Калин Янакиев*

След откриването на Америка, Европа за първи път се изправя пред глобален хоризонт – от затворен континент, средиземноморски-ориентиран „полуостров” на Евразия, приютил „избраното от света” християнско човечество – тя се превръща в трансокеански субект. И съвсем естествено динамичен неин център става приатлантическото й крайбрежие. И ето от този именно център – включващ (отначало) Испания, сетне Холандия (след известни колебания между континента и океана), Франция и най-вече Англия – започва да се създава една нова глобална Европа – Европа на крайбрежните анклави, на трансокеанските колонии, най-важна измежду които е почти изцяло заселената от Европа Америка: „Новият свят”, или още по-точно – новата отвъд-атлантическа Европа (англо-европейска на север и предимно испано-европейска на юг).

Тази решаваща, съдбовна атлантическа преориентация на християнска Европа (което и я прави за първи път „глобален” континент), поражда обаче като непредвидено следствие и един особен, вътре-европейски травматизъм, от който Европа на Новото време „боледува” с нарастваща сила от XVI  в. практически до средата на ХХ век (т. е. цели четири века). Травматизмът се състои в това, че старият, континентален център на предишната средновековна Европа – римо-германската „Свещена империя”, о която тази Европа се е опирала столетия наред, бързо се превръща в „затворено” пространство, във „вътрешна стая” без прозорци, гледащи навън, в една изтласкана от [глобална] Европа – Европа – провинциализирана, „бивша столица”, начеваща да развива поради това симптоми на хронична политическа „клаустрофобия”. До времето, в което една перспектива за подялба на „Болния човек” на Балканите и довършване на разделянето на Полша с Русия е все още налична, тази клаустрофобия може да бъде сдържана, но тя буквално обзема Германия след поражението й в Първата световна война. Вътре в Европа достига следователно своя апогей острото противопоставяне на един (европейски) атлантизъм и един (европейски) континентализъм, който, в лицето на Германия, гръмко прокламира ултимативната си нужда от „жизнено пространство” (Lebensraum).

Много характерна е последователността от стъпките в извоюването на този Lebensraum, така както си го представя „изразителят на германския Geist” Адолф Хитлер. Според него най-първото (но само предварително) условие, което трябва да се изпълни, е ликвидирането на – както той се изразява – геополитическите „недоразумения”, с които атлантическите победители от Първата война – Франция и Великобритания – са ощетили Германия откъм Изток: една отнела част от „изконното” германско пространство Чехословакия, една просто „неможеща да остане да съществува” самостоятелна Полша и, разбира се, „съвършено изкуствено” откъснатата от Германия Австрия. Едва след бързото и успешно осъществяване на това „предварително условие”, ще започне собствено извоюването на необходимия на една нова Германия Lebensraum. То включва, първо – завземането на континента на запад до Атлантика (и „изолирането” от него на Великобритания) – възстановяването т. е. на хегемонията на „германския свят” в Европа чрез разкъсването на атлантическия „обръч”, създаден около него. След това, второ – трябва да се възобнови „натискът на Изток” (Drang nach Osten), насилствено спряната от  началото на Новото време „изконна воля” за изпълването на една „германска Европа”, която трябва най-сетне да се осъществи докрай – сиреч евразийските простори на Русия (СССР) да се превърнат в аграрната и суровинна база на „Велика Германия”. И ето: след завършването на този поход на „континентализма” срещу „атлантизма” в Европа – разрушаването на стените около „Райха” и достигането му отвътре-навън, до бреговете на Атлантика на запад и на краищата на Сибир на изток (тук помощта на далекоизточния партньор, Япония, е незаобиколима, защото тя междувременно трябва и да отнеме анклавите на Великобритания в Индийския океан) – възобладалата вече германска „континентална сила”, ще се изправи пред последната си и най-важна задача – глобалния сблъсък с океаничния „обрастък” на британско-френска Европа – Съединените Американски Щати. Така, започвайки отвоюването на необходимия й Lebensraum с Европа, преминавайки през изпълването му до пределите на Евразия „Третият Райх” следва да се превърне „глобален играч”, да осъществи – като епохален реванш за цялото Ново време – една алтернативна континентална глобализация, в противовес на атлантическата, извършена след откриването на Америка от европейските му съперници.

