Д-р Канов, преди няколко месеца предупредихте гражданите от протестите в България, че не могат да си позволят да загубят тази битка с правителството и мафията. Седем месеца след началото на този морален бунт има ли победител, как изглеждат отвъд океана хората, стоящи от двете страни на барикадата?

Седем месеца след началото на моралния бунт изглежда, че настъпва „Зимата на Нашето Недоволство“. Видно е също от другата страна „тяхното“ преиграно самодоволство: добре похапналият по Коледа и поради това  още повече онаглял Станишев, наричащ студентите смешници и протестиращите циркаджии, подпийналият новоселска гъмза Миков, подостреният като ястреб Йовчев, втренчен в преследването на фантомната цел на „организираните екстремисти“, безредно блуждаещата гримаса Орешарски, опитваща се да мине за усмивка, но все повече наподобяваща уморен и отвсякъде прогонван гарван. Пронизително е и кресливото нахалство на Мая Манолова, безочието на тролоидния Кирил Добрев и бързоречия Кутев. Надяват се, че причината за моралния бунт е избледняла, че хората са стихнали и изглеждат разединени и несигурни в своите позиции. Но това, според мене, е само на повърхността.  Празният площад с ръждясващите огради и подсмърчащи зад тях милиционери не е повод за тържества на „Позитано” 20. Да, започва периодът на мъглите, на зъзненето и на прибирането на топло под юргана, но делото е вече сторено, хората от протестите вече се познават и знаят, че повече не са сами, че са заедно и това няма как да избледнее. Знаят и друго –  поне 60% от народа иска онези, които взеха властта по типично кадесарски начин и  сега я задържат по путински сценарий, онези мафиоти и кукловоди, които вече 24 години натикват България все по-надолу в тинята и в омерзението на хората към собствения им живот, да бъдат изметени един път завинаги, защото всички иначе ги чака най-банална морална, финансова и демографска гибел, с последващо изчезване на онова, което нормалните хора наричат своя  Родина.

Хората от двете страни на митичната барикада  изглеждат различно и винаги са изглеждали различно. Това са две манталитетно и антропологически разновидни вселени, принудени от съдбата да съществуват, за съжаление,  в едно нелесно  историческо съжителство. Впрочем, техните различия не са резултат от някакви абстрактно марксистки неравенства в дохода, както проповядва Волгин, нито в това, че едните са красиви, а другите грозни, както убедително свидетелствува Дърева, а в светогледа и в отношението между индивида и държавата, между справедливостта и беззаконието, между истината и лъжата, между цивилизована Европа и Източните сатрапи. Винаги е имало конфликт между глухото балканско сумтене на покрайнината на селото срещу европоцентричното и цивилизованото градско начало, между глината с нейното презрение към умствената работа като „неистинска“, между егалитарно настроеното  полубедно селско население и по-малобройното заможно малцинство от успешни селяни, наричани кулаци или градската буржоазия, облечено „ала франга“. Но както всеки знае, презряната дума буржоа произлиза от „бург“, което значи град, а буржоа означава гражданин, гражданско общество. От споменатия по-нисък  и примитивен пласт на населението произлезе целокупният кадрови елит на комунистите в български вариант след 9. 9. 1944, може би най-добре въплътен в образа и говора на Тодор Живков. Това не бяха просто онези някогашни даскали от социалистическите кръжоци и от Бузлуджа, като Янко Сакъзов, Благоев, Кирков и прочие „полезни глупаци“, захранени с полуасимилирани марксически брошури. Това бяха съвсем определено неуки, завистливи и жестоки хора, предимно лоши и крадливи селяни, неуки и  неквалифицирани работници, маргинални и криминални елементи, вдъхновени не от високи философски принципи, а от най-простата класова завист – да имат повече, отколкото заслужават, плюс единични заблудени идеалисти и младежи, които изобщо не разбираха какво ги чака. А както знаем, честността се дефинира като отказ от това да консумираш повече от онова, което си произвел, и комунист е онзи, който иска да унищожи буржоазията, за да заживее като буржуа. Такива бяха кадрите на българския сталинизъм. От тях изникнаха изчадията Мирчо Спасов, Лев Главинчев, Цола Драгойчева, Антон Югов и кой ли не. Комунизмът им даде фантастичната възможност да са на върха 45 години и да правят каквото си поискат, а успешната декапитация на поколения от умни и способни българи беше главният резултат от тяхната дейност и причина за тази цивилизационна пустиня, в която  България се озова след времената на тяхното абсолютно господство.

