Избирателна активност, пък и самият вид на изборите, на приключилия преди няколко дни Евровот 2014 не предполагат окончателни заключения, но все пак, като най-сериозния демократичен инструмент за проверка на политическите нагласи, и тези избори дават някои индикации. На базата на последните могат да бъдат трасирани определени впечатления, свързани с естеството на партийната ни система и по-скоро някои нейни нови тенденции и измерения. Кои са те и за какво става дума?

1) Криза на партийната организация на националистическия вот. Последното не означава, че няма такъв вот, а че неговите партийни представители не успяха да покрият критерия за електоралния му успех. За разлика от сумарните резултати на провелите се евроизбори в страните членки на ЕС, с гласа си българският избирател санкционира националистическите партии и не им предостави възможност за ново представителство в ЕП. Доколкото в законодателното тяло на ЕС ВМРО все пак ще изпрати свой човек, избран от корпоративния размах на коалиционния партньор на партията – ББЦ, това не променя констатацията, че националистическите партии, сами по себе си, изглеждат в лоша организационна кондиция. Това на практика означава едно: отделно и сами, парламентарните прагове тепърва ще бъдат предизвикателство за тях. Ако не бе в коалиция с ББЦ, ВМРО също нямаше да успее да се реализира институционално на тези избори.

Това че националистическите партии (лявата, русофилска, бесепарска „Атака” и десният, европейски и гербаджийски НФСБ) не изпращат представители в ЕП, разбира се, не означава, че българинът не е гласувал протестно или популистки, или пък че този вид гласуване няма свои нови политически изразители.

2) Вляво се появява субект, който, при удачни за него стечения на обстоятелствата, може да играе ролята на алтернативно на БСП присъствие във въпросния идеологически спектър. Разбира се, на този етап е трудоемко да се говори за АБВ като за конкурент на Столетницата, но не би било сериозно, ако се премълчава и заявката на Георги-Първановото сдружение. Засега БСП, разбира се, изглежда като абсолютния титуляр на левицата. Но събралите се кадровици в АБВ изглежда имат кондицията, организационния опит и наследството на институционалното си присъствие да отправят поне предизвикателство към БСП. Именно като такова може да се тълкува предизборното поведение на Георги Първанов и хората му, които развиха няколко типа послания: 1) Сергей Станишев и ръководството му не е еквивалентно на БСП; 2) БСП е заложник на ДПС; 3) БСП е „срамежлива” спрямо ЕС и „изневеряваща” спрямо Русия; 4)АБВ е „моралната” левица.

3) Реформаторският блок се утвърди като своеобразна мярка, ако не за обезателна „десница” (по вкуса на отколешния стандарт на класическата десница), то поне като нарицателно за „европейска” такава. Човек може дълго да се разхожда с пръст пред „лицата” на РБ, докато посочи някой от тях като обезателно, винаги и категорично десен политик, но със сигурност всеки един от тях е европейски настроен човек. Ще се позова на един чувствителен пример: бидейки широк либерал, дискусионно е доколко Меглена Кунева е десен политик, но със сигурност тя е с европейски инстинкти.

4) Прагматичното мислене победи идеологическото говорене. Три партии – БСП, „Атака” и „Синьо единство”, акцентираха върху ценностния дискурс в кампаниите си. И не сполучиха катастрофално. Естествено, за последното има редица други и сериозни причини. Но полагането на предизборната кампания в руслото на ценностния императив определено не спомогна за постигането на задоволителни резултати. Православието не проработи за Сидеров, така както и предизвикването на идилична реминисценция за „онова време” при БСП. Континуитетът с ОДС и размахването на призрака на „Тройната коалиция” също не сполучи при Нейнски. За разлика от тези три партии, други два субекта – РБ и ГЕРБ, подходиха далеч по-рационално, вплитайки предизборните си послания в прагматично-битово естество. ГЕРБ заявиха, че БСП им губи времето и им пречи на работата, услужливо пропускайки винаги, когато могат, темата за „Южен поток”. РБ скочи на „Южен поток”, ама не толкова понеже е руски, а защото е скъп. Разбира се, при РБ подобна констатация кореспондира с определена относителност, с оглед на различните потреби на сгушилите се под марката на коалицията електорати. Но като цяло, ако първата група от партии се опитаха да вкарат изборите в някакво идеологическо или цивилизационно измерение, то втората група положи вота на изключително прагматична основа.

5) Избирателят изглежда „откъснат” от политическия си контекст. Само по себе си, това не е новост. Но тези евроизбори бяха предхождани от редица динамични ситуации, които, поне на теория, предполагаха електорално „раздвижване” сред избирателите. Близо едногодишните протести срещу правителството и все още пресният и нерешен конфликт в Украйна, който повдигна въпроса „ЕС или Русия?”, съдържаха в себе си възможен заряд за по-висока електорална активност. Това обаче не се случи. Явно малко неща са способни да провокират реакция у пълнолетния български гражданин, така че той да изрази отношение с бюлетина в ръка. Изясняването на причините, поради които това е така, е съвсем отделна и обстойна тема.

6) Преференцията бе използвана, но не бе разбрана. На практика всеки четвърти от гласувалите се е възползвал от правото си на преференция. На теория, това е добър резултат. Внимателното му разчитане обаче индикира съвсем друго нещо. А именно – преференциалният вот бе използван или като средство за саморазправа между електорални ядра на различните партии (в РБ, в ББЦ), или като инструкция на корпоративния вот (ББЦ), или като впечатляваща политическа неграмотност („15:15” се оказва, че не е изолиран случай, ами повсеместна практика на всяка една от партиите, намиращи се от 1-во до 17-то място в интегралната бюлетина). Смисълът на преференциалния вот е точно обратното на това, което се случи. Идеята му е да „въвлича” човека в политиката, мотивирайки го да надскочи статута си на гражданин и да го приобщи като избирател, внушавайки му, че той може да изразява отношение. Гласът му се уплътнява и придобива функцията на арбитър не само партийно, но и кадрово. Така или иначе обаче, след като хората показват слаб интерес към партиите, защо пък да демонстрират такъв в преференциите.

Гореспоменатите индикации не са нищо повече от известни намеци, касаещи, но далеч не изчерпващи съдържанието на партийната система в страната, както и моментното ѝ полагане в определени „настроения” и тенденции. Като такива, тези впечатления не трябва да се възприемат като окончателни и категорични, а по-скоро да се имат предвид за по-нататъшни задълбочени рефлексии.

Comments

comments