Владимир Левчев*

Неотдавна в пресата излезе забавната новина, че Северна Корея задължава със закон мъжете да носят прическата на Ким Чен Ун. (Вероятно на плешивите мъже ще им раздават перуки. Или по-скоро ще им режат главите…) Коментирах новината на стената си във „Фейсбук“: „Ето! Тези хора са построили комунизма! При развития социализъм само ни подстригваха дългите коси (и мереха полите на момичетата с линийка в училище), но още нямаше държавно постановление каква точно трябва да бъде прическата. Пък и живковата не беше особено подходяща за подражание…“

Сигурно трябва да обясня за по-младите, че през седемдесетте години, когато дойдоха на мода дългите коси за мъжете и късите поли за жените, младежите бяха принудително подстригвани и преобличани. А една сутрин Софийският университет осъмна с надписа в двора „Днеска косите – утре главите!“…

Уви, авторите на този смел протестен надпис не са знаели, че главите никога не са преставали да падат в нашата родина. Не само по време на масовите политически убийства – чрез „Народния съд“, без съд и присъда, в концентрационните лагери, не само убийства на участници в горянската въоръжена съпротива срещу режима и политически опозиционери, а дори и убийства на провинили се комунистически лидери като Трайчо Костов. БКП и ДС никога през годините на комунизма не са спирали да громят „класовия враг“ по един или друг начин. А класови врагове бяха не само неудобните за властта хора, но и техните семейства.

Моята иронична забележка за поредния севернокорейски Ким и неговата прическа изненадващо ядоса някои хора. Ядоса ги явно неуважителното ми отношение към Тодор Живков. И сега, под тази статия ще се появят злъчни коментари, напомнящи как бащата ми, Любомир Левчев, е бил комунист и „слуга на Живков“. Синът на класовия враг си остава класов враг, дори и когато вече наближава пенсионна възраст… Но раздразнението от моята политическа позиция обикновено идва именно от редиците на бивши комунисти и офицери от ДС, които виждат в мое лице ренегат на тяхната партия-класа. Тази партия-класа беше управляваща и продължава да управлява и до днес.

Губейки битката за Украйна на политическия и икономическия фронт, Путин реши да направи рязък завой назад към политиката на военната заплаха и към войнствената реторика от времето на Брежнев.

Анексирането на територии от съседни държави под претекст, че се защитава национално малцинство е всъщност реваншистка политика от средата на миналия век.

Но както по време на Студената война, така и сега американците са виновни за всичко… 

Едно време имахме „активни борци против фашизма и капитализма“. Сега отново, според московската идеология, в Киев след Янукович властта е била взета от някакви фашисти, но фашисти подстрекавани от американците. Еклектическото безумие на тази реторика на новата студена война отива още по-далеч. Тя е често и антисемитска. Лошите американци са хем фашисти, хем евреи. (И хомосексуалисти.) Евелина Закамская, водеща от руска държавна телевизия заяви, че евреите сами били виновни за Холокоста. Интервюираният от нея Андрей Проханов, страстен привърженик на агресивната политика на Путин, каза че и сега еврейски организации поддържали фашисткия Майдан. Според друго негово изказване на митинг, на който е присъствал и Путин, Барак Обама пък бил достоен за член на Ку Клукс Клан… Евреи-фашисти, афроамериканци в Ку Клукс Клан… Може ли всичко това да бъде част от официалното политическо говорене (държавна телевизия, митинг с Путин) – в една нормална страна? Прилича на говоренето на Ахмадинеджад или Ким Чен Ун.

В Киев (който сега е атакуван и икономически чрез „Газпром“ с над 40% поскъпване на горивото) имаше наскоро нови размирици предизвикани от ултра националисти. Изпълняващият длъжността президент на Украйна Турчинов намекна, че обръщането на радикалното движение „Десен сектор“ срещу новата власт може да е станало под влияние на Москва. Това изобщо не е невъзможно. Путин подкрепя ултра десни сили и в други европейски страни. И не само с цел да дестабилизира Европа. У нас ултра дясната „Атака“ обслужва Путин, като същевременно пледира за национализация и говори за Запада като за основния враг на България. Антитуркизъм, антисемитизъм, хомофобия, антизападничество и любов към Русия… Крайно дясното и крайно лявото от край време си приличат и се привличат. И нациската и комунистическата партия се наричаха „работнически“ и „социалистически“ партии. Тоталитарните диктатури бяха подобни.

Изведнъж бивши комунисти и агенти на КГБ, като Путин, станаха големи радетели за панславизъм и православно братство, за връщане към историческите корени и имперските въжделения на Русия. Дали държавният „реален соцализъм“, уж вече забравен от управляващата олигархия, не се възражда като нов руски националсоциализъм?

И у нас путиновата Евразийска идея има горещи привърженици. Мнозинството от младите хора, които са ходили в Берлин, Париж, Лондон или Ню Йорк, трудно ще бъдат убедени, че там се живее по-лошо отколкото в Русия. Но тъй като историята на комунизма на практика не се изучава в гимназиите, а днешните български гимназисти и студенти са родени след комунистическата власт, сега се прави опит да се промиват техните мозъци с мита за прекрасното време на комунизма, времето на Живков и Брежнев.

На тези млади хора бих искал да разкажа още две истории от самия край на живковото време:

Беше вече лятото на 1989-та. Живеех в „Зона Б-5“ в София. Прибирам се към къщи от работа и – какво да видя – в кварталния плод-зеленчук, обикновено празен и запуснат като всички държавни магазини, на витрината греят измити червени домати. Влизам и казвам:  „Един килограм домати, моля!“. Продавачката ме поглежда с ирония и отговаря: „Доматите не се продават. Само за витрината са. Днес другарят Елцин ще идва на посещение в нашия квартал.“ Елцин тогава беше партиен секретар на Москва. Но Живков, както се беше снишил, за да изчака да премине бурята на перестройката, трябваше все пак усърдно да ухажва Големия брат… Днес малцина от гледащите „Биг Брадър“ се сещат от къде идва метафората за Всевиждащото око на Големия брат. Защото нито са живели по онова време, нито са чели Оруел. Нито знаят, че през 80-те пресни домати рядко се срещаха в плод-зеленчука, дори и през лятото.