Ще говорят и ще повтарят, че са изградили две Българии и никога няма да признаят, че дори по техните собствени преценки, банкрутираха страната три пъти, ограбиха до стотинка пенсионният фонд на предвоенна България и продадоха златото й, отровиха природата й с металургични безумия и отучиха трудолюбивите, какво означава смислен труд. Но това е дълга тема. По-важното е да се помни, че българите не успяха да се излекуват, след като бяха повалени от смъртоносната болест. Аз я нарекох навремето „сталиноя“, по аналогия с „параноя“. Сталинистко поражение на ума и душата, своеобразно морално безумие, което пречи да се види очевидното, това е името на тази масова аномалия. Тя, след кратко отстъпление отново е надвиснала над Русия, Белорусия, Казахстан и половин Украйна – земи където голямото мнозинство от хората исторически са били рая или крепостни селяни, и България не е имунизирана срещу нея. Оръжията на този сталинистки  елит, произхождащ по условие от низкото културно и интелектуално ниво още от времето на Коба-Джугашвили-Сталин, са разбойнически и са свързани с убийства, с отнемане на чуждото, наричано експроприация, с бандитски акции, от които е заченат болшевизмът още в началото на миналия век, последван от разрушаване и  взривове на църкви и масов червен терор, с нападения над мандри и с арести на невинни, с масови гробове и концлагери. Не е случайно, че любимият им метод е разстрел в тила на жертвата, прицелът е в мислещия орган, в мозъка – техен вечен враг. Техен враг е и християнството, защото то проповядва единственият начин, по който хората могат да живеят заедно в мир, включително дори звероподобните измежду тях, докато тяхното е религия без Бог. Той е заменен със Сталин., а Йоан Предтеча с Маркс. И наследниците на тези някогашни експроприатори, партийни функционери, бандити и родеещите се с тях чекисти, милиционери и охранители са днешните пациенти на сталиноята и противници на протестите. Това са представителите и остатъците  на „новата класа“, която 10 ноември завари в пустинята като значителна част от народонаселението. Това е и сега тракащият с пластмасови челюстни кастанети гериатричен контрапротест, предвождан от татуирания Шамар и подобната на брадавична свиня активистка, там е и нечленоразделният платен мургав патриот, обикаля наоколо и дебеловратната бухалка от подземието, пригласят пред телевизора и селските роднини на милиционерите, които „охраняват“ парламента, и които напуснаха покрайнините на селата преди години, за да се заселят в панелите. Съществен като бройка и същевременно неук, лесен за манипулация. Този електорат, непокътнат и нереформиран поради множеството бездарни грешки на онези, които трябваше да представляват дясното, доведоха и до днешният ден и до днешното противопоставяне, когато едно ново поколение, израснало в информационния век и неоткъснато от света, се събуди за своята миролюбива битка на площада, за да бъде чут неговият глас. И това, че те са моралните победители е вън от съмнение. Въпросът е как да станат електорални победители. Срещу тях ще бъде милицията, манипулацията, огромните пари на бандитите и техните банки, опорните точки на конспиративните ментори-путинисти, гнилата и престъпна съдебна власт. На тяхна страна е истината. Това което липсва засега е Единството.

Какво е заболяването на сегашната власт, първоначално имахме усещането, че става дума за някаква езикова трагедия в комуникацията, после помислихме, че „болните” сме ние, защото искаме нещо нереално, свръх надеждите и очакванията ни. След седем месеца протести вече е ясно кого е поразила заразата, какво е лекарството срещу нея? 

