансформира в самостоятелен геополитически и цивилизационен център със собствени интереси и поведение. Накратко, това е център, който ще се опита да съчетае: във външен план тюркския и панислямски вектори, базирани във вътрешен план върху пълен капиталистически либерализъм в икономиката и относителен неоислямски консерватизъм в политиката. Желаната перспектива на този процес е превръщането на Турция в самостоятелно геополитическо ядро, т.е. трансформирането й от периферия в ядро със собствена периферия. Тази стратегическа цел е интелектуално опакована в Доктрината Давутоглу под формата на „стратегическа дълбочина” на новата турска външна политика. Процесът е противоречив, болезнен и най-вече – обратим, тъй като сега Турция се намира в най-уязвимата точка на тази траектория – точката на бифуркация, което ще рече, че и най-пренебрежимият на пръв поглед вътрешен или външен фактор, може да наклони везната в едната или в другата посока.

Понастоящем страната описва сложно геополитическо движение: тя напуска периферния си статус по отношение на западния проект, но не разполага с нужния ресурс и тежест, за да се трансформира в самостоятелен полюс на геополитическа сила. Това предопределя относителната амбивалентност и само на пръв поглед привидна непоследователност на нейното поведение през последните години – от една страна тече процес на критична преоценка на доскорошните геополитически обвързаности, което не й пречи да използва целия арсенал на западния алианс, когато това се налага, и същевременно да търси и експлоатира всякакви нови геополитически възможности и афилиации, дори с центрове и субекти с противоположни интереси.

Турската геополитическа трансформация, от периферен статус в регионален център на силата, се осъществява в контекста на поне три успоредно течащи процеса: трансформиране ролята на САЩ в района на Близкия и Среден Изток и Балканите и преешалониране на американския стратегически интерес в района на Пасифика, набиращият скорост процес на военнополитическа и икономическа интеграция около Русия – Евразийският съюз и кризата на Европейския интеграционен проект. Тези процеси предопределят както динамиката и реалните възможности на турската геополитическа трансформация, така и твърдите лимити на този процес във времето и пространството.

Понастоящем в Турция се реализира специфичен социален експеримент: свързването на едно ислямско, по генезиса си, общество с последните достижения на модерността. С кемализма в познатия му вид е свършено. Той все още намира много солидна социална опора във военния, административния и политическия елит, но вече не е така популярен сред широките маси. За разлика от кемализма, който е прагматична етатистка идеология на разнородни секуларистки елити, целящи уестърнизиране и модернизиране на бившето османско общество чрез модернизация „отгоре”, реализирана от свръхмощната държава и нейният военен и административен корпус, ролята на исляма в модерна Турция е далеч по-амбивалентна. Преди всичко, погледнато в историческа перспектива, въпреки теократичния й характер Османската империя никога не е била държава, в която религията и ислямските улеми са играли доминираща роля, каквато е историята на съседен Сефевидски Иран например. Ето защо ислямът и ислямската религиозна върхушка винаги са били под контрола на имперския военно-административен елит, който ги е използвал за вътрешна или външна мобилизация и употреба. Второ, типична османска (тюркска) традиция, водеща своето начало още от Селджукския султанат и неговите държави – наследници в Анадола, е наличието на своеобразен, вън от непосредствения етатистки контрол, „народен” ислям в лицето на многобройни религиозни братства (суфийски тарикати – ордени), обединяващи разнородни социални елементи. Тази многобройна и сложна мрежа наред с непосредствените религиозни задачи, изпълнява и много фина и незабележима роля за социалната интеграция на различни социални слоеве и понастоящем. Трето, налице е солидно религиозно и социално малцинство в лицето на алевитите (турските шиити), които споделят многовековна традиция на дискриминация и подчертана опозиция по отношение на държавата, както и на своеобразно вътрешно социално и икономическо подпомагане и солидарност между своите членове. Четвърто, въпреки авторитарната модернизация, провеждана от Ататюрк насам, която цели да неглижира ролята на религията за сметка на лаицизма и да постави под стриктен държавен контрол култа и неговите служители, сунитският ислям в неговата анадолска версия запазва ролята си на своеобразен културнорелигиозен код за голяма част от анадолското аграрно общество, като своеобразен контрапункт на светските военни, административни и бизнес елити, концентрирани в големите градове.

