Гаврил Маринов

Казват, че историята без родова памет е лишен от континюитет мъртъв субект на политическо-конюктурни машинации. В тази връзка бих искал да представя малко факти от т. нар. „жива“ или „чиста“ история, които проследяват събитията в село Телиш, Плевенско през 1941 и 1944 г. Тази информация, чийто източник е моят дядо – Тодор Тодоров, би могла да послужи по-нататък за изготвянето на систематичен сравнителен анализ. Все пак историята не се изчерпва само по фактите в учебниците, писани, разбира се, от победителите, но и тя е сбор от живата памет на нашите предци.

През лятото на 1941 г. светът става свидетел на най-мащабния по размери и обсег световен конфликт, след чийто край ролята на участващите в него субекти бива еднозначно манипулирана. Тази световна арена на грандиозно настъпление, в случая на немските войски, не подминава и българското село Телиш в Плевенско, непосредствено разположено върху основната пътна артерия в северна България. По главния път започва непрестанният поток от германски моторизирани и пехотни войскови части. Вермахтът несъмнено предизвиква интерес у българските селяни, а най-вече този на малчуганите. По думите на дядо ми Тодор, тогава едва осем годишен, най-впечатляващи са били моралът и изящният външен вид на германските войници. Млади и едри момчета с руси коси и сини очи, със съвършено чисти униформи, маршируват дисциплинирано, махайки на българите със слънчеви усмивки, сякаш отиват не на война, а на някакво забавно мероприятие. Един ден, германски пехотен полк спира край селото, където войниците си правят лагер, за да пренощуват. Въпреки забраната на покойният ми прадядо Марин Стоев, дядо ми, с няколко негови приятели, решават тайно да надникнат отблизо в лагерна на германците. Войниците си направили полева кухня, полеви бани и тоалетни, с тях имало готвачи, лекари, бръснари и всякакъв вид спомагателен персонал. Извършвали се и спортни дейности като гимнастика и волейбол. В единия край на лагера било разположено някакво странно платно с десетки столове пред него. Дядо ми обясняваше, че тогава той и другите деца с него били изумени, тъй като за първи път видели кинопрожекция. Войниците консумирали тогава и шоколади. Като видели, че децата проявяват интерес към невижданото лакомство, ги поканили да дойдат при тях да гледат прожекцията и ги почерпили с шоколад. Децата разменяли яйца за шоколади с германските войници. Германците си носели и радиоприемници, за да бъдат актуално информирани за събитията на фронта. В промеждутъците на информационните блокове, от тях звучала класическа музика. Войниците били изключително приятелски настроени към местното население. Медиците дори помогнали на местния лекар с медикаменти и други средства за болните българи. На тръгване от селото, един от войниците приближил прабаба ми, Радка Стоева, държаща в ръцете си новородено пеленаче (другият ми дядо Гаврил Тодоров, на когото съм и кръстен). Разменяйки няколко жестикулации с младата майка, германският войник и подарил катарамата от колана си с надпис “Gott mit uns” (Господ с нас) – уместно поднесен символ на  покровителство от Бога над всички деца и светъл образ на рицарската мисия за спасението на най-ценния културен континент.

 В следствие на съветско-англосаксонския комплот, германските армии са унищожени. Предизвестената клинична смърт на цяла Източна Европа застига и село Телиш през есента на 1944 г. с преминаващите съветски войски. Гледката по думите на дядо ми е потресаваща. Селяните стават свидетели как десетки камиони, претъпкани с руски войници, сякаш превозват добитък, спират в центъра и командирите започват да разпределят войниците по къщите. Повечето войници били тежко болни, на преклонна възраст, които дори не разполагали с оръжие. В нашата къща били разпределени пет войника. Били в окаяно състояние – мръсни, с разпокъсани униформи, брадясали и гладни. Заповядали да им се донесе храна и алкохол. Роднините ми били принудени да пренощуват на втория етаж, слушайки нечовешките звуци на съветската вакханалия.  

 Зловещият триумфален пир на азиатщината, гръмко звучащ от първия етаж – несъмнено един изключително тежък момент за съвестта на човек като прадядо ми, даващ си сметка за предстоящата болшевизация на своето отечество … 

 На сутринта гостите вече ги нямало. В дневната мебелите и посудата били потрошени, липсвали някои по-ценни предмети, по леглата имало кал от обувки, а във въздуха тегнела тежка миризма на алкохол. Изпотъпканата градина отвън била използвана за тоалетна. Съседите на следващия ден се оплакали от подобно държание от страна на руснаците, като някои споделили, че поради липса на място в жилищата им, били принудени да пренощуват в плевните. Всеобщо било и изумлението от любопитството на съветските войници към някои обикновени битови предмети, които очевидно русите никога не са виждали.

 Този ден през есента на 1944 г. маркира и началото на най-мрачния период от историята на моя род и отечество. Всеки поданик на последвалия азиатски болшевизъм е изживял по своеобразен начин своята есен на 1944 г, чийто тотем е „День Победы” и възтържествуването на разрушителната идея на комунизма. Странен биологичен феномен е как лежащите в кома тленни народи на Балканите и Източна Европа се пробуждат за момент и в някаква несъзнателна конвулсия възвеличават деня, в който е започнала систематичната им духовна ретардация, прииждайки като сомнамбули за поклонение пред най-близкия монумент на някой съветски войн, след което отново заспиват в дълбоко умопомрачение.

От conservative.bg

Comments

comments