Рени Нешкова

Има един разказ на Михаил Зошченко за човек, спечелил пари от лотарията. Събрали се съседите му в неговата комуналка да умуват какви съдбовни обрати могат да сполетят късметлията и да стане тъй, щото той да не вземе парите. Възможно е, разсъждавали те, някоя цифричка от печелившия номер да се е отплеснала при отпечатването във вестника и билетът да се окаже най-обикновена хартийка. Или пък хулигани или народни вредители като нищо ще му отмъкнат наградата, ако всичко си е наред с числата. Няма начин, коментирали познатите на щастливеца, такъв невзрачен човек, който дори не е партиен член, да извади такъв шанс и да не му се върне тъпкано. Много препятствия изтъквали съкооператорите на съветския гражданин той да се размине с печалбата. Добре поне, рекла примирено съпругата му, че моя не го приеха в партията, защото ако вземе парите, в което аз лично не вярвам, сега трябваше да ги раздаде по партийна линия за борбите с едно-друго.

Сетих се за този разказ на Зошченко, след като прочетох във Фейсбук изказването на Петър Москов пред съмишленици от Реформаторския блок в неделя, в което той между другото заявява „Аз съм костовист”.

Защо му е да го декларира, питахме се група граждани, след като Костов вече не е лидер на ДСБ и говори по политически проблеми само от научна гледна точка.

От какъв зор Москов декларира пристрастия към бившия лидер във формация с достатъчно лидери в деликатни отношения поради исторически, романтични и чисто политически причини.

Да не би Костов да е обиден на РБ и на Радан Кънев за колебливо отношение към ГЕРБ? Или реденето на листите за европейските избори е изнервило хората и е изкарало на повърхността стари партийни и личностни вражди. Питаме, но отговор отвътре не чакаме. Само си разсъждаваме.

Реформаторският блок става все по-затворена и донякъде конспиративна формация. И това се афишира като политика, като военна тактика с оглед висши стратегически цели. То е официалният повод да затворят вратата пред „Синьо единство”, отцепниците от СДС, групата около бившия председател на сините Мартин Димитров и Надежда Нейнски. Те не много отдавна напуснаха съюза в знак на солидарност с ДСБ (официално). Според Москов и Радан Кънев Надежда Нейнски си била позволила да твърди кое било по-добре и кое по-зле, и о, ужас,  да издава тайни от кухнята пред медиите. Ако това наистина е причината за скъсването с Надежда Нейнски, редно е да попитаме, какво стана с другите от „Синьо единство”. И те ли заговорничеха, къде е Мартин Димитров и защо мълчи?

Какво става в Реформаторския блок? За сведение на най-младите заглавието „Какво става в СДС”, излязло във втория брой на вестник „Седем” преди 10 години, отприщи вълна от ентусиазъм сред сините избиратели, които потискаха гнева си от безобразията в партията, за да „не наливат вода в мелницата на БСП”. Малко по-късно бе сформирана партията ДСБ, днес част от Реформаторския блок.

Та да попитаме отново „Какво става в Реформаторския блок?”. Не че това ще отприщи някакви емоции, но просто се чудим. Като стари познати, които срещаме случайно на улицата или във Фейсбук и с които сме преживели някога възходи и падения.

И защото си въобразяваме, че приютяването или изгонването на някого от партията не е точно кухненска работа. То отразява процес, който може да издигне, но може и да потопи една партия или коалиция. Във всеки случай това засяга избирателите, и не само избирателите, а всички, които плащат субсидията на партиите.

Можем да разберем лидера на ДСБ Радан Кънев, рядко умен и почтен човек, когато се опитва да балансира страстите между почитатели на Борисов и Костов, на Костов и Кунева, да се държи уравновесено, когато чете и отговаря на напълно глупашки подмятания в Мрежата. Но да не затваря сцената на вътрешните напрежения, защото рано или късно те излизат пред публиката, обикновено по изборно време.