От много съществено значение е особената динамика, свързана с модернизацията на страната, водеща до няколко успоредно течащи процеса: урбанизация, съпътствана от сериозни стратификационни промени и, оттам, придобиване на ново социално качество на това общество; мащабно движение по посока Изток – Запад и презаселване на големите градски центрове в Централна и Западна Турция със селски маси, привлечени от динамично развиващата се индустриализация на страната; поява на нова анадолска „буржоазия”, привързана към традиционната култура, в това число и традиционния ислям, и едновременно с това търсеща модерни културни, икономически и институционално-политически канали за представителство и налагане на своите интереси. Тъкмо този особен социален коктейл от разнопосочни социални групи и интереси, наред с постоянстващия кюрдски проблем в Югоизточен Анадол, създава специфичния устойчив гръбнак на турския политически ислям от възникването на Milli Gurus до сега управляващата АКП на Ердоган, Гюл и Бюлент Арънч. Турският модерен политически ислямизъм, класифициран като особен синтез от „османизъм, уестернизъм, ислямизъм и тюркизъм” няма аналог в други мюсюлмански страни. Според една от широко застъпваните версии, този неоислямизъм обаче не е нищо друго, освен „преоблечен” в нови модерни дрехи стар ислямски фундаментализъм, който, използвайки псевдодемократична реторика и практика (такава, каквато се харесва на Запад), подмолно тласка турското общество обратно в Средновековието. По същество, на неоислямистката вълна се гледа като на пълзяща антисекуларна контрареволюция, поставяща кръст на светските реформи на кемалисткия режим.

Според други интерпретации, новият курс, развиван от Ак парти (Партия на справедливостта и развитието) дава възможност както на секуларистките сили, така и на доскоро потисканите проислямски обществени движения да изявят идентичността си и да отстояват своите интереси в едно партикуларистично общество.

Всъщност, основен дефект на значителна част от анализите на модерна Турция е, че те се опитват да вкарат спецификата на страната в предварително зададени a priori ценностно рамкирани интерпретационни схеми. Тоест, те допускат възможно най-грубата грешка за един анализ, претендиращ да бъде обективен – да не бъде адекватен на своя предмет, представяйки желаното за действително. Новият обществен режим в Турция, който е в процес на много противоречиво конституиране, представлява сложна комбинация между неоосманизъм, неоислямизъм и неомодернизъм. Гръбнакът – икономическият, финансовият и най-вече социалният, на Ердоган е Анадола, т.е. големите анадолски концерни и холдинги и новата анадолска средна класа, появила се в периода след големите реформи на Тургут Йозал. Западният термин „холдинг” в случая не е точното понятие. Когато Ататюрк идва на власт, той забранява формите на религиозна самоорганизация сред турците. Бидейки обаче и форма на социална самоорганизация, те въпреки забраната, продължават съществуването си. Играят ролята на възли на една неетатистка социална мрежа за взаимно подпомагане – наред с изучаването на Корана, се предлага и взаимопомощ във вид на кредити, намиране на работа и др. Постепенно, на базата на тези дервишки квазисоциални организации, започват да се създават различни институции – банки, вестници, списания, телевизии и свързаните с тях мащабни бизнеси. В момента зад т.нар. неоислямистка вълна в Турция върви точно този процес на синтез – от една страна, ислямът се е запазил като норма за турската идентичност въпреки 70-годишните опити за прозападна секуларистка модернизация, а от друга страна, се наблюдава рязка социална, икономическа и религиозна активност и автономност на хората. Това са индивиди, които разчитат на свои социални мрежи, на собствено социално подпомагане и на много мощен икономически гръбнак. Разбира се, трябва да си даваме сметка, че турската модернизация прилича в някои отношения на българската модернизация от 50-те – 60-те, на съветската от 30-те – 50-те години или китайската от 80-те до днес. Тоест, налице е едно изостанало селско общество, което по пътя на мощната етатистка мобилизация на огромни селски маси се задвижва по възходящата линия на индустриализацията, модернизацията и всичко, което е свързано с тях. Разликата днес обаче е, че Турция прави всичко това, като за първи път използва исляма (като контрапункт на кемализма) за моделираща и мобилизираща сила на това общество. Нещо, което арабските „общества” нямат ресурс да направят, тъй като се намират на съвършено друго цивилизационно ниво.

Очевидно е, че процесът въобще не обещава гарантиран успех и шансовете за провал засега са повече от позитивите. Няма никакви гаранции, че отричането на авторитарния кемалистки модел няма да отведе в другата крайност – до формиране на неоислямистка диктатура, реализирана тъкмо чрез демократичните процедури. Налице е реална опасност по пътя на демокрацията и чрез формите на демокрацията да бъде произведен резултат нямащ нищо общо с демокрацията. Делата „Ергенекон” и „Чук”, преследванията на опозиционни журналисти, употребата на държавния апарат за смазване на политическата опозиция са реална част от днешния турски общественополитически пейзаж. Тези процеси добиха окончателен „завършек” в драматичните събития около Гези парк в Истанбул, отключили откритата дълбока конфронтация между двете Турции: тази на Анадола и тази на големите градове от западната и централна част на страната.

