Нарочно създадох това тъпо заглавие и дълго мислих, преди да го отроня. Исках да е скучно, исках да не провокира и да не разпалва фантазията. Исках да е банално дотам, че да се нареди сред най-изтърканите клишета. Исках да е такова, защото текстът към него не е скандален, не поставя никакъв проблем и не изразява никакво възмущение. Текстът, който това заглавие предшества, е най-обикновено съобщение за нещо случило се миналата седмица в Брюксел.

По инициатива на българския евродепутат Светослав Малинов миналия четвъртък в сградата на Европейския парламент се състоя премиерата на документалния филм на Канал-1 „Златното сърце на София“. Филмът разказва историята на Храма „Св. Александър Невски“ – решението за неговото построяване и историческите събития, съпътствали осъществяването на идеята. Филмът разказва за архитектите, за иконописците, за мозайките, за сградата, за кубетата и камбаните, за криптата, олтара и царския трон.

Композицията на сценария представлява редуване на разказите на неколцина души. Разбира се, централна фигура сред тях е Предстоятелят на Храма Епископ Тихон. Богословската гледна точка към темата дава проф. Калин Янакиев, историческата – д-р Горан Благоев, а изкуствоведската – директорката на Градската художествена галерия в София Аделина Филева. Като гледаме филма, виждаме как хрумването за построяване на обикновен паметник на Руско-турската война от 1878 и то даже не в столицата, се развива и довежда до фактът на Дуомото на София – един от най-великолепните византийски храмове, център на духовния живот и символ на българското православие.

Наистина премиерата на филма беше „знакова“, както пише и в баналното ми заглавие, най-малко поради две причини. Първо, получи се едно много приятно чувство за историчност и континуитет. В модерната и внушителна сграда на Европарламента – съвсем нова институция, изповядваща старите ценности на хуманизма, любовта между хората и свободата на духа, – прозвучаха камбаните на една православна църква. На църква не толкова като сграда, колкото като съборност, църква от средата на 9 век, която е участвала още в спора за Филиоквето – българската. И, второ, поне за мен знаково е, че се правят такива филми във времена, когато доста членове на същата тази църква от 9 век са поизгубили чувството за нейната небесност и свързват чудесата на Теодор Тирон с конски кушии, а Св. Николай Мирликийски – с похапване на пълнен шаран. Възкресението на Лазар в съботата преди Влизането в Йерусалим за тях е, както пише в енциклопедията, „обичай с любовно-женитбен характер“, а в деня, когато се чества едно от най-мистичните събития в духовния свят – Възнесението, лягат до цвете росен и поставят до главата си дарове за русалките. Не е лошо, че старите народни обичаи са преплетени с църковните празници, но е малко тъжно, че гледаме на православието като на „бабешки“ суеверия, а не като на една от най-изтънчените философии, създавани някога от човешкия интелект и дух.

Аз дарове за русалките няма да оставя, нито ще се отдам на обичаи с любовно-женитбен характер. В същото време няма да се вайкам и за забравената мистичност, нито ще се правя на мъдрец, който назидателно размахва пръст в защита на духовното. Дори няма да кажа, че Картаген трябва да бъде разрушен, защото то се подразбира. Ще кажа само „Браво!“ на филма за „Александър Невски“, защото все някога и кисел мърморко като мен трябва да каже добра дума за нещо.

 

Comments

comments