Странен диалог проведох със своите студенти миналата седмица. Както обикновено напоследък, ставаше въпрос за Украинската криза и те за пореден път (за мое най-голямо съжаление) се надпреварваха да защитават позицията на Русия. В общи линии защитата почиваше върху две фундаментални твърдения:

 1) Украйна е зона на специфичен руски интерес и независимо от настроенията на украинците, той трябва да бъде отчетен.

 2) Европа също като Русия иска да присъедини Украйна, водена не от алтруизъм, а преследвайки собствените си геополитически и икономически интереси.

 На моите аргументи, че в крайна сметка е важно какво мислят и самите украинци, никой не обръщаше особено внимание. За събеседниците ми Русия и Европа имаха статут на велики сили и в шахматната игра помежду им, интересите на малките народи не беше необходимо да бъдат отчитани.

 Капитулирал в стратегията да се позовавам на държавния суверенитет и правото на самоопределение, в крайна сметка се хванах за последната възможна сламка:

 „Добре – казах – да приемем, че става въпрос единствено за интереси, че Русия и Европа не спорят за защита на ценности и принципи, а всяка от страните защитава своите собствени бизнес планове. Защо тогава, вие сте на страната на Русия, а не на Европа. Като европейци, явно ще имате пряка полза от това, Европа да удовлетвори своите нужди от нови пазари, контрол върху украинската газопреносна мрежа и пр. Защо в конфликта между нас и Русия, вие избирате Русия, а не нас?

 Трябва да призная, че изпитах удовлетворение, когато видях, че въпросът ми сериозно обърка студентите. За момент те се сепнаха, впоследствие, разбира се набраха кураж и се опитаха да формулират някакъв отговор. А той в крайна сметка гласеше:

 „Ние не се чувстваме европейци. Не ни харесва отношението на Европа към нас и това, че се отнася към България като към свой заден двор. Не искаме да следваме европейските правила, защото те не отговарят на нашия манталитет. Никой не ни е питал: Искате ли да сте в Европа.“

 Туш!!!

 Университетът, в който имам честта да преподавам е частен и за да учиш в него трябва да се простиш с доста солидна сума. За компенсация той предлага късче „Европа“ насред суровата българска реалност. Както от гледна точка на материалното (аудиториите са с климатици, а тоалетните чисти и парфюмирани), така и на духовното (на студентите не се прокламират истини, а в дебат с тях се достига до едно или друго заключение). Какво беше накарало млади хора, чийто семейства са достатъчно заможни за да могат да изпратят децата си в частно училище, които знаят по няколко европейски езика, пътували са в една дузина европейски страни и т.н. и т.н. да не се чувстват европейци?

И какви за Бога тогава се чувстваха? Азиатци? Африканци?

 Учудването ми разбира се е престорено. Историята на България е достатъчно добре известна за да знаем отговора на този въпрос. Българската нация се е изградила в пресечната точка на три големи цивилизационни и геополитически центъра и има характеристиките на всеки един от тях. Живеещи върху самата линия на разлома между Азия, Евразия и Европа, българите могат да бъдат описани и като азиатци, и като евразийци, и като европейци. Или както е казал Алеко Константинов: „Европейци сме ний, ама все не дотам!“.

 До края на 18 век например, сме били по-скоро ориенталци. Част от Османската империя и то от най-средищната й част – хинтерланда на имперската столица, българите в културата и бита си са заимствали от своите завоеватели, дотолкова че разликите били трудно уловими. И днес, попаднал в Източен Анадол българинът, се учудва, колко идентични с неговите собствени са тамошните носии, архитектурата и особено музиката.

 В началото на 19 век обаче ситуацията се променила и българите започнали да се еманципират от азиатските си господари. Заразени от идеите на свободата, те започнали един дълъг път, който в крайна сметка ги извел до независимостта.

 Какво обаче било учудването на току-що освободилите се българи, когато установили, че след отърваването си от падишаха, са изправени пред нов цивилизационен избор. От едната страна стояла Евразия, олицетворявана от Руската империя, страната с най-големи заслуги за българското Освобождение. От другата страна стояла бляскавата и благоденстваща Европа, в която свободата била далеч по-истинска и безспорна. Трудният избор разделил българите на русофили и русофоби и прокарал политически кливиджи, които съществуват и до днес. В продължение на половин век изглеждало, че България трайно е избрала Европа, впоследствие установяването на комунизма ни изпратило обратно в Евразия. До съвсем скоро.

 След 1989 г. рулетката се завъртя отново. И въпросът какви сме ние започна да виси със страшна сила. В невидимата война на цивилизациите, Русия действаше чрез своята добре прикрита пета колона, Ориентът нахлу с ритмите и сериалите си, а Западът – с новата магнетична идея за европейско единство. За четвърт век преход, българите преживяха множество провали и един единствен безспорен успех – пълноправното членство в НАТО и ЕС. И колкото и отблъскващи да ни се струват сега (заради малката дистанция от която ги гледаме), елитите на прехода – интелектуални и политически, могат да се гордеят с това свое постижение.

 Но то не е окончателно. Трагедията в страните на разлома е, че в тях всяко поколение се изправя пред свой собствен цивилизационен избор. И всяко поколение, отново и отново, трябва да решава едно и също геополитическо уравнение, резултатът от което не винаги излиза еднакъв. Оказва се, че Преходът просто няма край.

 През 90-те години на миналия век европейската интеграция изглеждаше неизбежна и безалтернативна. Днес не е така. Днес в близка Турция се надига нов автократичен режим, все по-агресивен и непримирим спрямо т.нар. западни ценности и все по-склонен да търси своята идентичност в някаква въображаема постосманска общност. Идентични процеси текат и в Русия. Надмогнала травмата от разпада на съветската си империя, Русия се връща на терена на геоплитиката като ососбено агресивен и безскрупулен играч. Полагайки пътьом мащабни усилия да преконструира идентичността и от бедна периферия на Запада, да се превърне в център на уникална евразийска цивилизация.

 Къде ще са българите в този процес?  Дали ще останат част от Европа, наваксвайки изоставането си от останалите европейски нации. Или пък ще се върнат 25 години назад до добре познатия им статут на Задунайска губерния? А защо не още 125 години назад до положението на османски вилает? Предстои да видим.

 Едно е сигурно. Този избор ще бъде направен от следващото поколение българи. Тези, които сега са в училищата и университетите. Искат или не – политическото им детство свърши. Време е да поемат бремето на цивилизационния избор от плещите на своите родители. Въпросът „Искате ли да сте в Европа“ все пак ще им бъде зададен. И ще чака техния отговор.

Comments

comments