В словото си в неделя, след като се заявява за костовист, зам.-председателят на ДСБ Петър Москов казва нещо, което също има нужда от тълкуване:

„Аз знам, че правителството на ОДС с министър-председател Иван Костов откачи България от Русия и комунизма и започна реформите и даде неотклонимия тласък за това България днес да е различно място от Беларус или, не дай Боже, от Украйна. Знам това. До тук някак си разказът е чист, партиен, ДСБ или СДС. Освен това аз обаче имам и друго познание. Знам, че част от управлението на славното ОДС бяха хора като г-н Бисеров и г-н Цонев, единият, от които в момента е съден за пране на пари, а другият е дясната ръка на Ахмед Доган. Знам, че част от това, за което се бия и съм се бил, бяха хора като Софиянски, Бакърджиев и Антоан Николов. Не е нужно точно в София да обяснявам защо синята общност има такова влияние в София точно заради имената на тези хора и техните действия. В тогавашното автентично СДС бяха хора като Пламен Орешарски, Волен Сидеров, Надежда Нейнски. Бяха местните дерибеи на тогавашното синьо управление, които направиха лоша услуга на процеса на демокрация. Аз знам как част от тези хора влязоха буквално с цървулите си в политиката и излязоха или продължават да са там като „скъпи” мъже и жени с първоинстанционни мисли, които излизат от устите им. Знам как те изведнъж развиха много силен бизнес нюх и възможности точно в сферите, които фактически контролираха, когато бяха във властта. Знам това. Знам, че когато г-жа Надежда Нейнски, апропо единственият български политик с доказано пряко участие в приватизацията по време, когато е имала политическа власт, пита РБ дали защитава достатъчно добре достиженията на синьото правителство между 1997 и 2001 г. от лошото ДБГ, говоря откровено сред приятели, тогава отговорът е един – да, госпожо, да, господа „скъпи” мъже и жени. „Скъпи” във финансовия смисъл на думата.”

Това го знаем и ние. А някои отломки от бившия вестник „Демокрация” го пишеха още тогава (в този ред можем да добавим и главните прокурори Татарчев и Филчев). И го отразяваха така, че след закриването на „Демокрация” на журналистите и кореспондентите на вестника им се щеше да придобият статута на „защитени свидетели”, защото не си намираха работа по обясними причини.

И кой трябва да носи отговорност? Защо се случи? Отговор няма, защото това бяха вътрешни работи на СДС.

ДСБ дойде на политическата сцена с идеята за гражданска формация, отворена и прозрачна за идеите на десните.

После дойде Реформаторският блок с идеята да събере всичко читаво от някогашната „синя идея”. И да се отвори към гражданите, които далеч не са заключени в скромните 5-6 процента.

Те не са непременно в залите, където се провежда поредното заседание на РБ. Може да ги няма и на площадите, където тече протест срещу мафията и олигархията. Те са вече три поколения граждани, които искат да знаят дали този път нещо ще се случи. Те са наясно какво искат и в каква държава да живеят.

„В тази зала сме хора, които искаме в България да има демокрация и правила. Да има конкурентна пазарна икономика. Да има законност и правов ред и да има ефективно членство в ЕС. Тази общност от хора в България, не просто в залата, е малцинство. В България хората, които искат тези неща, са малцинство.”

Това казва Петър Москов.

Хората, които искат това, не са малцинство. Всеки иска да живее добре и да не го бият по улиците, да не го крадат и убиват.

Въпросът обаче винаги опира до доверието. До взаимното доверие. А дали сините ще се преборят за властта, зависи от тях. Това им е работата. Хората, които искат същото като тях, са мнозинство.

Човекът от разказа на Зошченко спечелил парите. И му се случило всичко, което пророкували съседите му в случай, че не ги спечели.

И така, какво става в Реформаторския блок?

От glasove.com

Comments

comments