Пламен Георгиев*

Набедени културтрегери и медийни манипулатори ни приписват „екзотичен“ ориенталски манталитет и „вторична недодяланост”. Ще се научи ли Европа най сетне да ни уважава? Повечето ни кандидат за евро депутати говорят на „птичи език”. От тук и кършенето на ръцете на мнозина , че евро-дебатът у нас затъвал в домораслите ни проблеми. 
Че не сме дорасли до европейската менталност, че се оплюваме и сами се топим пред света, за срам на всички.  Между клишетата и стереотипите за това кой как вижда другия, 24 години подир падането на Берлинската стена, се формира тенденция на ориентализиране. Сиреч системно отблъскване на другия.  Но и деформирано  възприятие на „обитателя” от Източна Европа. Преди да се европеизираме, май трябва и да се самоориентализираме. Ще рече да се осъзнаем като жертва на самите себе си. Този културно- духовен канибализъм е част от процеса на „разграждане, без съграждане“ (Улрих Бек). Условие sine qua non за „третата модерност“,  с която растат и рисковете.  И която трябва да посрещнем като неизбежна „метаморфоза“. С  мажоретки, питка със сол и пр. салтанати на българското гостоприемство.

Това, че България има 1300-годишна история, битки славни, златен век, фрески и православни песнопения, достигнали до Киевска Рус, че и отвъд до Франция, чрез нашите богомили и катари- няма особено значение. Културата била над всичко. Тя давала „бон тона“. Но каква култура, чия култура?. Разбира се, че по-голямата, която идвала от Запада. И дето всички трябва да прегърнем. Иначе всички с вас си оставаме „маргинали”. И … непоправими „евразийци”.

 Короноване на предубедеността

 Някой да е чел романът  „Антонов“ на Сибиле Левичаров? Преди две-три години авторката, взе първа награда на Лайпцигския панаир на книгата. Тъничък иначе. Написан за две седмици в стил cross country. Нещо като „Пътуване с Чарли“ на Стайнбек. Е, няма го кучето, неговата роля  се „изпълнява“ от шофьора Антонов. С него писателката  прекосява България. За да ….оплаче една страна, „съсипана от комунизъма“. И какви са впечатленията от нейната „мета родина“? Доколкото все пак баща й е българин, нали разбирате? Иначе пише на езика на Гьоте и Шилер. Няма лошо, ще кажете, нали е за България. Да, ама не. 

 И какво впечатлява гус‘жата?

 Във всеки хотел, в който отсяда у нас Левичаров (разбирай Левичарова- бел.авт.) „бъка от хлебарки“. А във всяка  супа , която й сервират по крайпътните ханове „плуват….косми“ (да прощавате). Или в най- добрия случай… мухи. Разбираема е хигиенистичната нагласа на авторката. Тя всъщност пренася в България… костите на баща си. Лекар, емигрант, или „невъзвращенец“, както им казваха по времето на тоталитризма. Но все пак пожелал човекът костите му да почиват в родната земя. Напразно се опитва Антонов, шофьорчето, да покаже на сънародничката си българските рози и други нашенски природни красоти. Че и зографисани манастири даже. Кривата усмвката не слиза от устата на „киселата Мона Лиза“… „Оставете тез работи, Антонов“… 

 Фройд в хладилна чанта

 Романът бъка от фройдистки реминисценции за едно нерадостно детство. Авторката е изоставена от своя баща. Или, да бъдем по-точни –  „този задник“, както  предпочита да го нарича. Понеже зарязал майка й, като я оставил да се блъска сама в пазарната джунгла. И предпочел своето его. Не се прощават подобни травми, нали разбирате? Виновен е Левичаров-баща, че освен егоист е и българин. Попаднал в Мюнхен, пъпът на бюргерския прогрес.Но си останал варварин един вид. Някои критици обявиха романа за „поръчков“. Но не са прави. Вярно е, че е издаден с неособено щедра стипендия на фондация „Бош“. Но парите са кът в тези кризисни времена, нали? Пък и Левичаров (а) би могла да не напише нищо.

 Баташкото като  „махленска свада”

 Българската културоложката Мартина Балева (за има няма 2 000 евро(!?) месечна стипендия) под вещото  ръководство на своя гуру проф. Улф Брунбауер пък  „доказа“, че в Батак не били изклани 3000 българи. Понеже нямало списъци на изкланите. А черепите на децата и старците в черквата „Св. Петка“, били „аранжирани“ от полски художник, години подир събитието. Всичко било  „махленска свада“. И османската армия, която седяла на бивак 30 километра край Пазарджик докато чакала „парамилитерните“ части да си свършат работата, нямала вина.