Както е известно, чудовищният геополитически план на нацисткия „фюрер” търпи крах, но този крах, който в началото изглежда като крах на Европа изобщо, по парадоксален начин само съдейства за нейното усилване, показва неотклонимата историческа тенденция към атлантическа глобализация на света. Защото вместо до пълното руиниране на Германия, краят на войната довежда всъщност до изцеляването на нейната столетна „клаустрофобия”, а с това и до радикалното решаване на основния вътрешно-европейски конфликт, който я е задържал толкова време.

Наистина веднага след края на войната нещата изглеждат доста по-безнадеждно. Защото след нея не само Германия, но и цяла Европа е сякаш внезапно и непоправимо притисната, затворена клаустрофобично в средата на един напълно извъневропейски „двуполюсен” свят. Лежейки в развалини, стара Европа е станала изведнъж „малка”, притисната от две страни. Карл Ясперс я сравнява с маргиналното Израилско царство от Стария завет, затиснато между традиционния си могъщ съсед – Египет, и новия, набиращ чудовищна сила звяр – Асирия. От център на една дълговековна глобализация, подир краха на опита на Германия да преобърне атлантическия й поход, Европа се е оказала периферия на собственото си отвъдокеанско „произведение”. Тя лежи омаломощена между създадения преди това от нея „Нов свят” и навлязлата до самото й сърце евразийска Русия. Да, „атлантическа” (или както я определят Хитлер и Сталин „империалистическа”) Европа е съкрушила опита на нацистка Германия, но в резултат на това центърът на атлантизма й се е оказал вече отвъд нея самата, превърнал е Европа в „новия свят” на американския глобализъм, изправен сега сам и еманципиран срещу придобилата застрашителни размери Азия. Атлантизмът е победил, но победителят е оттатък родилните му територии, попечителства ги оттам, а в добавка към това за първи път от времената на Чингис хан (и изглежда много по-непоправимо) Изтокът е навлязъл и присъства на тях. Точно така изглеждат нещата според „оптиката” на деветнадесети век. Според тази „оптика” Европа действително се е „смалила”. Нека се отбележи дори това, че макар Германия да не е съумяла да отнеме океаничните владения на Великобритания, все пак е симптоматично, че тази последната – дотогавашен лидер на глобална атлантическа Европа, вече няма капацитета да държи своята Великобритания-извън-Великобритания и в следващите две десетилетия постепенно я напуска, прибира се в себе си.

Катастрофичната визия за една завинаги приключила главната си роля на световната сцена Европа обаче (визия, изглеждаща така депресивно-убедителна веднага след катаклизъма), е всъщност – и това е главната ни теза тук – една историческа привидност.

