Изборите за европейски парламент бяха най най-малко драматичните през последните 18 години. Съдбата беше отредила тъкмо те да се превърнат в прелом, във време за равносметка на изминатия път и за неизвървяния път към мечтата на няколко поколения българи за нормална държава.

1.Какво съдържаше мечтата за промяна, и какви хора бяха нейните носители?

Да се говори за дясно мислене в края на 80-те и началото на 90-те години на 20-ти век е наивно и несправедливо. Западната политическа теория започна да се коментира в средата на 90-те години и то в много ограничен кръг експерти и изкушени от политиката. Убедено твърдя, че понятия като консерватизъм, християндемокрация, либерализъм, социалдемокрация и т.н. означават, интересуват и още по-малко вълнуват един малоброен, макар и доста активен кръг хора. Политическата теория със сигурност е много далеч дори от десните гласоподаватели.

Онова, което накара близо два и половина милиона българи в различни периоди да се изявят политически срещу българските комунисти не беше идеологически, а по-скоро битово мотивирано: мечта за „западен начин на живот” и „нормална държава”. При това Западът изглеждаше еднакво привлекателно и в Тачерова Великобритания, и в „шведския модел на социализъм”…Представата за Запада до 1989г. за повечето от нас се изчерпваше с филми, отделни преводни романи,  визуалния контакт с чужденците по морето, заветните корекоми… и много митология. Не е далеч времето, когато всеки разговор стигаше до репликата: „А пък в Германия…” Инстинктивното желание на голямото мнозинство хора, които издигнаха синята идея не беше да се търси справедливост от комунистите за престъпленията им. Хората  искаха комунистите просто да се махнат, да слязат от сцената. Тъкмо това е причината българското общество да не осъществи ценностен преход, никакъв нравствен катарзис. Българският преход се изчерпва с икономически мерки: промяна на формата на собственост и пускане на базови пазарни механизми. И нищо повече.

Вина за липсата на нравствен дебат имат както лидерите на десницата на прехода, така и преобладаващата част от нейните избиратели. Причината е тяхната гузна съвест.

Нека споменем няколко цифри.

Известно е, че след 09.09.1944г. комунистите избиват физически 30 000 (тридесет хиляди) души, а през следващите 30 години през лагери на смъртта и затвори преминават още поне 300 000. Не по-малък е броят на изселваните по политически причини. Ако сумираме тези числа, зловещата статистика ще покаже, че поне половин милион български граждани са тежко лично репресирани от комунистическия режим. Това означава, че половин милион семейства са съсипани, или поне са били силно ограничавани във възможностите си за нормален, свободен и достоен живот. Това означава, че промените от 1989г. са заварили няколко милиона българи, които лично да ненавиждат комунизма и имат не само ценностна, а чисто биографична, „кръвна” непоносимост към властта на комунистическата партия. И тази кръвна непоносимост би трябвало да трае през целия живот на хората загубили най-близки в лагери и затвори, лишавани от право да следват, да работят или изхвърляни от домовете си и изселвани в далечни краища. Тази непоносимост към комунизма няма как да не се предаде и на техните деца.

Не е ли логично? А защо не се случи?

Защо българите като общество не показа непримиримост към комунизма? Защо отричането на най-престъпната диктатура остана на ниво отделен човек или маргинални групи хора? Ще потърся отговорът отново в цифри:

1989г. завари БКП с членска маса от около 1 000 000 (един милион) души. Ако прибавим, че половината от тях имат  безпартийни съпрузи ще получим около  1,5 милиона души по някакъв начин съпричастни към комунистическата партия.

Но ако сумираме броя на двете групи, ще излезе че няма други хора освен партийци и репресирани. Това няма как да е вярно. Какво означава тогава?

Означава, че са се омешали, че има хора, които принадлежат и на двете групи. Деца на жертвите са се изпоженили за деца на убийците. Деца на тормозените са влезли в БКП, като единствен начин да се развиват професионално и социално. Не случайно един червен функционер беше казал, че в малки страни като нашата не може да се осъществи истинска чистка, защото всеки враг ще намери роднина от „нашите”, който да го спаси. Голяма част от децата на репресираните се бяха преборили да станат част от статуквото на тоталитарната държава. И когато системата рухна, предпочетоха просто да прекрачат трупа и, без поглед назад. Не им достигна сила за равносметка, покаяние и катарзис. Може би всеки като човек е преминал през своето лично душевно чистилище. Но ние като общност не се осмелихме да поставим въпроса: „Нравствено приемливо ли е да легитимираш един античовешка режим като членуваш в тоталитарната партия, дори и ти лично да не си извършил никое от престъпленията му?” И не е ли още по-укоримо, ако си го правил, не защото си застрашен физически, а за да напреднеш в кариерата?  Страхът или неудобството да да дискутираме поведението на „формалните  партийци” е сред причините обществото да остане в нравственото блато на комунизма. Така „малките предателства” и кариерното нагаждане към диктатурата бяха заметени под масата. Има и още нещо: към активната прослойка носители на синята идея съвсем искрено принадлежаха деца на комунистически функционери, които бяха живяли и пътували отвъд желязната завеса. Те също желаеха „западен”живот. Но естествено не можеха да нарекат бащите си „убийци”.

