Човек би предположил, че поне покрай трагедията в Париж, когато ислямисти убиха общо 17 души, пренасяйки на дело шариатското „правосъдие“ от контролираните от Ислямска държава територии в Сирия и Ирак в сърцето на Европа, либералите биха се позасрамили малко. Че биха признали, че мултикултурният, морално релативистичен, атеистичен (когато става въпрос за борба срещу християнството, разбира се, другите религии трябва да бъдат уважавани и да им се дават особени привилегии на базата на мултикултирализма) модел, в който безконтролната емиграция на хора, които нямат и най-малкото намерение да приемат ценностите на общността, към която се присъединяват, а напротив – агресивно и кърваво се стараят да ѝ наложат своите „ценности“, се е провалил. Че поне ще се замислят по тези въпроси – най-малкото от някакво уважение към паметта на все още пресните жертви.

Но не – те пак са тук и пак са същите, както флагманът на атеизма в-к „Дума“ обичаше да казва в зората на демокрацията. Нещо повече – по-шумни от всякога, те правят това, което либералите правят най-добре – агресивно отричат правото на мнение на другомислещите, обилно черпят „аргументи“ в личните нападки, клевети и откровени лъжи и обиди по адрес на опонентите си. „Изпъстрям този текст с препратки към неща, за които „консерваторите” не са чували“; „знам, че повечето БГ-консерватори не владеят езици“; „за разлика от новите леви, новите „консерватори” не четат достатъчно книги“; „към изначалната недобросъвестност на идеолога-инфантил се добавя огромна доза провинциално-самодоволно невежество“; „мрачно ръмжащи орки, възпроизвеждащи, на основата на провинциален клерикализъм…“, „нашия недотам напреднал в мисленето автор“ – са само част от „любезностите“, с които хорът на либералните кресливци се стреми да заглуши всяко чуждо мнение, поради явната си неспособност да сътвори смислен аргумент.

Всичко това, разбира се, гарнирано с типичното за либералните елитисти по цял свят – от космополитния Ню Йорк (чийто космополитизъм, разбира се, не пречи на тълпите да обиждат и нападат противниците си с викове „не искаме консерватори тук“) до „провинциална“ (според същите тези елитисти) България, където само допреди 25 години единствено на децата на комунистическата номенклатура, днес видни либерали, се позволяваше да учат във вражеската капиталистическа Англия на държавна издръжка – самочувствие, че само те, богоизбраните, са чели и знаят, другите са някакви там убоги, полу-образовани неграмотници. Самочувствие, подплатено с препратки към шедьовъра на високата култура и световното литературно наследство „Клошмерл“, който, според господа другарите само те били чели. Смешно и трагично в равна мярка. Трагично за тези, които дотолкова са си повярвали, че не осъзнават колко са зле. И смешно за всички, които ги наблюдават отстрани, разбира се.

В своите „Писма за Доброто и Прекрасното“ акад. Д. С. Лихачов казва, че не е правилно да се спори с аргументи от рода на „твърдите това и онова, защото сте еди какъв си“. Че хора, позволяващи си да спорят по описания по-горе начин, не са нито добри, нито прекрасни, става ясно от километри и с невъоръжено око. Доказателство за това е и скриването им зад анонимния стил – те не посочват хората, които обиждат и клеветят по всевъзможни начини, уж защото важни били самите „консервативни опорни точки“, а не кой ги изговаря в момента, а всъщност по този начин удобно се избягва евентуалната отговорност за обида и клевета, като същевременно безнаказано се обижда и клевети на воля. Удобната анонимност на доноса – още едно мило наследство от социализма, с който някои новоизпечени родни либерали явно не могат или не искат да се разделят. Доколкото все пак, понякога те се опитват формулират и аргументи, които не са ad hominem, добре е да се позанимаем с тях, за да лъсне пълната им несъстоятелност и да станат те още веднъж за смях.