На първо място, следва още веднъж да се обърне внимание на парадокса, че, както казахме, руинирането на Европа е довело до окончателното изцеляване на нейната вековна травма: противопоставянето между атлантизма и континентализма на територията й, противоречието между една родила се след откриването на Америка океанична (атлантическа) и глобално ориентирана Европа на западното си крайбрежие и един, останал в „задния й двор” и кипящ именно в тази си затвореност континентален котел на стария романо-германизъм. Преминаването през трагичната точка Втората световна война изпраща безвъзвратно в миналото този архи-новоевропейски конфликт и, както ще покажем по-късно, позволява за първи път целиятконтинент да стане „атлантически”. По-нататък: макар да се намира в руини, на Европа е съдено тъкмо изсред тях да види с пределна яснота как породеното от нея в предходната епоха – а именно нейния свят отвъд океана, не е прекъснало в дълбочина нишките на идентичността си с нея. Ясперс се оказва неправ да вижда Америка като Египет или Асирия по отношение на Европа-Израил. Макар и формирани като нова, другаЕвропа отвъд океана Съединените щати на емигриралите религиозни свободолюбци и прозелити на радикалното равенство, не са антипод на Стария континент. Оказва се, че в предходните векове излязлата на океанични хоризонти и така горчиво оплаквана днес Европа все пак е строила своята глобалност с достатъчно дълбоки основи. Оказва се, че макар дълго да са изглеждали като два отделни свята: Европа и отвъд-океанската „друга” Европа – Америка – в дълбочината си са все пак един свят – свят на осъщественото вече дело на предишната Европа. След четири века мондиализация от атлантическите й брегове Европа чисто и просто не е вече „географски” континент – не е континентът на източния бряг на Атлантическия океан, а обхваща поне два огромни къса от световната суша: един „полуостров” на източния бряг на Атлантика плюс един (гигантски) „остров” на западния й бряг и това цялото е евро-атлантическият свят. Създаван в продължение на столетия – от началото на XVI в.  – днес, четири века по-късно той вече е създаден, наличен и поради това се оказва, че няма драматичен проблем с това кой от двата му бряга ще му бъде център. В противовес на горчивите мисли на Ясперс скоро започва да става ясно, че след безпрецедентната по своя мащаб вътрешна криза не стара Европа е легнала между две извъневропейски сили, а една Евро-Атлантика, най-сетне достигнала до зряло самоосъзнаване, се е изправила лице в лице срещу червеното чудовище на комунизма, което също има глобални претенции. И поради това въпреки своята изтощена, руинирана в началото източна част тази Евро-Атлантика може да устои и да се надява да победи в противостоянието. Тя не е никак „малка”. Тя е всъщност даже твърде „голяма”: във всеки случай станалият сега главен (защото е с неповредени ресурси) гигантски „остров” на западния й бряг, заедно с „полуострова” на източния й бряг е достоен съперник на болшевишката инвазия. До преди катастрофата на войната може и да е изглеждало, че Северна Америка, макар и създадена от Европаq е „нещо друго” (с което Старият континент е свързан с родствени връзки, но което се е устроило като отделен „дом”, със свое „домакинство” и своиотделни „домашни грижи”), но след края на Хитлер и началото на Студената война става ясно, че тази Америка не е друг „свят”, а по-скоро само друга[та] страна в започналия своята история след XVI в. свят наглобалната Европа. И че именно „глобалната Европа” се е изградила в продължение на тези четири века откакто старата, континенталната е потеглила от източния бряг на Атлантика, за да се сживее с океанските простори на целия свят.

В този смисъл именно „глобалната Европа” (или Евро-Америка, или исторически произведеният от Европа „Евро-атлантически континент” – можем да го наречем и по трите начина) е големият стратегически победител във Втората световна война. Погледнато в по-крупен исторически мащабq би могло да се каже дори, че Втората световна война е последната битка за утвърждаването на европейския атлантизъм срещу европейския континентализъм на миналото, с чието спечелване първият, четири века след зараждането си на територията на излизащата от Средновековието си Европа, печели и войната. Да не виждаме достатъчно ясно този глобално-исторически резултат от случилото се в средата на 20 в. ни пречи все още само твърде драматичният и твърде близък до нас епизод със Студената война, който всъщност е само едно полувековно стоене на комунистическия мастодонт на „червената линия” на сблъсъка и която линия този последният така и не посмя да премине, като най-накрая, изтощен я напусна. Ако се вгледаме следователно, по-детайлно и по-спокойно в случвалото се след разгрома на Хитлер, ние ще трябва да се съгласим, че summa sumarum, то е тъкмо тази непрекъснато задълбочаваща се победа, спечелена от европейския атлантизъм през 1945 г.

