Мартин Табаков

Отминалият форум в швейцарския курорт Давос отново бе използван като трибуна, от която водещи европейските лидери разкритикуваха, макар и не персонално, американската администрация и конкретно Доналд Тръмп. Пък било и иносказателно, немският канцлер Меркел и френският държавен глава Макрон полемикираха с президента на САЩ. Един път, говорейки против популизма, протекционизма и национализма. Втори път, утвърждавайки необходимостта от последващо усилие за утвърждаване на глобалния порядък.

Нито един от двамата европейски лидери не може да бъде обвинен в импровизирано или произволно говорене. Но това не променя усещането, че и Меркел, и Макрон изостават в схващането на процесите, които текат в Европа и САЩ.

Всяка приказка си има автор, но изглежда така, че страниците на европейското повествование започват да се еманципират от пишещата ги ръка.

Сравнително до скоро, евро-атлантическото пространство се състоеше от отчетливо ядро и ситуационна периферия. Ядрото се олицетворяваше от САЩ и европейската триада Берлин – Париж – Лондон. Ситуационна периферия, в лицето на посттоталитарните държави от Централна и Източна Европа, пък реагираше според случая: подкрепяше (на икономическо и военно ниво) или отхвърляше (на културно-политическо ниво) това ядро. И доколкото разминаването между ядрото и периферията не са новост, то „деленето“ на самото ядро бе необичайно.

Но точно това се случи: един път, когато чрез Брекзит Лондон изпадна от европейската триада. Втори път, когато реакционерът Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ. Брекзит и Тръмп бяха посочени като двете язви на евро-атлантическия стомах. И тези язви доведоха до изтъняването на мембраните на евро-атлантическия консенсус. Ядрото започна да се дели: Берлин и Париж срещу Вашингтон и Лондон.

Но всъщност това, което направиха обществата в САЩ и Великобритания, бе да отхвърлят либералното статукво. А това автоматично ги приближи към ситуационната периферия на евро-атлантическото пространство – Централна и Източна Европа.

Оста Берлин – Париж не си дава сметка точно за това: че тя е изправена пред очевидната опасност да се превърне от ядро на евроатлантизма в негова споделена периферия, разположена между САЩ и Великобритания, от една страна, и централно-източна Европа, от друга. А това, което обединява този нов „мост“ – мостът на демократичния консенсус, е отхвърлянето на либералното статукво. От Унгария и Полша, през Великобритания, до САЩ.

Имайки предвид това, което казаха в Давос, изглежда така, че Меркел и Макрон не разбират новата ситуация, в която се намират: че те са поставени в обхвата на менгемето.

Би било изкушаващо да изпреварим времето и да заявим, че стените на това менгеме, което все повече ще притиска либералното статукво, са консервативни. Но е рано за подобно заключение, най-малкото заради разнообразието на бойкотните нагласи, формиращи тази реакция. Те, в зависимост от това къде се развиват, са социалистическо носталгични, националистически, религиозни и т.н.

И понеже това разнообразие няма как да бъде обобщено като консервативно, то най-малкият общ знаменател, под който можем да го съберем, е демократичното. Демократичният консенсус защитава правото на всяка една идеология, която не е анти-човешка, да управлява според пропорционалната си сила в обществото.

Демократичният консенсус атакува либералното статукво не толкова от ясно-профилирани ценностни позиции или поне не от хомогенни такива. И либералното статукво се критикува не поради това, че е либерално, а понеже не е демократично. А то не е демократично, тъй като налага идеологията си като норма. Проблемът на демократичния консенсус с последното не е в това, че има либерали, а че други не са позволени. И в това, че либерализмът става по-важен и обезателен от демокрацията.

Оттук предикатът „либерална“ изяде същността „демокрация“. А самото постановяване, че демокрацията е възможна само като либерална, спъна изобщо схващането за демокрация.

Ситуацията дори е и още по-парадоксална. Тъй като самата история на либерализма е хронология на освобождаване на човека от обществото, на обществото от местните властимащи и на местните властимащи от глобалните властимащи. Текущата демократична реакция по своя инструментариум е либерална понеже иска да се еманципира от поредното господство.

Затова либералното статукво, ако иска да бъде честно със себе си, не трябва да воюва срещу тези протестни нагласи. Това е все едно да воюваш срещу себе си, така както либералът от предишните няколко века с удоволствие би протестирал срещу либерала от този век. Но този либерал, сегашният, за разлика от онзи либерал, някогашния, позволява само либерали.

В това отношение, либералната демокрация на Берлин и Париж е толкова едностранно индоктринирана, че при още повече старание ще започне да напомня флирта на Русия и Турция с консервативната демокрация. В европейския случай демокрацията се превръща в срамежливото листо на радикализирания либерализъм, във вторите – на авторитаризма и на ислямизма. Но винаги се получава така, когато една идеология „глътне“ цяла политическа система.

Затова държавите от либералната ос, ръководени от Берлин и Париж, ще бъдат все повече пресирани от лагера на държавите от демократичния консенсус. Последният не изключва от себе си либералното, но не му и дава приоритетни позиции. Дава му толкова, колкото то само си произведе от съчетанието между количеството и качеството си.

Някой би възразил, че в държави като Русия и Турция също има обществен консенсус. Но той не е формиран демократично и информирано, а е функция на едностранна пропаганда. Друг ще възрази, че от написаното излиза, че една Полша или Унгария са по-демократични от една Германия. Ако говорим за разделение на властите и функционирането на институциите, то това едва ли е случаят. Но в Полша и Унгария конфликтът между елита и народа е снет в голяма степен, за разлика от държави като Франция и Германия. А базовата цел на демокрацията е да интегрира своите културни и социални компоненти, а не под техен натиск да се разпадне.

Разбира се, подобни констатации са по-скоро обезпокоителни, отколкото да носят удовлетворение. Европейският проект би бил невъзможен без своите Франция и Германия. Европейското повествование няма да е книга, а ще е комикс, ако в него Берлин и Париж не присъстват. Затова тези ключови столици са поканени обратно в семейството на държавите от демократичния консенсус.

Белким на следващия форум в Давос се обърне внимание не само на популизма, протекционизма, национализма и на случващото се ново деление в рамките на евро-атлантическото пространство, но и на причините, които ги пораждат. И да си признаем, че вината за тези причини е толкова голяма, че няма как да не е споделена.

Comments

comments