Ето, заповядайте – примерче: „последният път, когато Европа виждаше себе си като християнска, беше по време на Тридесетгодишната война. Нейните резултати бяха изтреблението на една-трета от населението на континента, а в германските княжества Вюртенберг загубата на население е ¾, а в Бранденбург – 2/3“. От този фундаментален цитат научаваме (поне) три много важни неща за мисленето и познанията на нашия така ерудиран автор. Първо, според него Тридесетгодишната война се е водила изцяло (или преобладаващо) по религиозни причини. От което пък следва, че не му е известно щото една от водещите участнички в конфликта и водеща Европейска сила – католическа Франция, воюва в съюз с протестантска Швеция, с цел да предотврати европейската хегемония на главния си съперник на континента – също толкова католическата Хабсбургска монархия, а и да анексира католическите си съседи от Франш Комте, разбира се. И тази ѝ политика не от тогава, а поне от поколение по-рано, когато „най-католическият крал“ Анри IV се опира на съюза си с протестантска Англия срещу същите тези Хабсбурги. Да, говорим за същата Франция, която няма никакви религиозни скрупули от близките си отношения с Османската империя. Това ако не е секуларна realpolitik, нямаща нищо общо с религиозните чувства, макар и провеждана от първи министри – кардинали, не знам какво е. Нали това искахте, защо тогава хвърляте вината за Тридесетгодишната война върху християнството?

Второ, разбираме, че според цитирания мислител, същите държавни глави, които три десетилетия са се избивали уж в името на вярата, после седнали на масата, казали „дотук бяхме християнски фанатици, вече ставаме светски политици“ и създали Вестфалската система. Такива чудодейти метаморфози може и да стават при Овидий или при децата на червената номенклатура, които за една нощ от галеници на режима на Живков се осъзнават като тъмносини костовисти, но в реалния свят не се срещат.

Трето, научаваме, че нашият автор има проблем или с осмислянето на прочетения текст, или с коректното му интерпретиране, когато то не подкрепя неговата теза. Цитирайки думите от моя статия „Отнемайки на човека вярата в Бог, либералите създават у него духовен вакуум. А природата не търпи празно пространство – поне това трябваше да знаят тези, които толкова обичат да се кичат с научния си подход. И след изгонването на вярата в Христа вакуумът се запълва лесно от ислямизма – агресивен, безкритичен, уверен в собствената си правота и даващ лесни отговори“ и разтълкувайки ги по своя си начин, той (авторът) иска да внуши, че призовавам за установяването на някаква християнска теокрация, при която държавната политика се основава на религиозни съображения (от там и трагично погрешния му пример с Тридесетгодишната война) и в която вярата на индивида престава да бъде негова лична работа и започва да му се налага отгоре – и това всичкото от някакъв имагинерен страх от свободата. Нищо не би могло да бъде по-далече от истината.

За всеки, който добросъвестно и с нужната доза интелект прочете думите ми (както и тези преди и след тях, все пак всичко се казва и пише в някакъв контекст), става пределно ясно, че съм казал две несложни за възприемане неща. Първо, че няма как истински християнин (т.е. спазващ Библейските заповеди да обичаш ближния си, да му помагаш, когато е в беда, да почиташ майка си и баща си, да не убиваш, крадеш, лъжеш, прелюбодействаш и пр.) няма как да грабне оръжието и да се присъедини в похода на Ислямска държава за създаване на световен халифат, нито да влезе в редакцията на сатирично издание и да очисти сътрудниците му, защото не е харесал някоя кандидатура. И второ, че ако либералите не искат да помагат за увеличаването на броя на християните в европейските държави, което очевидно (за всеки вникнал в първата точка) е общественополезно, то поне биха могли да не пречат. Например като не очернят така агресивно всеки, който си позволи да изтъкне очевидната истина, че християнският морал е нещо положително или като не осмиват въпросния морал като плод на някакви отживели предразсъдъци, нямащи място в живота на съвременния човек. А че вярата е въпрос на свободен личен избор е ясно за всеки, който е чел по въпроса малко повече от пубрикуваното от Партиздат. „Където е Духът на Бога, там е свобода“, както е записано в Светото писание, ама се иска първо да си читател, пък чак после – писател.