Първата стъпка към една по-дълбока интеграция на следвоенна Европа с отвъд-океанското й „произведение”, създадено в столетията, последвали Великите географски открития (и което нарекохме „глобалната” или „негеографска” Европа) е извършена от Съединените щати, които след 1947 г. пред лицето на съветската заплаха трайно и окончателно се отричат от всякакви изолационистки и „панамерикански” визии за себе си, т. е. не оставят Стария континент в стагнацията на току що преживяната от него катастрофа. В лицето на президента Хари Труман Америка се отказва да присвои победата единствено за себе си, да остави Европа, както са се опасявали интелектуалците като Карл Ясперс, макар състояща се от „победили” и „победени” страни, да се окаже победена като цяло. Напротив, САЩ съзнателно приемат триумфа над нацизма именно като един шанс на атлантизма да възтържествува в глобален евро-американски мащаб. Ето защо в обявената на 12 март 1948 г. „Доктрина Труман” Америка ясно декларира, че „политиката на САЩ трябва да бъде – да подкрепя свободните народи в Европа от въоръжени малцинства и външен натиск” и дори, че „Америка като най-великата свободна сила има морални, политически и идеологически задължения да пази свободните институции в целия свят, като за целта трябва да се въоръжи с военни средства, за да ги изпълнява”. Въз основа именно на тази доктрина на 4 април 1949 г. във Вашингтон, САЩ, заедно с още 11 страни от Западна Европа, подписват Североатлантическия договор за военна защита (НАТО), а през същата година влиза в сила и плана „Маршал”, с който САЩ се ангажират непосредствено с икономическото възстановяване на Европа. В резултат на всичко това само две години по-късно „желязната завеса” по думите на Пол Джонсън става граница освен между демокрацията и тоталитаризма, още и между изобилието и недостига. Ето как въпреки толкова основателно изглеждащите песимистични визии след 1945 г. хищникът от изток, Й. Сталин, само няколко години подир това вижда срещу себе си не както си е правил сметката още през войната, една изтощена, разсипана и най-сетне подлежаща на пълно плячкосване „стара империалистическа Европа”, а именно глобалното „произведение” на тази Европа, достигнало пълната си зрялост и консолидираност, впрочем и благодарение на неговата остра атакуваност отвън. Вижда новия свят на една единна Евро-Атлантика, не „смалила се”, а напротив – уголемила се след кризата. Би могло да се каже дори, че вместо до маргинализиране между „мастодонтите” отвъд океана и Азия, кризата е довела, обратно – до едно радикално историческо декапсулиране на Европа. От просто „старата метрополия” на еманципиралите се от нея отвъдатлантически „колонии”, тя в дълбочина се трансформира в органична част от глобалния исторически свят, който е създала и не тъкмо „се разтваря” в него, а по-скоро най-сетне се възсъединява със самата себе си като изграден вече мондиален, не-географски „континент”. Защото тя и е – отдавна вече –мондиална Европа, Европа като единен ментален политически и културен субект, имащ битието си еднакво върху територията на различни по географското си именуване земи. Ето защо и прословутата следвоенна „американизация” на Европа, за която толкова много и толкова критично говорят редица консервативно настроени интелектуалци от онова време, ми се струва твърде едностранчиво и по същество реактивно понятие. Това е така, понеже чисто исторически и самият „американизъм” не е нещо създадено напълно без връзка с менталните сили на родилните си територии. „Американизмът” е по-скоро креация на най-авантюрно предприемчивата, пионерно-офанзивната и „прозелитска” енергия на най-различни европейски културни менталности. „Американизмът” е сплав едновременно на английската и ирландската готовност да се отдадеш на Божия Промисъл и подобно на Авраам да тръгнеш с него към „обетованата” си земя, от италианската фамилна солидарност в стопанските инициативи извън старото отечество, от полския стихиен „демократизъм” на шляхтата, в която всички са равно-благородни и затова не се големеят един пред друг, от испанската подвижност и от много, много други собствено европейски национално-ментални типове, срещнали се и „взаимонапаснали” се в една постоянно попълваща се отвън „нова родина”. „Американизмът” сам е, значи, фермент на европейския глобален „прозелитизъм”, който след евроатлантическата интеграция на западното човечество срещу съветския комунистически натиск се „връща” обратно в Европа, за да раздвижи нейните по-консервативни и по-неподвижни културни структури и така да създаде един синтез, който е по-точно да се нарече не „американизация” на Европа, а атлантическа глобализация на Запада.