„Реформаторското” мнозинство от началото на прехода притежаваше две компоненти, които макар и единни на повърхността, никога не можаха да намерят пълно съгласие в ценностите и мотивацията си:

         Биографичните антикомунисти, преминали през ада на диктатурата, които търсят преди всичко справедливост и морално възмездие. Малобройна група, предимно възрастни хора, чийто живот е съсипан, тотално маргинализирани в онова общество, те не успяха да се съвземат и да оглавят процесите – „старите” присъстваха единствено в ограничения по брой членски състав на синята партия и представляваха нейното твърдо ядро.

         Реформатори – това е огромното множество демократи, които искаха просто да заживеят в нормална държва. Те се определят като „антикомунисти” не защото лично са репресирани, а доколкото се възмущават от несвободата на комунизма и го отричат ценностно. В голямата си част това са хора от града, с добро образование и културен начин на живот. Тъй като са мачкани по-малко, те са интегрирани в обществото, имат самочувствие, възможности и енергия за изява. 

2. Реформаторското мнозинство и неговия политически проект.

Негласното разположение на силите в демократичната общност – членска маса от „кръвни антикомунисти”, поставени в сандвич между реформаторски настроени лидери и широк електорат, доведе до постоянно балансиране между натиска за морален разговор отвътре и неглижирането му от прагматичната периферия. Затова „картата с черепите” бе приета противоречиво, а лустрация, отваряне на досиетата и отмяна на „народния съд” практически не бяха осъществени (ако изключим един закон-декларация от Георги Панев и няколко месеца активност на комисията „Андреев” в самия край на управлението на кабинета Костов). 

**

Така или иначе преходът започна с огромна реформаторска енергия. Милиони хора пожелаха да изпратят комунистическата система в миналото. Нетърпението да се започне наново, желанието да се гледа напред, надеждата, че ставаме част от „белия свят” беше огромна. Поколенията, които тайно бяха слушали „Битълс” дадоха свобода на неизживяната си младост. Вместо руска телевизия в петък вечер тръгнаха холивудски филми. Децата, които преди гледаха витрините на корекомите, получиха Лего и шоколадови яйца. Хиляди любопитни българи се снимаха пред Айфеловата кула и Виенската катедрала. Желанието за реформи, които да направят възможно замогването на уморената от дефицит и еднообразие средна класа изкара един милион души на „Орлов мост”. Лозунгът бе „45 години стигат. Времето е наше”, което за повечето означаваше събуждане от кошмарния сън и заживяване като по филмите. „Десница” и „левица” тогава не бяха част от речника на хората. Имаше комунисти и ние, останалите. Други нямаше.

Този митинг на „Орлов мост” и двумилионният изборен резултат след него ще остане големия триумф и голямата травма на българските демократи. След всеки избор по-нататък ще си задаваме въпроса – къде отидоха тези 2 милиона. И защо на последните избори двете десни партии взеха общо под 200 000 гласа или 9 от всеки 10 души от онова време ни е напуснал.

Моето дълбоко убеждение е, че днес, 18 години след Орлов мост, онези хора не са разочаровани, нито апатични. Голяма част от тях просто ги няма. За толкова време обществото се подмени физически и нравствено.

3. Поколенческа промяна.

         За 18 години по естествен път си отидоха от този свят голямата част от оцелелите мъченици на комунизма.

         Техните деца, чието жизнено начало беше осакатено от комунизма, остаряха и излязоха от активна възраст.

         Огромен брой от тогавашните „млади” емигрираха, щом видяха възможност да докажат способностите си в мечтания запад.

         Поколението на родените след 80-та година няма съзнателен спомен от диктатурата. За него пражкото въстание от 68-ма е толкова далечно, колкото въстанието на Асен и Петър. Това поколение е изцяло формирано в условията на свобода – даденост.

