Екатерина Лимончева, Портал „Култура“

Животът е доста скучен понякога. Особено на кино. Не, не става въпрос за слаб сценарий, а за онзи специфичен недостатък на реалния живот да прави доста еднообразни „паузи” между интригуващите събития, които си заслужава да се разкажат. И това е най-голямото предизвикателство пред биографичните филми: как да представят една действителна човешка съдба в рамките на час и половина – два, та да задържат (и удовлетворят) зрителското внимание. Защото в литературата нещата са някак по-семпли и пространството (разбирай страниците) позволява наситените моменти да се редуват със спокойния ход на всекидневието. Но съвременното кино е приучило зрителя към „монтаж  на атракциони” (Айзенщайн може да се гордее с изобретението си) и екранизациите на биографии – написани или само преживени, трудно се справят с изискванията на ритъма и екранното време. „Принцесата на Монако” не прави изключение от изпадналите в затруднение.

Носителката на Оскар Грейс Кели, непрежалимата звезда на Хичкок, остава в историята на Америка (и на киното), като момичето от Филаделфия, което стана принцеса със своя собствена приказка. Френският режисьор Оливие Даан предлага на Никол Кидман (и на зрителите) един конкретен момент от биографията на принцеса Грейс и ни пренася в Монако от началото на 60-те. Холивудската звезда вече е майка на две деца и съпруга на принц, но не се справя много добре с височайшата си длъжност и предложението на Хичкок да се завърне на големия екран в САЩ изглежда крайно привлекателно и доста по-лесно амплоа. Вероятно малцина съвременни зрители (извън Монако) познават дипломатическата история на Княжеството и още по-малко онзи епизод отпреди повече от 50 години, когато Франция е заплашвала да наложи икономическите си интереси над суверенната територия на Ривиерата с помощта на… танкове. Е, именно в този момент (поне според „Принцесата на Монако”) Грейс, по мъж Грималди, достига до прозрението, че не е необходимо да се завръща триумфално в киното, за да изиграе най-важната роля в живота си…

За нуждите на филмовата реалност не е важно до каква степен последователността и детайлите отговарят на действителния ход на събитията в Монако през 60-те години на ХХ век. Все пак сме в света на игралното кино, а не в учебник по история и достоверността е второстепенно изискване. Сам по себе си избраният момент от биографията на принцеса Грейс изглежда любопитен, наситен с драматизъм – относно личния й избор и бъдещето на Княжеството, изпълнен с политически и семейни интриги, но… „Принцесата на Монако” е скучноват и някак безличен филм. Въпреки аромата на скандал, намека за прилика с образа на принцеса Даяна и избора на Никол Кидман за ролята на Грейс.

Новият филм на Оливие Даан откри 67-ото издание на филмовия фестивал в Кан. Трудно е да се разбере какъв точно скандал очакваше монакското княжеско семейство, когато се дистанцира от филма по-рано тази година, при положение, че взаимоотношенията между принца и принцесата на екрана са съвсем благопристойни и незлепоставящи (да не говорим, че киноисторията започва с надпис как фабулата е резултат на художествена измислица). Далеч повече основания за протест биха имали французите, тъй като господин Де Гол изглежда (и звучи) доста безпардонно, но ето че „Принцесата на Монако”, филм на един френскирежисьор, откри най-големия фестивал във Франция… Скандал все пак има, но той е от друго естество и касае взаимоотношенията между Даан и американските му разпространители от The Weinstein Company

Филмовата Грейс Кели от 2014 г. волно или неволно напомня на принцеса Даяна. Паралелът не е правилен, тъй като би трябвало да открием, че Даяна е напомняла на принцеса Грейс, но за съвременната публика британска кралска драма е някак си по-близо във времето и документално по-достоверна.Самият факт на това сравнение не е в полза на Монако от 60-те, защото зрителят, който се интересува просто от сюжета, има усещането за déjà vu с фабулните елементи, подредени от Оливие Даан, и особено с кадрите на „съпричастност”, които непрекъснато акцентират на тайните и явни емоции, пълзящи по лицето на актрисата принцеса.

Трудно се правят добри кинобиографии, но Оливие Даан вече има една такава във филмографията си („Едит Пиаф: Животът в розово” беше прекрасен и разтърсващ филм, който донесе на Марийон Котияр Оскар, Златен глобус и световна известност) и това прави непростим подхода му в „Принцесата на Монако”. А едва ли оправданието може да бъде нещо от рода, че животът на Пиаф сам по себе си е по-интересен от този на Грейс Кели, нали така?!

След премиерата в Кан критиката определи филма като провал и обяви, че дори усилията на Никол Кидман не успяват да го спасят. Истината е, че самата Кидман не блести особено в ролята на Грейс (освен с красотата си, разбира се). Не би могла да е посредствена (какъвто за съжаление е Тим Рот в ролята на принц Рение), но е далеч от най-добрите си превъплъщения, особено по време на патетичната реч на бала на Червения кръст. Единственото запомнящо се присъствие на екрана в „Принцесата на Монако” е това на Франк Лангела, в ролята на отец Франсис Тъкър. Останалото е напълно забравимо.

От kultura.bg

Comments

comments