Ралица Ковачева*
 
На Уолстрийт казват, че пазарите се движат от страх и алчност. Същото важи за политиката. Досега алчността взимаше връх затова традиционните партиите успяваха да залъгват избирателите. Сега начело излезе страхът и дойде времето на популистите. Те не са хората които предлагат решенията и не това търси у тях избирателя. Те изговарят на глас страховете му, посочват враговете и виновниците и го утешават, че той няма никаква вина и е просто невинна жертва на нещастни обстоятелства и лоши хора. И това, оказва се, е достатъчно, дори и без да се предлага кой знае каква утеха, еле пък решение. 
 
Да вземем за пример най-бързо проспериращите в момента представители на жанра- британският евродепутат-антиевропеец Найджъл Фарадж и българският нов политик Никойлай Бареков. Всъщност, Фарадж стана звезда и любимец на жълтата преса, благодарение на нас. Той спусна на таблоидите „опорните точки” за 30 милиона българи и румънци, които ще залеят Великобритания и ще източат британската социална система. Благодарение на антиимигрантската риторика Фарадж спечели солидни позиции в местната власт, на път е да изпревари консерваторите на европейските избори и не крие, че голямата му цел са националните избори догодина. Решението на проблема с имигрантите, според Фарадж, е затваряне на границите. И тъй като членството в ЕС не позволява това, значи Великобритания трябва да излезе от ЕС. Звучи просто и логично, за разлика от позицията на торите в подкрепа на референдума „за” или „против” ЕС или позициите на лейбъристите и либералдемократите против референдума. Последните проучвания показват, че на предстоящите избори Найджъл има шанс да удвои евродепутатите си от 10 на повече от 20, което ще го направи втора политическа сила във Великобритания- след лейбъристите и малко преди управляващите консерватори. 
 
Николай Бареков влезе с летящ старт в социологическите проучвания с партията си „България без цензура”, още докато това формално не беше име на партия, а на телевизионно предаване. Вероятно това е първата партия, започнала предизборно турне още преди да се учреди. По площадите из цяла България Бареков събираше (не без помощта на Петното и хората му) бедни, отчаяни, обезверени хора и им предлагаше възможност за реванш. Нямате зъби? Ние ще ви сложим. Нямате пари да купите таблет на детето си? Ние ще му купим. Нямате какво да ядете, а политиците са богати? Ние ще ги вкараме в затвора. Ще дадем пари на майките, на бедните, на болните, а откъде ще ги вземем- от богатите, от партийните субсидии, от заплатите на политиците, обещава Бареков. Социологическите проучвания за предстоящите евроизбори отреждат на „България без цензура” един евродепутат, но поради спецификата на политическата ситуация, резултатите се гледат повече откъм значимостта им на местно ниво и интерпретациите са, че партията на Бареков със сигурност ще влезе в следващия парламент. Нещо повече- формацията вече се сдоби с трима депутати в настоящия, отцепили се от ГЕРБ и Коалиция за България. 
 
Интересно е, че и около двамата ни герои има скандали, свързани с финансирането на партиите им. Найджъл Фарадж е уличен, че е използвал средства от Европейския парламент за партийни цели, което е забранено. Депутатите от неговата партия са отклонявали от средствата, които европейският парламент им отпуска като заплати и допълнителни суми за осъществяване на политическа дейност, към партийната каса, пише британската преса. Британският евродепутат Никол Синклер, бивша съпартийка на Фарадж, го обвини, че с европейски пари е наел на работа не само съпругата, но и бившата си любовница. Фарадж отрече обвиненията, но не директно, а твърдейки, че са пълни с неточности и че целта им е да отклонят вниманието на публиката от проблема с имиграцията. 
 
Около Бареков също е шумно. Медиите не спират да питат как е успял да спести от журналистическата си заплата половин милион лева, които дари на партията си. Или как плаща за луксозната си къща в покрайнините на София. Очевидно е също, че „България без цензура” пазарува наедро политици, журналисти и експерти. На това Бареков отговаря „Влизам в политиката достатъчно богат, достатъчно известен и с достатъчно добро име в обществото.” (в.”24 часа”). Парадоксално, на пръв поглед, всичко това обаче изобщо не се отразява на рейтингите и на двамата. На пръв поглед, защото избирателят, готов да даде гласа си за подобен тип политик, изобщо не следва някаква рационална логика и не може да бъде разколебан в резултат на такава. И не става дума просто за ниско образовани и бедни хора, а за хора извън и против системата. В антисистемното говорене на новия политик те виждат собсвения си гняв, собствената си агресия към една действителност, която нито те приемат, нито тя тях. Те не очакват животът им да стане по-добър, а животът на враговете им, на виновниците за тяхното нещастие, да стане по-лош. Те не искат справедливост, искат възмездие. 
 
Вината за това хора като Бареков и Фарадж (и не само) да просперират в политиката не е (само) на избирателите. Тя е основно на така наречените традиционни партии, които си позволиха да се откъснат от избирателите си до степен, че вече обитават паралелни реалности. Позволиха си да смятат, че като оставят гражданите без избор, те все пак ще изберат тях, макар и с отвращение. Е, сметката излезе крива. Навсякъде в Европа процъфтяват популистки, националистически, крайнолеви или крайнодесни антисистемни формации. Обратната страна на медала е апатията- огромният брой хора, незаинтересовани или разочаровани от „политиката” и отказващи да гласуват. В България това е особено голям проблем. Блицпроучване, проведено от Деян Кюранов в разгара на протестите миналото лято (юни 2013) показа, че над 50% от протестиращите в 4 големи града няма да гласуват. По данни на „Алфа рисърч” от февруари тази година повече от 33% от хората няма да гласуват на евроизборите. За сравнение, първите три партии- БСП, ГЕРБ и ДПС имат общо 30% подкрепа. 
 
И въпреки това, точно тези хора са напълно пренебрегнати от партиите. Популистите се целят в нишата на най-бедните, най-ниско образованите,  социално маргинализирани хора. На такива хора икономистите им казват „нинджи”- от английски ninja – no income, no job, no assets- без доходи, без работа, без имущество. Традиционните партии се опитват да си върнат този ценен, защото е контролируем и евтин, електорат. Така битката минава изцяло на терена на популистите, с техните средства и тяхната риторика. Въоръжени със страха и алчността, политиците воюват за една много малка част от електората, изоставили напълно голямата част- хората, уповаващи се на здравия разум. Тези, които не искат нищо повече от нормалност и правила. И знаят, че няма да ги получат нито бързо, нито лесно, нито даром. Но да се говори с тези хора е трудно, а и не е достатъчно атрактивно по телевизора.  
 
Затова те отново няма да гласуват. Техният глас отново няма да се чуе. Не и ако партиите не проявят смелост и не се обърнат към тях, което към момента не се случва. От нас като избиратели ще се иска много търпение и проницателност, за да открием в плявата от компромати и откровени глупости зрънцето смисъл, което да ни мотивира. Но добрите маркетолози и журналисти знаят, че от потребителя не трябва да се очаква усилие, той е свикнал да бъде търсен, намиран, атакуван от предложения, сред които да избира. И когато такива няма, противно на партийната логика, взискателният потребител- избирател няма да направи компромис. Дори и да знае, че решението ще вземат от негово име избирателите- нинджи.
 
 
* Ралица Ковачева е журналист и член на Гражданския съвет на Реформаторския блок.

Comments

comments