Заболяването на сегашните властници е Сталиноя, както споменах от нея масово боледува Русия на Путин, от нея не се е отървала България, дори като  членуваща в Европейския Съюз страна. В някакъв смисъл това е хроничен Стокхолмски синдром, синдром на затворника, който мечтае да се върне в своята килия след 45 годишен затвор. На площад „Александър Невски” се появи по време на про(рейс)тестите, в смисъл доведените с платени рейсове, един самодеец с вънкашност на обиден от ниската пенсия, бивш затворнически надзирател или може би пъдар, понесъл пред себе си хоругва – портрет на Бащата на Народите и по съвместителство масов убиец – генералисимус Йосиф Сталин. И до ден днешен ще забележите в опустелите български села и градове да стърчи в средата на заледения площад, покрит с хлъзгави и изпочупени мраморни плочки, някой тантурест каменен херой с каскет, вдигнал заканително шмайзер. Това се вижда впрочем и високо над главите на протестиращите в самият център на София, под формата на знаменития, истукан с автомат „Шпагин” в ръка, увековечил завоевателната армия на споменатия по-горе масов убиец и номиниран след деветосептемврийския преврат за освободител на България от фашизма, който никога не е съществувал. За съжаление, все още никой не се осмелява решително да оспори тази лъжа и да каже, че царят е гол, че това е паметник на армията, която пороби половин Европа за 45 години и завинаги изврати историческата съдба на милиони хора, че този уродлив символ следва да отиде в някое позорно гробища за тоталитарно „изкуство“.

За другите болести на онези, които твърдят, че няма протест, (едновременно заклеймявайки го като  платен), е Кутев, който саморъчно, в типичната за него скоропоговорка, обяви, че неговата партия е заразена с инфекциозно-генетична болест, подобна на СПИН, от която няма излекуване. Тя е доживотна болест. Аз си мисля, че ако имаха поне малко от безсмъртната субстанция, наречена съвест, може би посредством разкаяние щяха да могат да оздравеят. Но при тях влизането в зоната на разкаянието и в черквата със свещ е жест, по-скоро заместителен ритуал, при който шмайзера става свещ, насочена вертикално. Не, те няма да се разкаят и те наистина вярват, че само с кръв ще дадат тази тяхна отново придобита власт. Тя сега принадлежи на собствениците на престъпни откраднати  пари, принадлежи на  криминално-кадесарски босове, с лиценз за безнаказани рекети и убийства, на  ешалонирани в подземието „специалисти“ от службите при абсолютно негодна съдебна система и МВР от типа на късния Живков. Готови са за насилие, вярвам, че биха го приложили винаги, освен ако не ги е страх от лично и истинско възмездие. Неокомунистите не познават доблестта, защото са деца и внуци на хора извършвали мащабни престъпления срещу човека и, каква невероятна историческа гавра, останали не само ненаказани, но и станали новите собственици на България с официални нотариални актове!

Както е казвал Катон Старият: „Картаген трябва да бъде разрушен!“ Въпросът е дали и как това е възможно да стане изключително с мирни протести. Пълзящата неокомунистическа реставрация с всеки ден става все по-нагла и липсата на множества пред Народното Събрание погрешно се интерпретира от властта като обезкуражаване.  Всъщност е напълно вероятно това отсъствие на летните многобройни протести да има във времето ефекта на запушената тенджера под налягане. За съжаление сегашните, вкопчили се във властта мутанти на ДС и БКП тласкат в безумието си страната към неизбежно насилие. Скорошните избори са единственият изход.

„Криминалният човек”, заченат от комунизма, за който често говорите, това ли е задкулисният противник на българина, търсещ нов морал? Как да се борим, как да оцеляваме с този тип враг, когато той не изпитват угризения? 