Цитат номер две: „Това е онази Европа, която терористите атакуват – а не онази, християнската, която умря през 1648 година.“ Както видяхме по-горе, Европа не е „християнска“ във вменявания ми от нашия автор смисъл (на някаква християнска теокрация, където господства див колективизъм, религията се налага насила, а държавната политика следва повелите не на разума, а на вярата) много отпреди Тридесетгодишната война, ако изобщо някога е била такава. Но пък е била християнска в смисъла, който аз имам предвид, т.е. населена от хора, които преимуществено изповядват вярата в Христа и се стараят да живеят според заветите Му, още приблизително три столетия след вододелната 1648 година. Или според домораслите български либерали бабите и дядовците им не са били „християнски екстремисти“, а някакви особено прогресивни светски либерални елитисти? Един от основните „грехове“ на консерватизма в очите на целокупното прогресивно човечество е, че не смята, че светът и историята на човечеството започва с нашето поколение, а отдава дължимото уважение на нашите предци. Или, както казва Нютон, осъзнава, че ние сме просто „джуджета, стъпили върху раменете на гиганти“. И това е грях, в който с радост се оставям да бъда уличен. Честно казано, препоръчвам го и на много други морални и интелектуални джуджета.

Цитат номер три: „Който не вярва в Христос – задължително започва да вярва в Мохамед? Моля? Никой ли не вижда каква глупост е това? Защо да не мога, не вярвайки в Христос, да вярвам в Батман, например?“. Отново единствената глупост тук се състои в неразбирането или в отказа да бъде разбран разглежданият текст. Едва ли някой сериозно може да твърди, че всеки от четиридисетте процента французи, които са се заявили като атеисти, е станал джихадист. Но е факт, че такива има (над 5 000 души от цяла Европа към настоящия момент, безпрецедентен брой по думите на координатора на ЕС по въпросите на контратероризма Жил де Керкхофе), както е и факт, че въпросните джихадисти не са дошли от редиците на хората, спазващи споменатите по-горе Библейски правила. Очевидно е, че има проблем, очевидна е и причинно-следствената връзка между увеличаващия се брой атеисти, до които Христовото слово дори не е имало шанс да достигне и нарастващия брой европийски джихадисти. И заравянето на главата в пясъка, съчетано с добрия стар реторичен похват reductio ad absurdum по отношение на тезите на опонента няма да помогнат за решаването.

Цитат номер четири: „Да се говори, че Европа се намира в цивилизационна война „християнство срещу ислям” – това е чиста проба вербален тероризъм. Защото, ако това е така, аз трябва да съм във война не само с моите приятели Яшар, Юсуп и Ахмед – но и с Вальо и Юри, които, макар с отдавна сменени имена, са мюсюлмани.“ Поредното преувеличение с цел да се хване някое „врабче“. Ако Яшар, Юсуп, Ахмед, Вальо и Юри спазват българските закони, никой няма да посегне на тях. Това е основен принцип на концепцията за правовата държава, която впрочем, странно защо, също е родена в християнска Европа, а не в някоя мюсюлманска, будистка, шинтоистка и пр. държава и дори не в атеистичните СССР, Северна Корея или Куба. Но в същото време, да се затварят очите пред факта, че фанатиците от ИД искат установяването на световен халифат; че ислямистите на Морси планираха да взривят пирамидите в Египет по почина на събратята си в Афганистан, които унищожиха огромна статуя на Буда, понеже била неислямски паметник на културата; че терористите от редакцията на Шарли Ебдо убиваха с викове „Аллах акбар“ на уста не е късогледа, а направо щраусова реакция. Отказът дори да се обсъждат причините за проблем от такава величина е непочтено не само пред пред паметта на всички жертви на терора, но и пред тези, които още са живи, но са постоянна мишена на същия този терор.