Оттук насетне бъдещето на съвременна Турция ще бъде функция от действието на сложен взаимопреплетен комплекс, генериран от наличието на три мащабни социални разлома.

Първият е традиционното вече турско-кюрдско противопоставяне. Новата тактика на АКП е да неглижира, доколкото е възможно, развиващият се кюрдски национализъм, като той бива туширан от по-общия знаменател на панислямското „братство” и солидарност. Извеждайки на преден план преди всичко обединителния знаменател на сунитския ислям, управляващият екип в Анкара, смята че с концесии, най-вече в посока на езикова, културна и образователна самостоятелност, ще е в състояние на реши кюрдския проблем и да неутрализира най-голямата заплаха за териториалния интергритет на Турция през ХХІ век. Тази заплаха остава обаче константа поради най-малко две обстоятелства: наличието на фактически независима кюрдска държава в Северен Ирак, със статут, подплатен с петролни ресурси и външна геополитическа подкрепа, и очертаващата се втора кюрдска автономия в Сирийска Месопотамия. Оттук е въпрос само на време и конкретни обстоятелства този външен кюрдски център да взриви Югоизточен Анадол.

Вторият разлом е едно малко известно, но много остро и мащабно противоречие вътре в традиционното „турско” общество: дискриминацията на най-голямото религиозно малцинство в страната: алевититите, т.е. турските шиити. По различни данни, числеността на шиитската общност варира между 15 и 20 млн. души. Поради дългия режим на религиозна сегрегация, водеща своите корени от османско-сефевидските войни в Анадола от ХV век нататък, турските алевити са развили исторически мощна мрежа на социална интеграция във всички сфери, като показват забележителни успехи вай-вече в областта на образованието и бизнеса – области, в които вездесъщата държава е ограничавала най-малко тази активна част от турското общество. Алевитската общност е обект на засилващи или стихващи вълни на остракизъм от сунитското мнозинство, която я прави особено чувствителна към взетия курс на неоислямизация на обществото. Парадоксалното е, че алевитите са най-ревностни привърженици на секуларната държава, в която тяхното религиозно различие не би представлявало такъв проблем, какъвто то хипотетично би било в една сунитска ислямистка Турция.

Третият разлом, който се очертава като централен за бъдещето на Турция, е засилващото се секуларистко – ислямисткото противопоставяне, което може да бъде „разбито” на:

противоречие между стария кемалистки националистически елит и гравитиращите около него социални групи срещу неоислямистката вълна и противоречие между светските либерални социални кръгове, концентрирани най-вече в Западна Турция, и ислямските „демократи” на Ердоган.

Драматичното в случая е, че двата очертани полюса имат своята солидна политическа, електорална, икономическа и силова подкрепа, включително и във външен геополитически план. Изследването трябва да се съсредоточи тъкмо в този противоречив възел, тъй като той е доминиращ и определящ. Мъртвата хватка, в която са се впили двете социални оси на съвременното турско общество следва да се разреши в близките няколко години (ако не и по-рано). В този контекст трябва да се разглеждат и направените заявки от страна на турския управляващ елит за нова роля на Турция в Изтока и на Балканите. Три са ключовите фактора, които определят новата роля на Анкара в Близкия Изток: впечатляващият икономически модел, подплатен с мощта на първа военна сила в региона, специфичната демократизация на турското общество и преоткритата в синтез с модерността ислямска традиция. Предполагаше се, че тези фактори, в съчетание с наследения имперски престиж от времената на Османлиите, ще дадат реален ресурс за нова турска стратегия за доминация в арабския и мюсюлмански Изток, която да запълни очертаващият се силов вакуум след т.нар. „Арабска пролет”.

На европейското и балканско направление

И ако все пак в Ориента геополитическата заявка на Турция да се превърне в ключов фактор в арабския и мюсюлмански свят (най-вече сред сунитските общества) не е изчерпана, то ситуацията на Балканите е коренно различна.  Тук опитите на Турция да се „завърне” в Европа се натъкват на комплекс от противоречия и противодействия от съвършено различно естество.

Общата рамка, която дефинира геополитическото поведение на Турция в региона, се предопределя от следните схематично изброени обстоятелства:

– наличието на критично нисък регионален силов баланс, въпреки формалната принадлежност на повечето държави към НАТО и ЕС (без Западните Балкани);

– съществуващата конфигурация от слаби държави, слаби армии, крехка институционалност, стагниращи икономики и демографски упадък на държавотворните народи в сърцевината на полуострова: България и Македония;

– наличие на компактни мюсюлмански и турски общности в региона.