Не мога да избегна изкушението да цитирам Надежда Манделщам от нейната „Втора  Книга“ спомени, защото тя има неизмеримо по-страшен личен опит в ноктите на Злото от нас, неговите свидетели и съвременници в българските му превъплащения. Ето какви са нейните наблюдения: „Свободата е наистина трагична. На свободният човек се налага да знае, да вижда и да разбира, за да не загуби пътя .Той всякога е в напрегнато внимание и никога не губи връзка с действителността, макар че на тълпата от охранители да им се струва, че той витае някъде.Той трябва да потиска инстинкта си за самосъхранение, за да съхрани свободата си…Няма и не може да има човек извън религиозното съзнание. Религията съединява хората и културата възниква върху тяхното обединение.“

А по-нататък: „Аз знам, че има обединяване на хора не основано на религиозна мисъл. Най-яркият пример са блатарите (криминалните, мутрите), които почитат своя главатар и се събират на бандитско „съвещание“ за въвеждането на временно действащи закони, постановления и присъди над отделни членове на блатния свят. Всичко това се произнася от главатаря, но демокрацията е спазена – „съвещание“. Този е единственият пример на истинско закрито общество, което действително е основано на не-религиозна идея… Блатарите се разпознават едни други по походката, по-точно походчицата, защото всеки един от тях не живее, а играе измислена роля, за да се отдели от човешкото общество и да не бъде смесван с тълпата. Блатарите много наподобяват мними поети, художници и псевдоучени. Това е болест на обществото, раково образование с подпухнали и загубили структурата си клетки. Външно обединените помежду си блатари се държат заедно само защото се противопоставят на хората и на обществото, от което паразитно смучат. Тяхната взаимна връзка е неустойчива и крехка: спор, мигновена разпра и веднага  вадят ножовете. Егоцентрик връхлита срещу егоцентрика. Главатарят наказва и помилва. Всичко непрекъснато се превръща в прах и пепел. Своеволието е ужасно по своите последствия, защото довежда до бързото разрушаване на отделния човек и на създадените от своеволците обществени обединения. Но това не трябва да се нарича трагедия. Това е маймунската пародия на трагедията, криво огледало, мерзост, запустение, изтляване и прах.“

В тези думи се съдържа до голяма степен отговорът на въпроса, и се откроява генезисът на криминалното обществено образование, на туморния процес, обобщаван с думата комунизъм и на неразделната същност на криминалния човек и създадената от него обществена формация. Достатъчно е да си спомните как Джугашвили се разправи със себеподобните си от болшевишката банда. От тях го отличаваше само способността да изчаква неимоверно дълго и изключително дългата му и зла памет, която още в ранните му години на кавказки криминален предводител го издига в очите на блатния затворнически свят в ранга на бос, на „авторитет“ или както при тях се нарича’“пахан“. По-късно, като най-главният пахан на Империята на Злото, е наричан от своите подчинени, по-дребните  блатарчета от НКВД и ЧК, със страхопочитание ‘Хазяинът“. Хазяинът осъжда и помилва. Така е построена тази жалка и страшна империя – върху неимоверни насилия и страдания и върху костите на милиони жертви. И краят е това – запустение, тлеене и прах. Това оставиха след себе си и комунистите в България. И доколкото са в контрол на властта по един или друг начин през последните 20 години, те продължават да „създават“ точно същото – разруха. А върху опустялото пространство за разкош кършат снага всред унинието и разрухата, под пронизителните стенания на чалгата. Това е блатната музика на „прехода“, триумфален кючек, увенчаващ тяхната победа.

Но дали е окончателна тяхната победа?  

В историческите битки не винаги е побеждавала свободата и доброто, не всеки болен от рак оздравява. Единственото, което има  непреходна стойност, е надеждата, че злото може да бъде победено. А то може да бъде победено само от добронамерени хора, които застават ВСИЧКИ ЗАЕДНО срещу него.

Защото Злото побеждава винаги, когато Доброто спи непробудено.

През последните 24 г. комунистическата антропология се модифицира и преобразява, могат ли децата на старата БКП номенкралтура, която днес държи капиталите в България и управлява, да скрие криминалните души на бащите и майките си? Защо сякаш сме осъдени заедно  да изкупим тяхната тежка карма?