Цитат номер пет: „Моята идентичност, която ще браня и срещу християнски, и срещу ислямски, и срещу всякакви други (леви, десни и пр.) екстремисти…“. Тук в прав текст ни се пробутва тезата, че християнските екстремисти били като ислямските екстремисти, така че, ако обичат, да си налягат парцалите и да не се обаждат много-много. Или, както казва „един класически литературен герой по тези земи“ (цитирам ви собственика на ФК „Левски“!): „И едните, и другите са маскари!“. Удобна теза (и много любима на агитаторите на БСП, които, не можейки да намерят аргументи, с които да агитират по-широки народни кръгове да гласуват за тотално дискредитираната и провалена тяхна партия, в последните 25 години всячески се стараят да отблъскват хората от десните партии с нейна помощ), но… съвършено невярна. Поредното ѝ развенчаване дойде по особено брутален начин от дулата на ислямистите в редакцията на Шарли. Напомняме, че същото издание карикатуризираше християнството със същия плам (и липса на добър вкус и мяра), с които го правеше и по отношение на исляма. Но на нито един „християнски екстремист“ не му хрумна да отиде до списанието и да си излее фрустрацията от редакционната му политика с помощта на автомат „Калашников“. Нито пък на някой „християнски екстремист“ би хрумнало да тика въпросния артикул на руския оръжеен гений и друго леко стрелково оръжие в очите на малолетни, за да ги обучава отрано да стрелят по неверниците, както това става в ислямския свят и както може да бъде видяно тук. 

Цитат номер шест: „Свободата, която е в основата на secular liberal democracy – не е слободия. Хайде преведете „слободия” на някой от големите западни езици, да видим – как? Няма как. Защото такава дума там не съществува.“ Някой трябва да обясни на провинциалните наши пишман либерали, че вече живеем в ХХI век (а уж те, прогресивните дейци на свободното слово, бяха носители на новото и на напредъка, а ние, консерваторите, особено в балканския си вариант, сме негово отрицание). И че има онлайн речници, където с три натискания на мишката човек може да си спести резил като цитирания тук.[1] Защото, написвайки „слободия“ в един такъв речник, веднага получаваме превод, и то не един, а цели три. Цитирам: licence, excessive freedom, abuse of freedom. Да видим какво мислят за тази abuse of freedom, която нашият автор явно приравнява на secular liberal democracy, част от неназованите от него европейски демократични политици. Например Едмънд Бърк, бащата на консерватизма (а също и горещ защитник на американската революция, като извършена в защита на традиционните английски свободи): „Liberty, too, must be limited in order to be possessed.“[2] Или пък Роналд Рейгън: „A troubled and afflicted mankind looks to us, pleading for us to keep our rendezvous with destiny; that we will uphold the principles of self-reliance, self-discipline, morality, and, above all, responsible liberty for every individual that we will become that shining city on a hill.“

И така, бързам да успокоя родните радетели на secular liberal democracy – най-големите фигури на десницата, създателят на консерватизма и създателят на неоконсерватизма от края на миналия век, прекрасно осъзнават проблема със слободията (изкушавам се да добавя, че именно това разграничение между свобода и слободия е една от главните причини Бърк да е толкова яростен противник на френската революция, колкото е пламенен привърженик на американската) и дори са предписали лечението срещу нея. Как се нарича това лечение? Limitation. Как се провежда то? Чрез self-discipline, morality, and, above all, responsible liberty.

Цитат номер седем – тук вече се разчувствувах не на шега, защото родните либерали цитират Американската декларация за независимост, където се казва, че „We hold these truths to be self-evident, that all men are created equal, that they are endowed by their Creator with certain unalienable Rights, that among these are Life, Liberty and the pursuit of Happiness“. За тези, на които английският език и/или логическото мислене не им е най-силната страна, уточнявам, че използуваната в горния цитат с главна буква дума Creator означава Творец, Създател. И каква стана тя? Век и половина след „смъртта на християнска Европа“ авторите на първата съвременна конституция обосновават създаването ѝ, както и на новата държава, която все още я използува, с неотменимите права, дадени им от техния Създател? И нека няма съмнение по този въпрос: споменатия там Създател не е нито Вишну, нито Митра, нито някакво абстрактно деистко божество, а именно християнският Бог. За това свидетелствуват думите на достатъчно от американските бащи-основатели, но ще се спра на тези на Джордж Вашингтон: „While we are zealously performing the duties of good citizens and soldiers, we certainly ought not to be inattentive to the higher duties of religion. To the distinguished character of Patriot, it should be our highest glory to add the more distinguished character of Christian.“ Но пък, кой е този невежа Вашингтон, който не знае, че христиняска Европа е мъртва от век и половина, а единствената истинска вяра се нарича secular liberal democracy?