Балканите са регион, който е възел на поне три мащабни съперничещи си геополитически проекта: този на Европейския съюз, този на Русия (чрез Евразийския съюз) и доминиращата (засега) геополитическа роля на САЩ. Въпреки привидното покриване на интересите на западния проект, в лицето на ЕС и САЩ, очевидно е, че между тях съществуват различия, свързани най-вече с опитите на Брюксел да играе самостоятелна роля. Последната системна европейска криза, която далеч не е само икономическа, ясно показа обаче, че амбициите на ЕС не съответстват на неговите възможности. В тази светлина трябва да се разглеждат и фактически замразеното по-нататъшно разширяване на ЕС в Западните Балкани, институционалната и икономическа криза в Гърция, както и цялостната дълбока и системна слабост на новоприетите България и Румъния. ЕС се разшири по „хоризонтала”, но липсата на действителна вътрешна интеграция и невъзможността и нежеланието такава интеграция да се осъществи на практика, в т.ч. и на Балканите, поставят под много сериозно съмнение перспективите за една нова европейска „империя”. При най-песимистичния вариант, не е изключено Европа да се свие до едно тясно „Каролингско” ядро (А.Фурсов) на интензивна интеграция около Германия, заобиколено от хлабава европейска периферия.

На второ място, Русия, чрез серия от енергийни и други икономически проекти, както и чрез запазеното си влияние в политическата сфера – най-вече в Сърбия, България, Гърция и Черна гора, прекрати своето стратегическо отстъпление, свързано с поражението на Съветския съюз в студената война. „Пактът” Лавров – Кери по отношение на сирийската криза ясно посочи, кои са истинските субекти, дефиниращи правилата на голямата геополитическа игра в региона. Сред тях не попада ЕС. Поради това не е изключено новият руски геополитически limes отново да започне да се придвижва в южна посока: към Южен Кавказ и Балканите.

На трето място, дългият процес на кандидатстване на Турция за членство в ЕС вероятно няма да завърши успешно поради това, че двете преговарящи страни имат съвършено различни крайни цели. Теоретично, от гледна точка на ЕС, Турция хипотетично може да стане редови член, но без специални условия, т.е. като един от многото. За Турция влизането в Съюза при тези условия ще означава страната да се откаже от възможността да играе самостоятелна роля. На повърхността ЕС непрекъснато изтъква цивилизационни, демографски и религиозни причини. Но, ако нещата се сведат до т.нар. realpolitik, Франция и Германия всъщност си дават сметка, че приемането на Турция в ЕС би означавало да делят геополитическите дивиденти в най-добрия случай на три, защото Турция не желае да влезе в ЕС като периферна територия, предоставяща пазари, суровини и работна сила, а иска да влезе като страна, титуляр на собствена воля и със свои условия. Турция не желае да бъде обект на глобализацията, а неин субект, с всички произтичащи от това последици.

Същевременно, съществуващият своеобразен турски стратегически „комплекс” за несигурност, дефиниран чрез различните визии на турската национална стратегическа култура и идентичност, разкрива едно общество, което все още е по-скоро във възходящата линия на своето модернизационно развитие, включително и в областта на изграждането на нацията. Болезнената сетивност на турските военни и политически елити по отношение на съседите, териториалния интегритет, статута на малцинствата и близката турска история, разкрива липсата на увереност в собствената социална кохезия, отвъд административните механизми на „произвеждащата” нация турска държава. Точно тук се крие дълбокото и трайно разминаване между визията на ЕС и Турция по ключови въпроси, свързани с европейската интеграция и идентичността на партньорите. Разминаването притежава особена социално-историческа геометрия: докато турското общество и държава се намират по-скоро във възходящата крива на модернизационното развитие, включващо като ключови компоненти отстояването на националния интегритет и конституирането на нацията от твърде разнородни културни, езикови и т.н. елементи, ЕС е по-скоро обединение на предимно „стари” общества, отдавна преминали горнилото на модернизационното развитие във всичките му измерения – индустриално, национално, институционално, културно. В този смисъл, мотивационните логики на двамата партньори в преговорите се разминават съществено и те стоят отвъд конкретните технически диспозиции на преговорните глави. Става дума за общества в различни фази на своето съществуване и движещи се по съответните, адекватни на това съществуване, социални логики. Ето защо различните хипотези за възможния изход от преговорите, както и възможните алтернативи на членството в Европейския съюз, само очертават в детайли евентуалните изходи от така очертаното базово социално противоречие.

