Лелеяната оставка беше подадена и приета. Място за голяма радост и народни увеселения няма. Това, на което ставаме свидетели в момента, е следствие преди всичко от външен натиск и вътрешни боричкания и в много по-малка степен на гражданско недоволство. Също толкова неадекватни обаче са унинието и внушенията за пълен провал на протеста.

Кабинетът „Орешарски” бе своеобразно дъно на дългия процес на падение на политическата култура в България. Държавността изглежда като ирелевантно понятие от отминали епохи. Институциите са узурпирани от ченгета, слуги на мафията и обикновени послушковци. Картината на катастрофата бе ясна още през миналата година, а детайлите изплуваха на повърхността, когато разграбването и разсъсипването на държавата бяха вече толкова открити, че нелепите обяснения на „отговорните другари” вече не представляваха нищо друго освен откровена подигравка с българските граждани. Нашите пак се налапаха, а блеещият данъкоплатец отново ще плати.

На този фон критичното разглеждане на антиправителствените протести е повече от необходимо, но жалките поплаци са напълно излишни и съвсем не са в полза на затвърждаването на една нова гражданска култура на нетърпимост към престъпния модел на управление. Чета в опита за рекапитулация на Владимир Йончев „#ОСТАВКА? Датата е вярна, само годината объркахте”, че протестът бил победен и унизен. Нека бъдем наясно. Смятаме ли протеста за неодушевен предмет, природно явление/бедствие или някаква странна безлична биологична маса? Може би пък за едно лятно парти на умните и красивите с чуден похлупак на колективната безотговорност, под който всеки може уютно да се покрие? В протестите участваха хора с различен светоглед, с различна представа за характера на случващото се и оттук с различни виждания за начините на гражданска съпротива. Действителната причина за неуспеха на протеста да принуди правителството да подаде оставка, когато трябваше, се състои в инфантилността и половинчатостта. Гласовете, които призоваваха за непримиримост и твърдост до край, бяха в малцинство и в крайна сметка заглушени. Преобладаващо беше именно сеирджийството, типично за инертното мнозинство, което така и не разбра смисъла от ценностния протест. „Революционен” перформанс е едно, готовност за битка за бъдещето на страната – съвсем друго.

Вайканията и поплаците, облечени тъкмо в колективна безотговорност, издават неумела авторефлексия и липса на самоуважение. Не е важно кой в каква степен се чувства победен и унизен, след като се е самоизживявал като умен и красив. Важна е държавата, която ние всички съставляваме и за която всички носим отговорност. Важна е общността. Важен е преди всичко всеки, готов да защитава човешкото си достойнство и това на ближните си докрай. Каузата е такава, каквато беше и при самото начало на протестите, тъй че тук ще си позволя да я посоча пак, както в един по-стар текст от миналата година: Гражданите срещу пълното срастване на мафията с държавата. Гражданите срещу задкулисния преход, довел до нетърпимото положение на фасадна демокрация. Гражданите срещу системата на създадената от БКП олигархия с нейните икономически лостове и политически пионки. Гражданите срещу цирка на фалшивите „алтернативи“. Гражданите за правова държава.

Внушават ни, че трябва да сме уморени и отчаяни. Че единственото, което можем да направим е чакането от избори на избори, когато гражданският натиск между изборите е необходим повече от всякога. Че трябва да се откажем от искането си националните предатели да поемат не театрална политическа, а наказателна отговорност. Че лустрация на прехода е безсмислена и че трябва да оставим нещата да си вървят по старому. Който се поддава на медийното кудкудякане и се предава преди битката изобщо да е започнала, вероятно си заслужава внушенията. Оставката обаче е само начало, а борбата предстои тепърва.

Comments

comments