Не знам как да отговоря на този въпрос, все ми се ще да повярвам, че човек може да еволюира и да превъзмогне ниската изходна позиция, макар че тук по-скоро става дума за „низка“ изходна позиция. Според моите наблюдения, ако говорим за наследствена обремененост, комунистическата върхушка и съответните репресивни „органи“ издигаха индивиди с ясно определени криминални признаци и поведение (характерни и за блатарите и българските мутри впрочем). Добър съвременен пример за това е династията Ким Ир Сен в Северна Корея.  Тази патология, според последните невробиологични дефиниции, включва неспособност за съчувствие, изключителен егоцентризъм и безразличие към останалите, неспособност да разберат чуждата болка и причиненото от тях страдание. Изглежда напълно обосновано схващането, че тези дефекти са свързване с недобре функциониращи области във вентромедиалните зони на префронталния кортекс, както и с други по-архаични райони на главния мозък и вероятно са под генетичен контрол. Засега изглежда, че възпиращо влияние може да играе единствено  много ранно възпитание в началните детски години на ценности, които потискат криминалните и антисоциални импулси, например, възпитание във  вяра и любов, които да компенсират тези дефекти. В късна възраст единствено причинената им и изпитвана от тях болка,  или страха от нея сякаш могат да модифицират поведението им и то донякъде. В общ план в България от няколко десетилетия насам се извършва негативна селекция, която е предимно морална и никой не може да определи мащаба на увреденост на целокупната българската общност. Поведението при избори за съжаление не показва много оптимистична тенденция. Доминиращата емоция в голяма част от населението е битовият страх от местния насилник – мутра или работодател-мутра, както и от дребните местни властови дилъри, много често представящи криминалния спектър на личностно развитие. Но в по-високите нива на властта съвсем не е по-утешителна картината. Вгледайте се в Сидеров, например.

Упорито  внушават на българите, че досиетата на ДС и антикомунизмът са чалгата на прехода, че са изтъркана и ненужна тема. Кой се страхува от историческата истина, защо ни натрапват тази подмяна?

Натрапват тази подмяна, защото им беше позволено. И на само подменят историческата истина или се опитват да я изтикат в забвение, но и от екрана на телевизора публично морализират и най-нахално се подсмиват в лицата на зрителите  техните някогашни гонители, като Митьо Гестапото и пр. Сякаш нищо не е станало.  Непрочетената и неосмислена история на комунизма и извършените от репресивните органи престъпления срещу човечеството бяха обговорени до смърт, омаловажени, а липсата на решителна лустрация остави в ръцете на организираната криминално-кадесарска прослойка голяма част от икономиката, паричните потоци, митниците и дори съдебната система. Оказаха се не само ненаказани за старите, но и ненаказуеми за новите си престъпления. Аз мисля, че в кратките периоди, когато демократите имаха превес, трябваше незабавно да решат този проблем, преди всякакви въпроси за собствеността, приватизации и пр. Лустрацията беше най-съдбоносния икономически проблем и трябваше да се състои по най- решителен начин. Вероятно на тогавашният демократичен „елит’ не е достигнала смелост и уродливата конституция, в съчетание с безобразните Главни Прокурори и препълнени с ДС кадри върховни съдилища са възпрепятствали много от това, което е трябвало да се направи, както и саботирането отвътре чрез дълбоко скрити и маскирани ченгета в техните собствени редици. Дали е късно нещо да се направи.? Не знам, младите хора не знаят нищо за комунизма, знаят повече за фашизма. Но дори и за това не знаят както трябва, а именно че в Германия от 1933 до 1945 е осъществен избран на редовни избори национално-работнически социализъм. ( Погледнете  знамето на Сидеров, впрочем). Така че, освен игнорирането в училище на темата за престъпленията на комунизма в България, се насажда и исторически морален релативизъм, свеждащ се до това, че всички са маскари и нищо няма смисъл и значение.

В спомените си за преживяното в комунистическа България казвате, че един от ”ужасите на затворите е, че деградираш физически, защото не виждаш слънчева светлина и не се движиш”. Как стана така, че днес българите уж са свободни, страната е член на ЕС и НАТО, а се лутаме като слепци и деградират не мускулите, а духът ни, моралът  и ценностите ни? Как се оцелява в такъв затвор?