Втората стъпка в разширяването на атлантическата солидарност срещу реактивния континентализъм в Европа е неподценима заслуга на големите политически фигури на следвоенна Германия, Италия и Франция. На Конрад Аденауер най-вече, Германия трябва да благодари за изцелението на нейната столетна „мономания” Европа да се превърне в германска, да стане Lebensraum на Германия. Тъкмо напротив, идеята на Аденауер (споделена от премиера християндемократ на дефашизирана Италия Де Гаспери и, за щастие на Запада, възприета от президента на „победила” Франция, Шарл дьо Гол) е Германия най-сетне да станеевропейска и вместо да воюва за „свое” пространство, за своя – континентална и анти-атлантическа (анти-френска и анти-британска) Европа, да се присъедини към пространството на Евро-Атлантика. Да позволи, т. е., отначало чрез един „общ пазар” с Франция и страните от Бенилюкс (Белгия, Нидерландия и Люксембург), Европа на приокеанския Запад, която вече е „глобален континент”, да включи в себе си и Германия. Само по този начин според Аденауер и Дьо Гол вековната „клаустрофобия” на Германия на Стария континент ще бъде излекувана радикално. Германия ще престане да е „запушеният” от запад-северозапад „остатък” от „Свещената империя”, изградена от Карл Велики през IX век, съперничеща с транс-географската, мултиконтинентална Европа от следколумбовата епоха и ще влезе в Lebensraum на тази последната. Наистина, самият Аденауер (а в още по-голяма степен Шарл дьо Гол) мислят епохалното помирение на Германия и Франция по-скоро като връщане към голямата „каролингска идея” за Европа на Франция, Германия и Италия, която да направи съюзените отново (след векове съперничество) земи на Карл Велики „център на сила, алтернативна както на СССР, така и на САЩ”. Същностното обаче в идеите на Аденауер е не това първоначално и тъй да се каже инерционно „анти-англосаксонство”, а онова, което канцлерът е предвидял още в своята политическа младост, когато през 1918 г. бидейки кмет на Кьолн е заявил за родния си Rheinland: „Тук, на Рейн, на древния международен кръстопът на Запада, през следващите десетилетия ще се срещнат германската цивилизация и цивилизацията на западните демокрации. И ако между тях не бъде постигнато истинско помирение, то лидерската роля на Европа ще бъде изгубена завинаги”. Ръководен именно от тази фундаментална културно-политическа визия за помирението на Германия и западните демокрации, в старостта си Аденауер продължава да настоява, че „новата държава (Германия) трябва да бъде федерална, за да е готова за евентуалното създаване на Съединени европейски щати”. Той дори държи „столицата на нова Германия да бъде там, където германските прозорци са широко отворени към Запада” (т. е. не в Берлин, а на Рейн). Единственият Drang (натиск), който Аденауер ще разреши на Германия, е икономическият. Не, т. е., Drang за разширяване на пространството (с война), а разширяване впространството на Европа с производство. В резултат на това в годините на неговото управление старите, действително континентално самозасферени, готически по изгледа си германски градове и провинции натежават от богатство, набъбват от благоденствие като зърна в грозд, като запазват при това стария, достопочтен етос това благоденствие и това богатство да не „крещят” с разточителна показност, а да се артикулират със сдържания (старопротестантски) тон на деловия стопанин.

И тъй, след този епохален преврат на вътрешно-европейските визии, които до средата на 40-те години на XX век постулираха Европа като фундаментално разделена на приатлантически („колониални”) сили и ощетен откъм простор и жизнено пространство „германски свят”, и независимо от чисто личния анти-американизъм на дьо Гол, изградената през изминалите четири века глобална Европа, която до този момент е строяла себе си най-вече в западна посока – като (англо-саксонска) Евро-Америка, започва да се разширява сега и визточна. Онова, което до този момент е било „вътрешна” (или „собствено”) Европа, противопоставена на „атлантическа” (предимно британска) Европа, става също територия на Евро-Атлантика; става по равноразпроспростреният от двете страни на океана мондиален континент. Разширява, ако щете, територията си нейният „анклав” на източния бряг на Атлантическия океан. Този „анклав”, който само традиционната оптика, наследена от XIX век, ни пречи да видим, защото го мисли като отделен от океана и Новия свят, фигуративно казано става по-дълбок. „Глобалният континент” се състои вече (или е готов да се състои) на западния бряг на океана от Съединени американски щати, а на източния – от Съединени европейски щати.  И най-вече – атлантическата „полоса” на Европа се разширява доста по-навътре в сравнение с изминалите от океанското „втурване” четири века. „Атлантическа” е вече цяла Западна Европа до Елба и горния Дунав.