4. Географска промяна.

В началото на прехода имаше съвсем ясно очертан градски профил на десницата – тя беше хегемон в големите градове, в които има градска култура, ядра „недоубита” буржоазия. Тогава комунистите нямаха шансове в градовете със „стара главна” – София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора, Търново.  И дори, когато всички останали градове и села печелеха избори за БСП, тези „сини гета” имаха свой автономен дневен ред, свое собствено, вътрешно единодушие и свое политическо самочувствие. През 1989г. София имаше малко над 1 милион жители. Днес в нея живеят 2 милиона. Този милион „нови софиянци” дойдоха от градовете, които през 90-та гласуваха в червено. И донесоха манталитета и политическите си виждания. Ето как по чисто демографски път дори София вече не е единодушна в оценката си за комунизма и неговите носители. Вътрешния градски интегритет, „заверата” на сините крепости изчезна.

5. Нравствената промяна.

Тази тема е най-обширна и заслужава отделен анализ, но ще се опитам да маркирам няколко елемента от нея:

         Комунизмът беше изкоренил ценностната система от преди 09.09.1944г. Вместо нея, комунистите бяха наложили свой морал – повърхностен и изкуствен, основан на фалш и лицемерие. Реформаторската енергия срина фалшивия морал. Но на негово място не предложи свои ценности. Живите носители на предкомунистическата нравственост – старото градско поколение, царските офицери, предвоенния стопански и интелектуален елит дочака прехода смазан и маргинален. Те не успяха да предложат своята ценностна система на българското общество. Новите реформаторски поколения, изтормозени  от ограниченията на комунизма, прегърнаха западната свобода в нейния най-разюздан вариант – либералния реалтивизъм и абсолютната толерантност към всичко и всички. Моралните норми, понятията за добро и зло, за стойностно и долнопробно, за красиво и грозно, традицията и религията бяха третирани като назадничав предрасъдък или най-малкото, като категории, за които всеки има своя истина.  По този начин българският преход разруши една неадекватна ценностна система, но вместо да я замени с друга, остави обществения морал на милостта на варварите и на „невидимата ръка на пазара”

         Витрината на обществените ценности – медиите започнаха да насаждат посредственост, пошлост, изродени представи за успеха, пълен културен упадък. И това се случи не толкова, защото медиите бяха в ръцете на бившите комунисти, а защото пазарът естествено го наложи. Гаусовото разпределение на стойностите показва, че винаги „средно-статистическите” купувачи са най-многобройни, много повече от „високите”  и „ниските” слоеве. Затова на пазара се пуска посредствена медийна и културна продукция, която да задоволи тъкмо тях. След известно време обаче, потребителите с високи изисквания сами се изключват от този пазар. Следващата пазарна вълна разпределя пазара сред останалите в играта – вчерашните „средностатистически” и вчерашната „долница” . Логично при новото раздаване средната стойност ще падне стъпало по – ниско… и така съвсем естествено спираловидно се отива  към все по-голяма простащина и деградация. Първо беше невинното „супершоу Невада”, след това дебелашките цинизми на Слави, за да се мине през Азис и да се стигне до пълната патология Биг Брадър. Спомнете си, че в началото на 90-те години хората масово четяха и обсъждаха книги, а някой бяха обект на насмешка заради наивните любовни романи. Днес за интелектуалец може да мине всеки, който гледа холовудска филмова конфекция и не слуша сръбско-цигански ритми. Сривът в културата е чудовищен. Същото е в образованието. Тук простото „освобождаване” на пазара без ясна стратегия и визия за бъдещето създаде джунгла.

 6.  Ценностният дефицит на българската десница

 

След отказът да обсъди собственото си минало, пропускът да наложи ценностна система и въздигането в икона на икономически, но не и на морални принципи, българската демократична общност не успя да създаде истинска качествена десница, аналог на консерваторите на Тачер и Рейган. Поради сложните исторически превратности и бързия ход на събитията, българските десни се провалиха по отношение на всички институции и атрибути на консервативния ценностен модел.