В затвора се оцелява със сила на духа и с надежда. Аз не знам дали мнозинството от хората са загубили моралния си компас и сили за съпротива срещу посткомунистическата реставрация. Но протестите продължаващи повече от 200 дни, за мен поне, са доказателство, че България,  както казват поляците в техния национален химн „Еще не згинела!“

Каква е отговорността на десните партии за провала на прехода? Защо през тези  24 години гражданите, които залагаха на десните, все се оказваха  от губещата страна, а животът ни приличаше на картините на Йеронимус Бош?

Аз не знам доколко можем да говорим за десни през всичките тези години на „прехода“ партии, или по-скоро трябва да говорим за агломерации от разнородни, хора с често противоположни интереси, кариеристи с властови амбиции  и за партийна върхушка, дълбоко инфилтрирана от вербувани от ДС агенти, изпълняващи инструкциите на своите водещи офицери. Споменаването на имената им звучи потискащо: Луджев, Воденичаров, Венци Коня, Каракачанов младши, Курумбашев, Данчо Ментата, Бисеров и плеяда други, чийто имена са много по-добре познати на непосредствените свидетели  на събитията от онези години, отколкото на мен.  Не бива да се пренебрегва и фактът, че „законите“, както при Мафията, така и при „органите“: са клетвена декларация, равнозначна на „омерта“ и смъртно наказание при неспазването й.  Страхът и алчността са били основният движещ мотив за много от самоназначилите се десни,  които в по-късните години поразиха въображението с масовото присъствие в архивите с двойните си имена и псевдонимите в ДС. Нищо не им се случи, не показаха никакъв срам от действията си и това доведе до униние и безверие у много хора. Да, „Корабът на глупаците“ на Йеронимус Босх е добра илюстрация на тези безпътни и провалени години. Ако трябваше да се добави една говорна панорама на изминалото време, тя щеше да се сведе до една повредена касета с хаотично и безразборно  говорене,  дегенериращо в безплоден и свадлив брътвеж, на който обаче не липсва витиевато и неуместно  красноречие.

Вие сте сред инициаторите на Движение „ 22 септември”, какво е мястото му в политическия хаос на 2014 г?

Моето лично основание да подкрепя  Движението „22 септември” е твърдото ми убеждение, че само ако сме максимално обединени, в ясно и принципно намерение да освободим завинаги българския хоризонт от наглите и престъпни комунистическо-мафиотски мрежи, организирани в подмолите на Държавна сигурност и подкрепяни от кагебистките блатари на Путин, ние ще успеем да постигнем нещо. Аз не бих воювал нито с Радан Кънев, нито с десни хора от всякакъв вид, стига наистина да са десни, или ако трябва да бъда по-точен – ако са проевропейци наместо евразийци. Не мога обаче да приема за оправдани неистови нападки от „демократи“, повтарящи буквално опорните точки на червените специалисти по демонизацията и черния им  пиар, както и приемането на активните им превратаджийски мероприятия от Костинброд, като легитимни. Има предел на човешката почтеност, а също и рамки на политическата разумност. Истинските опасни хора са на власт в момента. Моят враг не е Цветанов, не войната срещу него е истинският приоритет, както се опитват да ни внушават медиите и интернетните тролове всяка секунда. Много повече бих се „самосезирал“, ако като лице на моите политически предпочитания, застане кандидатка за евродепутат Кунева, след като е ясна нейната партийна и човешка траектория през годините. Може да звучи странно, но интегритетът на един проф. Близнашки или председателят на Комисията по досиетата Костадинов, макар и бивши членове на БКП или БСП, ми изглежда доста по-убедителен, отколкото интегритета на „десни“ генерали, като Бонев или Димо Гяуров. Намирам, че обединението, за което става дума, трябва да има сериозна политическа и личностна хигиена, особено когато решава кого смята да излъчва като свое лице. Иначе приемам добрите принципи, независимо от къде идват и от  различията, които е неизбежно да възникнат. Например, положението, че кочината, в която се е превърнала правосъдната система, трябва да бъде преоснована изцяло, което може да стане само с конституционни промени и с Нова Конституция. По-умни от мен би следвало да предложат как да стане това, но изглежда, че дори хора с толкова неясни убеждения, като Татяна Дончева са стигнали до извода, че сегашната държава се нуждае от нова Конституция. И една от основните причини България да се е превърнала в прогнила мафиотска конструкция, водеща страната към гибел, е тоталното беззаконие и  политическата наглост, и чувството за безнаказаност, породени от него.