Благородният, свидетелстващ за осъзната интегралност „план Маршал” както и създаването на Общия пазар, а по-късно на Европейската икономическа общност от новите, следвоенни лидери на Стария континент очертават, следователно, основните предпоставки и на следващия етап от задълбочаването на победата. Защото „офертата” на евро-атлантизма от края на 40-те години е отправена по същество към цяла Европа. И това че след началото на Студената война тя, поради окупацията на част от нея, не може да бъде приета от редица страни, не отменя нейната убедителност. Напротив, в десетилетията след края на войната тъкмо възпрепятстването тази „оферта” да бъде приета в окупираните страни на изток от Елба, се превърна в същински двигател на органичната им съпротива срещу натрапения „комунистически” проект. Но ето защо крахът на този последния през 1989 г. отприщи в тези страни такъв ентусиазъм за присъединяване към изгубения „глобален континент”, че никакъв, дори най-слабо скептичен към евро-атлантизма глас просто не можеше да бъде чут в тях. Евро-атлантическата интеграция на бившите комунистически страни стана буквално първи приоритет на новото им, свободно битие. Припламващите тук-там в самото начало по-специфични, по-„местнически” проекти (напр. този за „пентагоналната група” държави, която да събере в един „централен” съюз страните от старото Хабсбургско пространство, или по-ограниченият и базиращ се на идеите на чешки, унгарски и полски интелектуалци-дисиденти от 60-те години проект за единство на централно-европейските нито просто западни, нито просто източни, култури) макар да бяха основани на лежащи в дълбочина стари исторически свързаности, бързо трябваше да отстъпят пред ентусиазма от толкова дълго фрустрираната „евро-атлантическа мечта”. Така обаче близо половинвековният „епизод” със Студената война послужи само за щастлив катализатор на една още по-дълбока, непредвиждана дори от следвоенните строители на евро-атлантизма стъпка навътре в Европа.

И тъй, ако от началото на XVI до средата на XX век Европа на атлантическата мондиализация, Европа на трансокеанското себеглобализиране имаше на територията на Стария континент само страните на атлантическия й бряг и се създаваше като своеобразен нов „мултиконтинентален” свят преди всичко от тях, то след преломната криза от средата на XX век този „мултиконтинентален” свят (глобална или трансатлантическа Европа) вече обхваща всички западни страни на Стария континент, за да го превърне накрай – след 1989 г. –целия в източно-атлантически „анклав” на този глобален „континент” на Новото време.

Достоен за удивление е фактът, че в самото начало на XXI век този източно-атлантически „анклав” се разшири дотам, че премина на изток дори онзи рубеж, който далеч преди раждането на атлантизма бе разделял Европа на латинска и византийско-славянска, премина т. е. „границата Filioque” (според метафоричния термин на Ален Безансон) – граница, която мнозина историци и политолози (като Хънтингтън, например) смятаха за отделяща европейската цивилизация изобщо от цивилизации, които, макар фундаментално-религиозно и географски да лежат в този континент, все пак не са „европейски”. С две думи, след епохалната си победа над германския „континентализъм” през XX век, атлантизмът печели в началото на XXI век пълен реванш и срещу руско-съветското „евразийство”. Украйна е може би пиковата точка на този успех, която показва каква историческа мощ и заряд носи със себе си атлантизмът като собствения исторически проект на Европа през Новото време, впрочем, развил, надстроил и придал глобален мащаб на нейния първи, средновековен исторически проект – този за Christianitas („християнското съобщество”).

Дали тези главоломни и бързи (в исторически мащаб) успехи не „поизнежиха” по някакъв начин Евро-Атлантика? Дали тя не позабрави, че всички велики завоевания, колкото и да са дълговечни, трябва да бъдат пазени непрестанно и бдително?

От kultura.bg

* Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ ‘Св. Климент Охридски’, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM). Бивш член на Националното ръководство на ДСБ.

Comments

comments