Андрей Захариев

Проповедник и пропагандатор на британския империализъм.“ Това е опрeделение на Джордж Оруел, отнесено към един друг британски писател. Този, за когото говори Оруел, е (може би няма да повярвате) Ръдиард Киплинг. Не се съмнявам, че мнозина от челите Киплинг в директния си контакт с разказваческия талант на този автор, с неговата феноменална сетивност и изумителната безбрежност на  фантазия му, не са доловили имперските и колониални по дух внушения в неговата белетристика. И все пак Оруел не е изцяло встрани от истината.

Досега българският читател глезеше апетита си за приказките на Ръдиард Киплинг с наистина възхитителния превод на Валери Петров. Разбираемо е, когато имаш пред очите си културен факт от такава висота, да си плах в мечтите си. Искам да кажа, че респектът пред постигнатото от Валери Петров при общуването му с текстовете на Джоузеф Ръдиард Киплинг със сигурност е възпирал през годините много от големите ни преводачи и ги е държал настрана от идеята да публикуват и своя поглед към този опус. Затова всеки нов преводачески опит с него е акт на престрашаване и проява на дързост. Дързост в смисъла на дръзновение, имам предвид. Защото няма как да не съзнаваш, че се съизмерваш с нещо голямо.

Но ето че Галина Златарева се осмели да тръгне след мамещия преводача („мамещ“ в смисъла както на примамлив, така и на коварен) език на Ръдиард Киплинг и да не се откаже. Нейният превод на приказките излиза тези дни.

Съмнява ли се някой, че обогатяването ни с още един, нов преводачески ракурс към приказките на Ръдиард Киплинг е радостна вест за българската литературна култура? Разбира се, всеки ще прецени за себе си къде го спечелва повече подвигът на единия и къде този на другия преводач. Важното е, че наистина става дума за подвиг. Тъкмо защото Киплинг лесно заблуждава и може умело да подведе неопитния и самоуверен пътешественик или търсач на перли с на пръв поглед лапидарни и понякога дорийски в граматически план изречения.

Като дете на колониален Бомбай (днес Мумбай) от времето на вече зрялата викторианска, леко патинирана в своята улегналост и изпаднала в заслужено безвремие Британска Индия, Киплинг си остава до края на живота си привързан и задължен за вдъхновението си на този неповторим микросвят и на неговите пленителни идиоми. Много са пътуванията и пребиваванията на автора из различните краища на индийския субконтинент и на други екзотични места на Британската империя в годините на зрелостта му. Всичко това се знае достатъчно добре и спокойно може да не бъде тематизирано тук. По-скоро ми се струва редно и нужно да кажа нещо за зависимостта между приказките на Джоузеф Ръдиард Киплинг и културната среда, в която те се появяват, както и за вкуса и образованите очаквания на публиката, към която в крайна сметка са били адресирани тогава.

Разказите на Киплинг за животните и хората споделят един лесно разпознаваем и свързващ ги помежду им мотив – този за произхода и появата на характерните форми и признаци.

Как слончето получи хобота си. Как кожата на носорога се набръчка и как се появиха броненосците. Как леопардът и етиопецът станаха такива на цвят, каквито са днес. Очевидно е, че приказките на Ръдиард Киплинг от този цикъл подражават на етиологичния тип митове, засвидетелствани в почти всички известни човешки култури. Разбира се, веднага става ясно, че този обединяващ отделните приказки момент се експлоатира от автора концептуално. Въпросът е с каква цел. Нека припомним, че историческото време, в което излизат на бял свят тези произведения, съвпада с прогресивно нарастващия тогава интерес към изследването на митологиите на „примитивните“ народи и съответно с възхода на етнологията като самостоятелна наука. Сиреч, като млад, но амбициозен „проект”, който все по-уверено отстоява академичната си  равнопоставеност и заедно с това прокарва претенциите си за автономия по отношение на своята методология. Има игра с това при Киплинг със сигурност. Вдъхновена и при все това тънко иронична игра.

През екзотичните животни – герои на своите „етиологични” сюжети – Ръдиард Киплинг обхожда опорни за британския колониален свят места – Индия, Африка, Австралия. Оруел може и да е прав наистина. Дори и във великолепната си приказност Киплинг като че ли действително споделя нещо от типичния за времето на късната британска империя покровителствен тон на свикналия със своето цивилизаторско и изследователско-картотекиращо превъзходство на европеец-господар.

До голяма степен това е привидност обаче. Или по-скоро е само част от цялото. Има го, но заедно с него върви и нещо друго, нещо много различно. Защото в приказките на Киплинг се чувства мощно и великият порив по откъсването от самия себе си и по самопредаването на другостта. Чувства се бягството от своето. Бягство, което мнозина британци търсят и в наши дни. Е, има ги безспорно и декоративният фес и чибукът на късновикторианския фланьор, почитател на Леванта и на неговия сладък следобеден декаданс.

От друга страна, това са и годините, да не забравяме, в които Дарвиновата теория за произхода на видовете вече е добила достатъчна популярност и (след създадения първоначално скандал) е започнала да печели своите позиции. Имам чувството, че Киплинг си играе насмешливо, макар и добронамерено, и с Дарвин. Или, по-точно казано, Киплинг се забавлява със съпоставката между Дарвин и неговата теория, от една страна, и „наивните” сюжети в световете на различните митологии на „диваците“, от друга. Така че, не е съвсем прав Оруел в преценката си все пак, ако питате мен. Защото представя Киплинг прекалено еднозначно и плоско.

Нека се върна сега към превода, който се появява в момента. Повярвайте ми, че за мен беше истинско удоволствие да чета преведеното от Галина Златарева и да го сравнявам с достигнатото от Валери Петров. Четях паралелно и съпреживявах заедно и с двамата интерпретатори на Киплинг тяхното вълнение от отговорната им авантюра на потапяне в блазнещата с дълбочината си и опасностите си лагуна на неговия език. Красиво и незабравимо приключение.

Ще направя някои паралели, защото така е редно. Ако трябва да се спра на най-съществените особености на настоящия превод, такива, каквито съм ги видял аз, то ще кажа, че в превода на Галина Златарева се наблюдава константен стремеж към плътно приближаване до оригиналния тон на Киплинг. Което включва в себе си и отказа от „разкрасяване“ и допълнително опоетизиране на първичния текст. А това отново ни връща към думите на Оруел за имперския дух, с които започнах, тъй като Галина се е постарала да остави непокътнати и някои биещи се със стандартите на съвременната политическа коректност изрази, за да остане вярна на самия Киплинг. Ето ви и пример. Галина Златарева настоява на термина „Черна Африка“, който днес все повече се смята за остаряващ и политически не особено коректен, но пък е в хармония с езика на самия Киплинг. Валери Петров от своя страна е предпочел да предаде на български същото това понятие с „Южна Африка“, вероятно воден от желанието си да го разтовари от дискриминативността, която то носи със себе си. Та, трябва да признаем, че всеки един превод на приказките на Ръдиард Киплинг е, ако мога да се позова на Ръсел и да го перифразирам, бележка под линия към казаното от Оруел.

Не ми остава друго, освен да ви посъветвам най-смирено, но и най-убедено да прочетете внимателно и новия превод на приказките на Киплинг.

От kultura.bg

Comments

comments