Впрочем, именно заради поставянето на християнския Бог на водещо място в Декларацията за независимостта, либералите в САЩ по всякакъв начин се опитват да отрекат мястото ѝ в конституционната система на страната и да я принизят до обикновена литературна форма, в която група недоволни поданици изливат в художествен стил оплакванията си от своя монарх. Защото да се приеме обратната теза, – че Декларацията стои в основата не само на американската конституционна уредба, но и на цялата съвременна западна демокрация, както непредпазливо признава нашият автор – означава всъщност да се препотвърди християнският характер и на западната модерност. Какво да се прави – във футбола често най-зрелищните попадения са именно автоголовете…

Цитат номер осем – „някаква смешно-страшна (и при всички положения – инфантилна) каша от Найджъл Фараж и Едуард Лимонов, докато си мислят, че са влезли в чехлите на Рейгън и Тачър“. Отсявайки плявата на недобрите и непрекрасните нападки ad hominem, тук нашият мислител ни казва, че анонимно оплюваните от него български консерватори само си мислят, че позицията им относно християнския произход на западната цивилизация и на ценностите, съставляващия нейния фундамент, е съизмерна с тази на двете най-крупни фигури на неоконсерватизма от втората половина на миналото столетие, на които милиони хора в Централна и Източна Европа дължат освобождението си от комунистическия гнет.

Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. На всеки, който е запознат с мемоарите на Баронеса Тачър, Царство ѝ Небесно, му е направило впечатление огромната роля, която тя отдава на християнството за формирането на собствения си демократичен и консервативен мироглед. Но да се върнем отново на Президента Рейгън: „Within the covers of the Bible are the answers for all the problems men face.“ А ето и още нещо, пряко относимо към въпросите на управлението на една съвременна либерална демокрация, основаваща се на индивидуалната свобода: „Freedom prospers when religion is vibrant and the rule of law under God is acknowledged“. Доста различна трактовка на тази secular liberal democracy от предлаганата ни от родния либерален мейнстрийм и опасно доближаваща се до „оркските“ възгледи на българските консерватори, не смятате ли?

В заключение може да се каже, че краткият преглед на либералните опорни точки от последните дни и на тяхната (липсваща или напълно несъстоятелна) алгументация за пореден път доказва правотата на Роналд Рейгън: „It isn’t so much that liberals are ignorant. It’s just that they know so many things that aren’t so.“ В случая, посредством достойна единствено за съжаление амалгама от невежество, погрешни аргументи и откровени лъжи, родните радетели на криворазбрания либерализъм се опитват да изопачат и дискредитират консервативната гледна точка върху ислямския терор, приписвайки ѝ някакво тъждество с фашистки, комунистически, национал-социалистически, путинистки и пр. възгледи. В действителност разликата е огромна и се вижда от всеки добросъвестен човек – българските консерватори не злорадствуват заради отнетите човешки животи, а изпитват най-дълбока и искрена съпричастност към жертвите и техните близки. Но те правят и нещо отвъд това – търсят причините за тези убийства и начините за предотвратяването им в бъдеще, н което именно се състои истински отговорният консервативен подход към проблема. Това, че сме сред първите, посочващи истината по този въпрос, не ни плаши – все повече хора ще я виждат и ще търсят решението заедно с нас. Позволявам си да завърша с още един цитат на Рейгън в тази насока: „Don’t be afraid to see what you see.“



[1] И не, това, че използувам онлайн речници, не значи, че не владея английски и други чужди езици. Имам завършена магистратура в престижен лондонски университет, работил съм в Брюксел и съм специализирал в САЩ. Просто демонстрирам колко малко труд се иска, за да не излъже един автор на статиите своите читатели и колко малко някои автори уважават читатели си.

[2] Тъй като за съвременните БГ либерали изпъстрянето на статия, написана на един език, с цитати на друг език явно е съкрушително доказателство за собствената им интелектуална мощ, ще трябва следваме примера им, от страх да не изглеждаме убоги, полу-образови и невежи до тях.

Comments

comments