В статиите за лидерство ще открием много и различни дефиниции на лидерството. Защо е толкова голямо предизвикателство ясното дефиниране на лидерството? Най-честният отговор на този въпрос – че не е възможно да има едно общовалидно и общоприето определение, се дължи на факта, че лидерството се осъществява от лидери, които са неповторими по дефиниция. 

Изследователите на лидерството са създали теории, основани на личностни характеристики, ситуации на взаимодействие, функции, поведение, власт, визия и ценности, харизма, интелигентност и др. И, разбира се, всяка от теориите предлага свое определение за лидерство. 

Как да дефинираме лидерството тогава? 

За да избегнем споровете, ще използваме следната по-обща дефиниция: 

Лидерството е процес, който създава последователи и ги кара да искат да постигнат предварително зададените организационни цели. Лидерството включва дейности като определяне на визията, изграждане на успешни екипи, възнаграждаване, грижа за последователите, наставничество, отлично изпълнение на целите и задачите, вземане решения, стимулиране на иновации, изобретяване на бъдещето. Лидерите извършват този процес чрез прилагане на лидерските си качества, като морални ценности и убеждения, характер, знания и умения. 

От определението за лидерство е видно колко много и разнородни дейности и характеристики взаимодействат с многобройните последователи.  Вариациите са стотици милиони, тъй като лидерството се отнася до хора, а всеки човек е уникален. И все пак, има някаква типология. Има няколко десетки стилове на лидерство и теории, базирани на различни критерии, които ни дават приблизителни насоки за успешно лидерство.

Няма един единствен правилен стил на лидерство, както не съществува една единствена перфектна личност.

В различни екипи, при различни ситуации и цели, в различни фирмени култури, различни лидерски стилове ще бъдат подходящи.

Това е дефиницията за лидерство, която обикновено се чете и учи от студентите в началото на обучението им. Това е и кратката дефиниция на лидерството по принцип.

А именно лидерството е стока, все по-дефицитна по земите ни. Лидерството е желано и търсено, а в същото време заклеймявано, оплювано и намразвано.

Корените на това шизофренично поведение на българската народопсихология се крият още в годините на чорбаджията изедник, затвърждават се в годините на партинийния секретар и местното комунистическо величие, и се доутвърждават в годините на прехода – преминали под шефството на пребоядисани лъжеполитици, пръкнали се от нищото новобогаташи, и момчета с вид на хипертрофирали глигани, облечени в мачкан шушляк и нагиздени с килограм злато.

Вица с български казан в ада намира своето потвърждение всеки ден.

Само че не отменя нуждата от водач.

Каквито и процеси да текат, с каквито и проблеми да се сблъскват държавата и управлението, обществото и народа, каквото и недоволство да възниква, и до каквито и катаклизми да доведе това недоволство, събитията винаги стигат до точката, в която кормилото трябва да бъде поето от водач.

Площадът и улицата не могат да бъдат суверен, премиер, президент.

Периодите на силно лидерство водят до реформи и стабилност. Периодите на размитите коалиции са периоди на безвремие и отблъскващи обществени настроения.

Първият период на силно лидерство в най-новата ни история е 1997-2001. В класацията на привържениците на Иван Костов, в личното му качество, попадам на едни от последните места. Но никой не може да отрече реформите в администрацията и икономиката, постигането на стабилност на финансовата и банковата система, смяната на курса на външната политика, първите стъпки към приемането на България в ЕС и НАТО.

Вторият период на лидерство е периодът на Симеон Сакскобургготски. Настрани от критиките, на които може да бъде подложено всяко едно управление във всяка една точка на света, никой не може да отрече затвърждаването на проевропейската външнополитическа ориентация на България, икономическият растеж, членството в НАТО и преговорите с ЕС, либерализирането на икономиката и отварянето й към чуждите инвеститори, които в тези години промениха съществено отношението си към страната ни.

Третият период на силно лидерство е периодът на Бойко Борисов. Отново оставяйки критиките, никой не може да спори с цифрите – България премина изключително достойно /да, с много нисък стандарт, но достойно/ през изключително тежки финансово-икономически времена. Не се доближихме нито до испанската безработица, нито до италианската и белгийска политическа нестабилност, нито до макроикономическият крах на Гърция, по който се бяха устремили с бързи стъпки и съседите ни румънци.

Ако отбележим на времевата карта тези три периода, останалите години в най-новата ни история са едни обикновени бели петна. Липсата на лидерство води до липса на физиономия, до липса на единна концепция на властта, до липса на вземането на решителни оперативни решения, и до липса на бърза и навременна реакция на ежедневно възникващите малки и големи кризи.

Мъглявият, скрит, безличен и мафиотски модел на управление, започнал с Димитър Попов, минал през Беров, Виденов, Станишев, и намерил връхната си точка при Орешарски, показа явните недъзи на липсата на водач, на един или на единен център на властта.

Шикалкавенето и взаимното опровергаване между премиер и негов министър относно съществуването на един договор за един газопровод доказват нищожността на формалната йерархия, когато висшият по длъжност не е висш по влияние, по качества и по авторитет.

Т.нар. от някои „маси“ имаха шансове да излъчат водачи на два пъти през изминалата година – и по време на февруарските протести, и по време на протестите срещу Пеевски.

Оказа се, че „маси“ има, а предвождащи ги – не. Стана ясно, че граждани има, и това е прекрасно, но без партии нищо не може да се случи.

Съвсем скоро отново ще опрем до въпроса за лидерството. А опирайки до него, ще стане още по-ясно, че фигурата на Бойко Борисов няма алтернатива на българската политическа сцена.

Враговете и опонентите веднага ще скочат, но преди да се почувстват пренебрегнати и обидени, нека сами си отговорят на въпросите относно Борисов и неговата безалтернативност.

Ще кажат – има много по-умни, много по-качествени, много по-информирани, много по-възпитани, много по-рафинирани, много по-принципни, много по-учени, много по-честни и много по-заслужили.

Сигурно ги има, но къде са? Какво им липсва, за да ги припознаят и хората, за да бъдат оценени качествата им, за да заемат полагащото им се споряд тях и привържениците им място в политиката?

Липсва им лидерството.

Ако има по-влиятелен и подкрепен български политик, нека се покаже. Току-виж съм го харесал, и взема та гласувам за него. Резултатите от изборите в последните години, както и изводите от събитията през последните месеци, не показват наличието на такъв.

Затова българите отново ще гласуват за Борисов.

Защото рано или късно опираме до нуждата от Водач.

Comments

comments