Точно под нашия блок на бул.Стамболийски имаше магазин за телевизори. Прибирам се една друга вечер по тъмно и виждам опашка пред затворения магазин. Идва автомобил „Лада“, от който двама младежи извеждат възрастна жена, поставят стол в края на опашката, слагат баба си да седне, завиват я с одеалото и си отиват. Осведомих се за какво е тази опашка по никое време. Оказа се, че на сутринта щели да пускат за продажба нов български телевизор с холандски кинескоп. И хората се канеха да не спят цяла нощ, за да не го изпуснат…

Реалността понякога е по-абсурдна от художествена литература. Преди година четох във „Фейсбук“ носталгичен текст за българското левче от 1980-те, с което можело да се купи “ една кутия цигари „Арда“ (60 стотинки), един кибрит (4 стотинки), баничка (18 стотинки), боза (18 стотинки) и две обикновени вафли Чайка (12 стотинки)“… Обаче в друг коментар се припомняше, че по същото време един литър руска водка струваше 10 лева, кафе нямаше, луканката, ако се намери, беше 8 лева, сиренето – 3,60. Минималната заплата тогава достигна цели 120 лева. А заплатата на млад специалист беше 155 лева. Западни коли не се продаваха, а една „Лада“ струваше 6000 лева, но за нея се чакаше 15 години ред. Освен това основни български храни като боб, лук и картофи се внасяха от чужбина. Банани и портокали пускаха само по Нова година като луксозна стока.

Сега много българи напускат страната, за да работят в държави, в които стандартът на живот е по-висок. Преди 1989-та това не беше възможно. Малцина получаваха разрешение да пътуват на запад. Имаше не само входни, но и „изходни“ визи, издавани от нашите власти. Повечето от тези, които бяха пускани да пътуват, бяха или партийни функционери, или известни спортисти и учени (само ако са с чисто досие). Мнозина бях вербувани за агенти на ДС, за да могат да заминат. През 1980-те Западна Европа беше пълна с югославски и турски гастарбайтери. Но за нас, българите, затворени зад телените мрежи на съветския лагер, дори Югославия изглеждаше като цъфтящ Запад.

Добре е да се поощрява българското производство. И не е добре това, че повечето стоки, които купуваме, не са български. Но в Северна Корея всички стоки са родно производство. Все пак аз не бих живял в тази страна, където навсякъде се ходи под строй и властите са специалисти не само по рязане на коси, но и на глави.

Да, светът е различен днес. Капитализмът не е рай. Парниковите домати нямат вкус. Бургерите в „Макдоналдс“ не могат да се сравняват с домашни кюфтета. Освен това материалните придобивки не правят сами по себе си хората по-щастливи…  Но единственото, по което имам носталгия като помисля за 70-те или 80-те, е младостта ми. Нямам никаква носталгия по телевизорите „Опера“, москвичите и трабантите, евтината боза, лошите ресторанти. Нямам носталгия и към мечтата (несбъднала се за мнозина) за паспорт с „изходна виза“, с който да можеш да видиш някой ден широкия  свят оттатък Калотина. (Тогава не можеше дори да се гледа западна телевизия или да се четат западни вестници, а интернет, разбира се, нямаше…)

Освен това аз говоря за живота на средния човек в София по онова време, който живеше в едностаен апартамент със семейсвото си, в панелка, вмирисана на мухъл и туршия, прекърпваше стари чорапи, ходеше на работа с претъпкания трамвай, а в неделя обикаляше пустите улици, замечтан за далечни екзотични градове… Не говоря за тези, които дръзваха да се опълчат против властта. Не говоря за тормозените и убиваните по лагери и затвори, за жертвите на „възродителния процес“, за заклеймените „врагове на народа“ и заклеймените им семейства. Не говоря, разбира се, и за малцината привилегировани. Говоря за живота на средния човек, на мнозинството хора.

Дори протестът срещу замърсяването на Русе (от румънска страна!) се смяташе тогава за опасно вражеско действие, камо ли да кажеш нещо в частен разговор (пред потециален доносник) против властта  нас…

Сега отново и отново се опитват да ни натрапват някакви конспиративни теории за „плана Ран-Ът“(подготвен впрочем от правителството на Луканов, но останал неизпълнен), чрез който подлите американци искали да съсипят България. Затова, видите ли, сме били на такова дередже, а не защото още ни управляват същите „отговорни другари“ и офицери от ДС, превърнали се по време на прехода в мутри и олигарси. Не корупцията и незачитането на закона, а демокрацията била причината да сме бедни! И за всичко били виновни най-вече американците.

Интересно защо така ни мразят тези американци?

Защо решиха да съсипят точно нас, а не да кажем словенците, чехите, литовците, естонците? Защо в други източноевропейски държави хората живеят далеч по-добре от нас? Да не говорим за западно-европейските държави. И защо ние, колкото и да сме на европейската опашка, все пак живеем по-добре от руснаците?

Не, другари от БСП и „Атака“, благодаря ви, но не искам Евразийски съюз на мястото на Съветския! Помня все още за какво става дума. Слава Богу, че сме в Европа!

От dnevnik.bg

* Владимир Левчев е български поет, писател, журналист, политик, активист на Екогласност и преподавател в Американския университет в Благоевград.

Comments

comments