Днес българите, които преживяха прехода, се чувстват като корабокрушенци, като жертви върху, които експериментираха с марката „Демокрация” различни проекти, схеми, партийни системи. Тези хора не са просто разочаровани, а  вече обезсилени, те имат усещането за обреченост, как да се избавят от този кошмар, как да открият своята Итака, която търсят от седем десетилетия? Измамени ли ще останат когато отново я видят?  

Животът никога не е бил лесен, допускам, че животът на нашите родители и прародители е бил в пъти по-тежък от нашия. Най-лошото, което направиха комунистите, е успешното създаване след 10 ноември 1989 на общество на тежка несправедливост и беззаконие, което замести обществото на беззаконие и репресия от 9 септември 1944 и че отнеха надеждата. На нейно място се възцари унинието, безверието и отчаянието. А българското общество вече беше разединено и деморализирано, традициите му бяха разрушени, селото превърнато в настръхнал комунален „Люлин“, с протекли панелни блокове и изтърбушени асансьори, из който се лутат хора без корени, без религия и дори  неподозиращи, че имат човешки права. Те бяха се отучили  да пеят песните си и тогава дойдоха циганите, за да им изпеят своите. Те се бяха приучили да се радват, когато по магазините „пуснеха“ карантия или евтини говежди сърца и разбраха как да се преструват, че работят, и как да се краде от държавното. Когато ДС им открадна първите свободни избори и Желев ги призна, тогава вратите на довчерашният затвор България бяха избити с шутове (депесарски? Или други?) и стотици хиляди се пръснаха по-света, отвратени и разочаровани от случилото се.  Знам това –  правихме и ние избори, тук в Ню Йорк, макар че не ни дадоха това право официално, аз лично връчих на ченгетата от посолството нашите саморъчни сини кутии със сини бюлетини, на които бяхме написали „Не – на комунизма!“. Когато Филип Димитров, благородно и по-своему трагично поиска доверие и му беше отказано, други тълпи тръгнаха – кой към Канада, кой към Испания, кой към Англия или Австралия. Когато мутрите по времето на Беров започнаха да чупят колената на отворилите дребни бизнеси и работилнички, и застрахователно да ги рекетират под добродушните погледи на бившите милиционери, станали полицаи, друга вълна от покрусени се качи на самолетите и остави зад себе си криминалите да се самоизгризват. Така постепенно беше обезкръвена страната и за съжаление онези, които трябваше да се противопоставят на нереформирания комунизъм, започнаха да твърдят, че анти-комунизмът е отживелица и едва ли не мръсна дума. Считаха, че пещерният комунизъм, през който България едва докрета полужива, може да си съществува неосъден и незаклеймен и че децата и внуците на нейните инквизитори могат да мимикрират като социалисти. Но антикомунизмът, който се осмелява да ги призове да отговарят за делата им, следва да бъде обявен за политически некоректен. По този начин те обезвериха още една огромна част от неемигриралите и загубиха своята политическа легитимност,  както и  своите избиратели. Хората жадуваха справедливост и честни правила, а получиха кукиш.

Навремето в един мой, да кажем парадоксален разказ, Одисей загубил паметта си поради ядене на лотоси в страната на лотофагите ( яденето на лотоси според гърците водело до загуба на паметта). Не можейки да си спомни пътя към дома, възкликва безпомощно срещу небето : „И така?“ „Как така?“. Небето естествено, не му отговорило.  Без памет не можеш да се върнеш в своята Итака.

Та така.

А иначе, моята  голяма надежда е в единението и чувството за общност в протестиращите, в което се убедих лично през лятото. Нека не забравяме, че спартанците са били само триста пред Термопилите, но са спрели цяла Евразия с доблестта си.

От faktor.bg

* Д-р Любомир Канов е американски и някогашен български психиатър. Политически затворник по време на режима на Живков, написал няколко значими книги (първата от тях спечели на времето наградата на Българските писатели).

Comments

comments