 Днес професорът Брунбауер оглавява Института за Югоизточна Европа в Регенсбургския университет. Преместиха го поради скандала в Берлин по повод „Митът за Батак”.  Наследи бележития немски историк проф. доктор Едгар Хьош. Автор на настолния труд „История на Балканите“. И маса още стойностни изследвания.  Подир него, лилипути от най-мижав академичен калибър разграждат чрез „интердисциплинарни“ небивалици балканската идентичност. Тя, прочее, се отрича от цяла школа западноевропейски учени. За тях разлика между бошняк, влах, гагаузин, или ако щете българин и сърбин нямало никаква. Всичките сме били „прескочили“ Просвещението – ерго не ни се полагала завършена национална идентичност. Поради което подлежим   на задължителна трансформация. Ако не вярвате, прочетете и „настолния труд“ за Балканите на професорката Мария Тодорова, щерка на акад. Николай Тодоров. Или поне посвещението най-отпред на бележития и труд, в което  благодари, че родителите й я научили да бъде „гъркиня сред гърците“ и „българка сред българите“. Или каквото там си изберете от националния меланж. 

 „Ясен месец веч изгрява…”

 За Тракия предстои да излезе пореден поръчков бестселър от този или сроден калибър по повод годишнината от Лозанския договор (1923 г.), според който Източна Тракия се присъжда на Турция.  Та покрай този „юбилей“ западни „антрополози“, с помощта на един корпус от местни чудотворци по „национално строителство”,  системно  ни вписват в едно имагинерно нео-османско пространство. За него мечтае и докторът на историческите науки и външен министър на Турция – г-н Ахмет Давутоглу. Нещо, което е ясно и на първокурсниците от европейските университети. Само наш‘те народоведи нехаят. И още ги топли Алеко, дето казваше – „европейци сме, ама не чак до там“.  Пък аз отдавна се питам трябва ли да сме такива, след като все по често ни пускат …. по гол задник по пързалката Европа? И то към … Анадолския гьол.

 Ордьоври а ла Елиас Канети

 Към тази „школа“ от  евро-просветители по нашите ширини, можем да прибавим и световно неизвестни магистри от Виена, обсебили през последните години семинарите, посветени на Нобеловия лауриат Елиас Канети в Русе. Псевдокултурният микс на сказките, както уверяват по-придричиви посетители на тези „отворени дискусии”, в най-добрия случай ражда скудоумия. Но все още носи евросубсидии. Те се раздават, ако се съди по темите на докладите, според това кой повече клепа собствения си род и родина. Плюс, разбира се, митичния „комунизъм“, което е нещо като входна карта.  Дружеството Канети в Русе, редовно сервира безплатни ордьоври на матинета, посветени на стародавни австро-унгарски имперски амбиции тук на Балканите. Според тези визии, в които се притоплят стари манджи от времето на Студената война, ние българите  сме били не само „прусаци на Балканите“, но и обречени да живеем вечно върху “ буре с барут“. Да си крадем овцете. Че и децата си да продаваме за някое евро отгоре. Може и тъй да е. Щом идват да ни го кажат от Виена, че и от по-далеч,  а нашите провинциални  интелектуалки възторжено им ръкоплещят.    

 Европейци, та дрънкат

 Западът, казваше  Ясперс, е култура, която се крепи на вината. Тази на Изтока – на честта.  Поради тези и ред още  причини от инквизицията насам, европеецът минава не само за „по-така”. Той не само слуша, но и изпълнява. Ето защо на Запад няма „харакири”. Нашият човек пък върви под команда. Като му опре ножа о кокала. Пази боже.  Ей на и Кьолнската катедрала са я вдигали цели 600 години пустите му германци. Пък едни дантели каменни, едни висини, да ти падне капата. „Е, и , к‘во от туй?“, ще каже чичо. Ний 500 години пък яки дувари сме дигали край къщите си. Че и зли кучета сме си отглеждали. Породи, дето еша си нямат. Каракачанки, вълкодавци, кво ли не още. Нищо че си ги тричаме. „Кой как може  да са упрая“. И Левчев (старши) го каза в едно интервю: Ний българите сме имали свойството „да възкръсваме“ като нация. Може, бе. Колко му е! Стига някой да почерпи. То всяка вечер по селски и градски капани, нали виждате как възкръсваме…

 Между Ориента и Оксидента

 Често се чудя, братя, като ни лъжат някои, дали пък си вярват? Лично аз се съмнявам, но все по- скъпо ми излиза. И ме хокат бая приятели. „Бе ти все много знайш, ама няма да опрайш света.“ „Няма, няма – викам. Той ще ни оправи“. Тъй невидимата черта между Ориента и Оксидента се оказва не само географска. Местят я в манталитета и възприятията ни за „другостта“.  Тука има – тука няма. От „менш“ до …“унтерменш“, както обосноваше визиите си за новия световен ред онзи с мустачките…Иначе самориентализацията – сиреч култивирането ни в недодялани типове по близкоизточен маниер – изостанали , примитивни; в най-добрия случай „екзотични“, както предпочитат да ни виждат в т.нар. цивилизован свят – обещава да ни довърши. Но не преди да понапълни джобовете на една камарила от духовни лакеи, превърнали в „бизнес” несретата на собствения си народ. Поради системното ни самопринизяване и вменяване на чувство за малоценност. 