Оттук са възможни две хипотези за турския Drang nach Osten, като е рисковано да се твърди, доколко едната или другата отговаря на действителността. Първата е, че заиграването с ислямската, близкоизточната и арабската карта, т.е. източното преориентиране на Турция (вкл. анонсът на Реджеп Ердоган за асоцииране в ШОС, изборът на китайска противовъздушна система като гръбнак на ПВО и др.), е всъщност опит за натиск върху Европейския съюз с цел да бъде по-отстъпчив в преговорите за влизането на Турция. По-вероятна е обаче другата хипотеза – че Турция действително се е преориентирала към възможността в средносрочна перспектива да стане доминираща сила в Близкия Изток и Кавказ. Това предопределя дефинирането и последователната реализация на дългосрочна стратегия (водеща началото си още от първия мандат на АКП, т.е. от 2001), която често използва модерните технологии на т.нар. soft power (меката сила), в открита конкуренция със сунитските си „колеги” – Саудитска Арабия и Египет. Турция се опитва да реализира доминация чрез използването на своето геополитическо и икономическо положение, ставайки пресечна точка на всичките енергийни проекти – и по този начин поставяйки в шах доставчиците на енергоносители.

Същевременно нито един от ключовите фактори, които обезпечават новата глобална роля на Турция в арабо-мюсюлманския свят, няма същата тежест на Балканите. Т.нар. „демократизация” на турското общество е специфична и дълбоко зависима от конкретни вътрешни фактори, за да служи като своеобразна емблема на една нова Турция в балканския регион. Преоткритата в синтез с модерността ислямска традиция няма адекватна социална почва в един все още преобладаващо християнски по своя социо-цивилизационен код регион. Още повече, че османското „наследство” се третира, меко казано, амбивалентно в различните балкански общества: от възторжено апологетично в Босна и Санджак, селективно през призмата на новия албански национализъм в Албания и Косово, колебливо отрицателно в България и Македония до рязко негативно в Гърция и Сърбия. Прегледът на турската стратегия на Балканите през последните 20 години сочи, че тежестта се поставя върху плътната интеграция на турските и мюсюлманските общности на полуострова, като албанският фактор – поради неговата възходяща демографска и геополитическа тежест – играе ключова роля в тази стратегия. Ходът с албанската „пешка” може да постави в шах поне четири държави в региона. И точно тук е един от най-тежките проблеми пред успешното „завръщане” на Турция в региона. Залагането предимно върху ислямския фактор е разбираемо и обяснимо за една мюсюлманска страна, но ако Турция си поставя по-амбициозни задачи, това е стъпка, която води по-скоро към задълбочаване на конфронтацията и напрежението между общностите, между цивилизационните кодове на християнството и исляма, които си дават историческа среща тук. Единствено успешният икономически и толерантният културен модел, в съчетание с уникалното геостратегическо разположение на Турция на кръстопътя между Изтока и Запада, може да представлява солиден фактор в един регион, състоящ се от стагниращи икономики, главоломно обедняващо население и амбивалентна геополитическа визия.

Перспективите

Пределно схематично, възможни са три основни сценария за евентуалното поведение на България спрямо „турския фактор” в средносрочна перспектива. Поради системната цялостна слабост на страната ни, като общество и като фактор в регионален мащаб, се изхожда от допускането, че тя ще бъде обект, а не субект на предстоящите процеси. В този контекст, авторът смята, че ключов фактор за разбирането на случващото се, който ще рефлектира пряко върху българския териториален и социален интегритет, ще бъде развързването на само привидно изглеждащото вътрешно противоречие между лаицисткия и неоислямисткия полюси на турското общество. Оттам са възможни три варианта за бъдещо развитие:

– Смазване на секуларистките сили от страна на управляващия в момента екип и постигане на пълна неоислямистка доминация. Това ще означава вътрешна консолидация на страната, като условие за активна външна експанзия под различни форми. Преценявам този вариант само като хипотетичен и малко вероятен.

– Реванш на лаицистките сили, включително и чрез военен преврат (тук наблюдателят не следва да се заблуждава от привидно наложения плътен контрол от страна на Реджеп Ердоган върху Генералния щаб и висшия офицерски състав).

– Изпадане на страната в различни варианти и форми на ескалиращ вътрешен конфликт, водещ до криза на териториалния й интегритет и до трансформиране на кризата от вътрешна в регионална, т.е засягаща пряко България във всички възможни и мислими измерения.

И в трите хипотетични случая България ще инкасира редица негативни последици, включително засягащи цялостния статут на страната ни.

От geopolitica.eu

Comments

comments