 

         Традиционната религия, основа на ценностната система на всека нация, беше разглеждана като нещо спорно, което ни свързва с Русия. Църквата вместо като Богоустановена, вечна, съборна (общностна) и апостолска (на непрекъснатото предание) институция, бе лаишки и лекомислено третирана като някаква преходна администрация от чиновници, все едно че е ТКЗС или държавно предприятие.  Атеистичната наивност, че за да заработи „системата“ в твоя полза,  трябва просто да смениш „неблагонадеждните” попове с твои хора роди църковния разкол, който не беше просто грешка, а престъпление. Една от причините за него е, че сред десните лидери нямаше вцърковени (част от общността практикуваща тайнството евхаристия) православни (буквално вярващи в Никейския символ) хора, а в най-добрия случай ни ръководеха „номинални християни“, които споделяха най-общи християнски ценности,  респект към „някаква висша сила” или повърхностни неопротестанстки трактовки.

         Патриотизмът и родолюбието също не станаха безусловна ценност на българската десница. Заради горчивия привкус от напъните на живковата интелигенция през 80-те години, десницата беше по-чувствителна към жертвите на „възродителния процес” отколкото към паметта на собствените си „казионни” герой. Ако имаше някаква чувствителност към патриотичната тема, тя се дължеше единствено на царските офицери, бившите легионери  и техните потомци. 

         Прочитът на историята: Твърде елементарно бе отношението към българското Освобождение и приравняването му едва ли не с инвазията на Съветската армия. Логичният отказ от ненаучния и неточен термин „турско робство” бе разтълкуван като разколебаване в отношението към насилственото подтискане на средновековна християнска България от една  ниско-цивилозована варварска империя.  Отново поради странна екстравагантност, бе породена политическа симпатия към съвременна Турция, без да се прави сметка за несъответствието между нейната външнополитическа доктрина и българските интереси. 

         Неадекватно беше отношението на десницата и към националните символи: Омразният 09.09. бе изтрит от календара и заменен с новия-стар празник 03.март. Той обаче също бива оспорван в средите на десницата. По съвсем аналогичен начин, наложилият се от десетилетия химн Мила Родино (написан през 1885г. вдъхновен от саможертвата  на българските студенти в сръбско-българската война.) се приема нееднозначно, защото бил използван и от комунистите…За жалост такива дребни примери има още много, но тези са достатъчни за да илюстрират духовната безпътица, в която неусетно се озовахме.

Всички тези поведенчески странности не промениха отношението на мнозинството българи към традиционните национални символи. Но нанесоха поне три  значими вреди на десницата:

         Една част от нейните избиратели, чувствителни към традицията се разколебаха в подкрепата си.

         Създаде се общност, която не знае кой празник тачи, коя песен пее и в кой Бог вярва.

         Изостави  изконно дясното идейно поле на традициите и национални ценности, а комунистите без съпротива се намъкнаха в опустялата патриотична дреха.  Куриозно е, че днес картотекирани доносници и функционери на партията, която на държавно ниво искаше да прави от България 16-та съветска република, се развяват като патриоти, стожери и бранители на българщината. Вина за това има и десницата.

 7.  Какво трябва да се направи.

         ДСБ трябва да се престраши формулира ясна идентичност, която да предложи на обществото. Нямам предвид управленска програма, политическа платформа или нови лица. Имам предвид ценностна система, отношение към минало, настояще и бъдеще, критерии за добро и зло, за допустимо и недопустимо, за истинско и неистинско. Да каже консерватвна партия ли е, или някаква друга.

         Десницата трябва да впрегне мозъчния си багаж да защитава тази ценностна система в медиините си изяви, за да могат хората, които изповядват тези ценности да се почувстват представени в политиката. Говорене за текущите теми на деня, през призмата на ценностна система ще ни направи близки до сърцата на хората, които се вълнуват от тези теми.

         ДСБ трябва да поведе битка за истината. След година и 9 месеца, както и след 10 г. ДСБ ще бъде „партията на Иван Костов”. Това ни пише на етикета, такава е масовата психоза на другите за нас. Независимо дали ни харесва, или не, независимо от приказките, които си говорим помежду си, не ние, а онези извън нас решават как да ни възприемат. Публичният образ на Иван Костов, който бе умишлено демонизиран от противниците ни през последните 10 години трябва да бъде изчистен чрез целенасочени усилия – в медии, лични разговори, съдебни зали, цялостна добре обмислена кампания. Отказът от съпротива срещу демонизацията на нашия лидер беше фатална грешка. Ако се промени мнението за Костов, ще се промени мнението и за партията на Костов.  Тогава, ако реши той може да се оттегли, а ние ще можем да продължим с друг лидер. Без чисто име няма да стане. Нито с Костов, нито без него.  Изчистването на името е първия, абсолютно задължителен политически ход. А ако оставим настрана политиката, е въпрос на чест. За нас и за него.

 /Публикувано във в. СЕДЕМ/

Comments

comments