Александър Шмеман*

В църквата Великият пост завършва с лъчезарни и празнични дни или по-добре е да се каже с един двуединен, двудневен празник. Това са Лазарова събота, т.е. денят, когато си спомняме как Христос възкресява Своя умрял приятел Лазар, и Цветница или Връбница – когато празнуваме тържественото влизане на Христос в Йерусалим шест дни преди предаването Му на страдания и на кръстна смърт. Точно преди да встъпим в тъгата и мрака на дните на страданията, преди още веднъж да станем свидетели на Христовите страдания, църквата ни показва истинския смисъл на доброволната жертва на Христос, на Неговата спасителна смърт.

Когато Лазар умира, Христос е далеч от Йерусалим и едва четири дни по-късно пристига във Витания и се среща със сестрите на Лазар, Марта и Мария, и с плачещите и скърбящи негови приятели. За тази среща се разказва подробно в Евангелието според Йоан. Отначало е разговорът с Марта и Мария. И двете говорят на Христос: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми…“[1]. А Той отговаря: „Брат ти ще възкръсне!“[2]. И все пак, въпреки този отговор, когато вижда плачещите сестри и пристигналите с тях плачещи юдеи, Той „разтъжи се духом, смути се…“[3]. И ето че Сам Той отива до гроба и плаче, а обкръжаващите Го казват: вижте колко много го е обичал. Христос заповядва да отместят лежащия върху гроба камък. И когато отместват камъка, Той, по думите на евангелиста, „извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа…“[4].

В какво е смисълът на това събитие, което така светло, така радостно и победно празнува църквата на Лазарова събота? Как да съвместим тъгата, сълзите на Христос с тази сила да възкреси мъртвия? С цялото последование на празника църквата отговаря на този въпрос така: Христос плаче, защото в смъртта на Своя приятел Той съзерцава тържеството на смъртта в света – на смъртта, която Бог не е сътворил, но която се е възцарила и господства в света, отравяйки живота и претворявайки го в безсмислено редуване на дни, неуморно устремили се към пропастта.

И ето я заповедта: „Лазаре, излез вън!“. Ето го чудото на тържествуващата над смъртта любов, ето го предизвикателството към смъртта, обявяването на война на смъртта от страна на Христос, потвърждението, че тя е разрушена, че трябва да бъде умъртвена самата смърт. И за да разруши смъртта и нейния мрак, Самият Христос, а това означава Самият Бог, Самата Любов, Самият Живот, слиза в гроба, за да се срещне с нея лице в лице, да я разруши и да ни дарува вечния живот, за който ни е създал Бог. На следващия ден пък Христос влиза в Йерусалим. Влиза обаче не така, както често е влизал и по-рано – неразпознат, неизвестен, непризнат. Не – този път Той, Който никога не е искал нито власт, нито слава, сякаш Сам подготвя Своето тържество. Заповядва на учениците Си да доведат младо осле, сяда на него и влиза в града, предшестван от тълпата, от деца с палмови клонки в ръце. И тази тълпа, тези деца Го приветстват с древното приветствие, с което са се обръщали само към царя: „Осанна! Благословен Идещият в име Господне! Осанна във висините! И… цял град се потресе…“ – пише евангелистът[5]. Какво обаче означава всичко това – тази тълпа, тези палмови клонки? И защо всяка година ние си спомняме за това събитие с такава радост – сякаш самите ние стоим на улицата в светия град и чакаме, и посрещаме, и ликуваме, и повтаряме все същите тези слова, все същото това вечно „Осанна“? Това означава, че макар и само в един, отдалечен от всички нас град Христос е бил Цар, че е царувал, че е бил признат от народа като цар! Да, Той е учил за царството Божие, за Своето бъдещо възцаряване. В този ден обаче, шест дни преди Пасха, Той е показал Своето царство на земята, открил го е на хората, призовал ги е, а заедно с тях и всички нас, да станат граждани на това царство Христово, поданици на Този смирен цар – на царя без земна власт и без земно могъщество, но всесилен чрез любовта.

Ние живеем в света, в държави, отрекли се от Бога, заети само със самите себе си, треперещи за своята власт, могъщество и победи. И почти няма в този свят място за Божията любов, за Божията светлина, за Божията радост. Ето че обаче в този единствен ден от годината, когато стоим в препълнените храмове и издигаме върбови клонки, когато отново гърми това царско Осанна – в този ден ние казваме и на себе си, и на света, и свидетелстваме: не, не е умряло, не е загинало, не е изчезнало от лицето на земята това царство Христово, което така ярко е засияло в този ден в Йерусалим. Казваме и на Бога: Ти си единственият Господ, Ти си нашият единствен цар и ние знаем, и вярваме, и твърдим, че то – това царство на Твоята любов, на Твоята победа над греха, над злото и смъртта – ще победи и че никой няма да отнеме от нас радостта от тази вяра. Нека хората възлагат всичките си надежди на силата и насилието, нека вярват само в оръжията, в затворите и в страха. Нека измъчват други хора. Но не – това царство на насилието, на злото и лъжата няма да устои. То ще рухне, както са рухнали и всички предишни царства, както са изчезнали и всички предишни властители. Твоето царство обаче, Господи, ще пребъде. И ще настане време, когато с Твоята любов Ти ще изтриеш всяка сълза от нашите очи, ще разтвориш в Твоята радост всяка мъка и ще озариш със светлината на вечността създадения от Теб свят.

В деня на Цветница ние знаем, че след това Свое тържество Христос започва възхождането Си към страданието и към смъртта. Но светлината, пламнала в този ден, ще осветява и този бездънен мрак. Знаем, че след кръста и смъртта ще изгрее зарята на неизречената пасхална радост. Ето ги смисълът и силата на тези удивителни дни – на дните, когато, завършвайки поста, ние се готвим да последваме Христос в Неговите доброволни страдания, в Неговото победно снизхождане в смъртта, в преславното Му Възкресение в третия ден.

От kultura.bg

* Александър Шмеман е един от знаковите православни богослови на ХХ век. Протойерей на Руската задгранична църква, той възприема Франция като своя „родина”, но е гражданин на САЩ. Прочут майстор на живото слово, известен с легендарните си беседи по радио „Свобода”, Шмеман е ангажиран наблюдател на своето време. Текстът е от книгата на Александър Шмеман „Неделни беседи и статии”, 2012 г., фондация „Комунитас”, преводач Борис Маринов.

 

Comments

comments