Нека първо да уточня – знам, че политиците в България са мръсници. Знам, че почти всички са маскари. Знам, че 2/3 от българският бизнес е с криминален произход. Знам, че нещата не вървят и затова е виновен елитът. И все пак този път няма да говоря за неговата вина.

Този път ще говоря за колективната вина на всички ни.

Защото темата ми ще бъде раждаемостта в България и прословутото ни изчезване като нация.

Факт е, че българите не раждат. И не само не раждат, а са на 230-то място по раждаемост в света от 233 страни, за които такива статистики се водят. По интересно е, кои са зад нас… Това са три полусамостоятелни държавички, общото между които е, че са миниатюрни острови, заобиколени от много вода. Става въпрос за държавата Ниуе (самоуправляваща се общност, доброволно преотстъпила на Нова Зеландия правото да й назначава държавен глава), островите Кук (друга зависима от Нова Зеландия територия) и островите Сен Пиер и Микелон (отвъдморска съобщност в състава на Франция, разположена на няколко миниатюрни острова недалеч от Нюфаундленд).

На въпроса що за компания е това, не смятам да отговарям. С риск да бъда обвинен в липса на дипломатичност и на политическа коректност ще приема, че страни номер 231, 232 и 233 не са никакви държави; и че всъщност България е последна в списъка. Така остава по-важният въпрос – защо?

Защо раждаемостта в България от десетилетия е най-ниската в целия свят. За това обикновено се дават различни отговори.

Според спечелилите от Прехода за този проблем е виновен комунизмът. Виновен е, защото трендът надолу започва още в средата на комунистическата епоха, тогава, когато традиционното българско селско семейство е успешно разбито и изкуствената индустриализация целяща да набави на диктатурата на пролетариата, пролетариат – завършена. Факт е прочее, че повечето бивши комуниситически страни са с лоша демографска картина. Но никоя, колкото България.

Според загубилите от Прехода, разбира се е виновен самият Преход. Защото именно по време на трансформацията си от тоталитаризъм в демокрация, България беше напусната от над един милион млади българи, които живеят, работят, създават семейства и раждат деца в чужбина. Това обаче важи за още един куп страни в преход, а и за много от по-бедните държави по света, които не от години, а от десетилетия и дори от векове, бликат емигранти към по-богатите си съседи. И въпреки това, в класациите България стои далеч по-надолу, отколкото те.

Социалистите ще кажат, че е виновна бедността. Че тъй като доходите ни са ниски и не сме в състояние да осигурим на децата си висок стандарт на живот, предпочитаме да нямаме деца или да се задоволим само с едно. Тази теза, разбира се е абсурдна, защото всеки знае, че именно по-бедните страни в света се радват на висока раждаемост. Дори в България, раждаемостта е по-висока сред някои малцинствени групи, които по никакъв начин не се радват на високи доходи и материална обезпеченост.

Либералите цинично биха могли да кажат точно обратното, че вината е на социалното и най-вече на пенсионното осигуряване, че веднъж обезпечили старините си, благодарение на гарантираната (па макар и мизерна) пенсия, българите не изпитват необходимост да раждат много деца, които в обратния случай биха им били необходими, за да ги гледат на старини. Това е теза валидна за много европейски общества, но тя не обяснява огромната разлика в цифрите между България и тях. И то при положение, че в тях социалната осигуреност е на значително по-високо ниво.

Очевидно е, че във всяко едно от универсалните обяснения има известна истина. И същевременно е очевидно, че нито едно от тях не изчерпва напълно въпроса. Трябва да има и нещо друго.

Това нещо, трябва да отличава страни като България (и близките до нашите показатели Унгария, Румъния, Молдова, Украйна и Русия) от останалите екс-комуниситически, преминали през преход, бедни, но с гарантирано социално и пенсионно осигуряване страни, каквито са например Албания, Сърбия, Хърватска, Полша и пр.

Кое обединява първите и ги отличава от вторите?