 Наздраве  с „Матушка“

 Не е чудно, как в главицата на чешкия художник модернист , който често надига тъмната биричка „Матушка“ хрумна идеята да създаде  „турския кенеф“, символизиращ България. Инсталацията и досега е в Хага. Не се продавала и седи там на постоянна изложба, ако и родолюбиви нашенци да се опитаха да я откупят на полза роду. Днес нашите кюнстлери ( пишман хората на изкуството- бел.авт.) минават по-евтино. Като овапцат някой паметник или препикаят бюст на национални светини. Ако не вярвате, че през XVII век Кралят слънце въвежда декрет с крути мерки срещу парижани, които си изхвърляли цукалата направо от прозорците – вижте допълнителнителна литература. Респективно културно-антропологични дисекци за нашите   „вродени  комплекси за малоценност“ (Душан Белич). Просветен балканец е Белич, от години преподава в САЩ. Охотно го цитират по форуми и наши многознайковци. А, и  „страх от кастрация“ сме имали,  да не забравя,  поради което и с уличните кучета не можем да се справим. На всичко отгоре ги и „тричаме“…

 Модерният варваризъм

 Етимологията на думата идвала, както твърдят, от непознатия език на нашествениците от Север,  които се спускали, за да плячкосват Римската империя. Никой не им разбирал езика, звучал им – бара, бара, сиреч, нечленоразделно. Та оттам и …Барбара, дето се майтапеше мой студент. Сега едвам си обяснил, защо все се карал с приятелката си, която се казвала Барбара. „Ми тя била варварка, добре че ме светнахте „, казва. Край него се заливат от смях, смея се и аз.  Макар, дето казва внучката ми, която е само на 7 години: “ Хич не е смешно, дядо….“ Ми не е смешно, как ще да е, като те правят на маймуна…

 Казват, че литературата имала свойството на самоосъществяващо се пророчество.  Дип, че с тази дето ни заливат вече 25 години, по ми прилича на халтура. Та в това ми е надеждата, че „шъ съ опрайм“. Нема начин.

Първата работа която мисля да ви препоръчам повече клипчета на айподчето. Който го има де. Или, просто да си запушвате ушите, колчем някой почва да ви говори какви сме били ний българите. При това на високопарен език подкрепен с жестомимики. Както сторил впрочем и древният Одисей.  Нали Тончо Жечев ни завеща тази културна матрица за неизбежно връщане към себе си. В нея видя и смисъла на българщината.  Да, но човекът там горе сред по чисти полета по рано от други. И не сбърка. Ей на нашите културтрегери и Антон Дончев повиха в плащеница като „поръчков писател”. Понеже взел командировъчно от 75 лева  да иде до Родопите и да напише своя епос „Време разделно”. Който  бил чиста „художествена измислица”. Защото не можело мюсюлманин, пък даже и еничер,  да тъпче хляба на трапезата… Нали се сещате там за сватбата на Елица и нейния избраник,  какъв  погром, каква гавра беше. Пък и го каза един пчелар, лидер на партия ПОМАК,  наследник на Аспаруха, който дошъл с фес тук на Балканите, както уверява… 

 Казвайте, че сте италианци

 И ако  все пак се „случи” да се завърнем в „бащината къща”, или ако предпочитате  родната И така,  дали пък ще се    познаем, а?  Може и никой да не ни чака вече. А тукашните   да ни зоговорят на ….. „бара, бара”. Тогава може да се почувстваме като баш европейци в собствената си родина. Впрочем британците, които са стари гяволи, далеч преди глобализма, вече съветвали нашенци, дето ги гонят от всички бюра по труда на Острова в резултат на раздуханата българофобия – „Казвайте че сте италианци, бе”. И някой това и правят. Без да се имат непременно за юроди. Прочее  то има ли вече значение кой за какво се има. Важно е кой какво има. В банката, може и в кеш. Както се вика „Зимаш парите и – беж”. Ами като свършат? Нови ще напечатат бе, братя, че без пари вече нищо не става. Не го ли разбрахте най сетне? 

 От frognews.bg

* Проф. Пламен Георгиев е доктор на социологическите науки,  завършил социология в Хумболдт университет в Берлин.  Автор на  трудовете „Българската политическа култура“ (Гьотинген, 2007 г.), „Корупционни покровителства в Югоизочна Европа (Визбаден, 2008 г.), „Самоориентализацията в Югоизточна Европа (2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Мюнхен и др.

Comments

comments