Дълго време си блъсках главата върху този въпрос, докато най-накрая забелязах нещо като отговор. Различават ги проститутките. Тръгнеш ли по старата Via militaris от София през Ниш и Белград към Европа, неизменно по пътя си, през колкото и страни да минеш ще срещаш магистралните проститутки, демонстриращи оскъдно облекло и прелести на преминаващите тирове. Проститутки има във всяка европейска страна – някои евтини, други скъпи, някои законни, други нелегални. И проститутки, разбира се има ОТ всяка европейска страна – италианки, французойки, полякини, гъркини и дори англичанки. Въпросът обаче е в количеството. Ако се води статистика от коя страна произхождат всеотдайните магистрални труженички (а на много места такива статистики се водят), моментално прави впечатление, че те произхождат именно от онези страни, които оглавяват класацията по ниска раждаемост в Европа. Липсват единствено унгарките, но пък те са заели друга ниша в пазара на плът, превръщайки страната си в европейската столица на порното.

Що за зависимост? Оказва се, че (противно на очакванията) не раждат именно тези нации, които явно имат сексуална енергия в излишък и я изливат по континенталните пътни мрежи.

Колкото повече секс – толкова по-малко деца е странна и невярна формула. Защото не става въпрос за секс.

Относителният брой на проституките, стриптизьорките и порноактрисите не е причината за ниската раждаемост, а само симптом за истинската причина. Истинската причина е липсата на ценности.

България, Румъния, Унгария, Украйна и Русия (сори, Путин ама твоята страна също е в най-черния списък) изнасят проститутки и кралици на порното, не защото преливат от естроген и феромони, а защото им липсва морал и сдържаност. Още в семейството, децата в тези страни израстват лишени от правила и табута, без пример за добри нрави, които да следват. Нататък, в попиляното от либерални реформи българско училище, децата попадат на всичко друго, само не й на някой, който да им преподава добри нрави (например под формата на Вероучение). В медиите, подрастващото поколение, наблюдава един жизнерадостен парад на травестити, проститутки и мутри, сформиращи т.нар. български шоу-елит, неизменно гълчащ редовите българи за тяхната нетолерантност и назадничавост.

Резултатът във всяка от изброените страни е един и същ – скъсване с традицията, поколения без ценности, морален релативизъм. Семейството не се цени, бракът става отживелица, родствените връзки, а оттам и социалната тъкан се разкъсват и отделните човешки същества се атомизират. Превръщайки се в самотни индивиди, които не отличават добро от лошо.

Освен зачеването, най-пряко върху естествения прираст на едно общество влияят абортите. А статистиката за абортите в България през последните около 60 години е меко казано стряскаща. От 1953 г. (когато комунистическата власт легализира аборта по желание) досега, броят на законните убийства на неродени деца нараства постоянно и общият им брой надвишава шест милиона. Според последни данни, заедно с Румъния и Естония, България е в челото по брой на абортите сред европейските държави с над 400 на 1000 живородени бебета.

Ето я и пряката зависимост между кризата на ценностите ни и срива на раждаемостта. Нови българи не се раждат, защото ние ги убиваме преди да се родят. Правим го постоянно, наместо контрацепция и на цената на една малко по-пищна вечеря в кръчма. Правим го без страх от Бога, в когото не вярваме, без страх от обществото, каквото не съществува и без страх от държавата, която е абдикирала от какъвто и да е ценностен дебат.

И накрая, все пак някоя дума за политическите елити. Да искаш да бориш демографската криза с повишаване на детски надбавки и без да си дадеш сметка за моралната разруха до която народът ти е достигнал, е все едно да селекционираш баскетболен отбор от джуджета и да се опитваш да му повдигнеш духа с финансови стимули. Парите твърде рядко не са отговора на един или друг социален проблем, но тъкмо в този случай – действително не са.

Няма лошо да преборим и икономическата, но ако искаме да спрем да изчезваме, ние българите преди всичко трябва да преборим моралната си криза.

Дотогава, ден след ден и година след година, ние ще убиваме… себе си.

Comments

comments