– Да започнем в любимия ми летящо-оптимистичен стил. Какво те натъжава напоследък?

(смях) – Най-много натъжава простотията наоколо. Най-общо казано, няма друго, което да ти прави по-силно впечатление от това. Но то май никога не е било друго, поне аз не си спомням. Резултат е най-вече от отношението ни към образованието.

– Какво е отношението ни към образованието?

– Никакво. Хората пращат децата на училище, за да им се махнат от главите. Ние не го приемаме като нещо съдбоносно или формиращо личността. Образованието е последна грижа и това, лека-полека, си дава резултатите. А именно – простотията на всяко ниво. Това е. Простотията наистина е уникална. Но, знаеш ли, малко силна дума е това с натъжаването, защото мен отдавна не ме натъжават тия неща.

– Тогава предлагам думи като „дразни” или дори „вбесява”.

– Е, не чак. Мисля, че навсякъде – където и да се родиш, – има неща, които биха те натъжили по някакъв начин. Ние хем сме уникални с простотиите си, хем е добре да знаем, че навсякъде има проблеми. В това, което ни се случва, и което гледаме около себе си, няма някакъв чак толкова силен трагизъм. Според мен, като цяло, вървим в правилна посока, но вървим много по-бавно, отколкото трябва.

– Натъжаваш ме (смях). И не съм много съгласен, защото чувството за трагизъм е функция на познанието, или, в нашия клаустрофобен случай – на по-така, „тарикатската” информираност. Т.е. познавайки истинските размери на провала и безизходицата, за мен всичко става тъжно и есхатологично като онова адажио на Самюъл Барбър. Но да се върнем на правилната посока, за която говориш: е колко да е правилна? Според мен се въртим в infinite loop, включително това с образованието. Като цяло, нищо не се инвестира, нищо не се произвежда – просто некви хора дърпат некви държавни пари, а средствата, които влизат от ЕС, в известна степен изчезват по латиноамерикански начин, тип „неомагически реализъм”. Т.е. преповтаряме приблизително една и съща системна грешка, макар и вече в рамките на ЕС. Коментирай.

– Може би си прав. Може би сме претръпнали и затова не се впечатляваме, не знам. Според мен това си е нещо, което е присъщо на, как да кажа, точно този момент от нашата история. Ние сме изпуснали некви много важни неща и просто трябва да си минем по реда. Трябва да си го изстрадаме това. Но аз имах предвид друго: че ако погледнем назад в близкото минало – говоря за след комунизма, – има напредък. Много е малък, но го има. Това е стандартът на живот: свикваме с някви неща и те вече не ни правят впечатление. Реално погледнато, много неща не са, както бяха преди. Въпреки много малкото правилни неща, които са се случвали през последните 25 години и много малкото верни ходове, то това е дори още по-оптимистично – и малкото направено си дава плодове. Не мисля, че ситуацията е толкова тъжна и лоша. Просто трябва да си изстрадаме, каквото трябва, за да получим това, което искаме.

– Понякога нямаш ли поне смътното чувство – ако не убеждението, – че виждаме само прословутия връх на айсберга, а отдолу се таи нещо много по-страшно? Че хип-хопът ТИ е много по-добър от хип-хопа ИМ? (смях)

– Нашият преход по начало не започна както трябва – Държавна сигурност, нещата с Русия. Ето нещо, което ме истински натъжава и притеснява – гадовете зорлем ни отвратиха от политиката. И направиха така, че част от това да си “куул”, както ти го привнесе тоя термин преди, беше да не се интересуваш от политика, да не намираш връзка между политиката и собствения си живот. А хора като нас със тебе, които се мъчиме да не сме балъци, да сме некви свестни хора, дълги години страняхме от това, не проявявахме активност и не показвахме заинтересованост. Или заинтересУваност, налЕ? (смях)

– Това означава ли, че носим някаква вина? Мисля, че помагахме кой с каквото може – момите с иглата, учений с умът, рапърът със рапа, сюрмахът с трудът.

(бурен смях) – Означава единствено, че оттук нататък ще имаме вина, ако продължим да бъдем незаинтересовани. Примерно аз се притеснявах да взимам публично страна. Винаги съм си давал сметка за това, което казваш: че виждаме много малка част от нещата. Но има и друго – че у нас, когато подкрепяш някой, автоматично е равно на това, че ти си взел пари от този някой. Което не е така, в крайна сметка – и аз не искам хората да мислят, че е така. Ти беше писал наскоро в един от Res-овете там за Пилат Понтийски и за това, че в крайна сметка виновни са тези, които нямат позиция. В крайна сметка, ние си патиме от фурнаджийските лопати, от тия, дето се снишават и викат, ама дай да изчакаме, дай да видиме кво ше стане, дай да не взимаме отношение, дай да не сме (натъртва) категорични, и то така си мина животът. Ние все да изчакаме да видиме с кого да тръгнем, накъде да се нагъзиме, нали. Не може да нямаш позиция. Аз почнах да уважавам разни хора от публичната сфера само заради това, че имат позиция – дори и да са уникални тъпаци. Защото това е по-добре, отколкото да седиш, да се правиш на умен и да викаш, нали, че всички са еднакви или да чакаш само да видиш накъде.

– Сарказмът не си ли остава чудесен инструмент за заемане на позиция? Или пък вината е в това, че си се опитвал по някакъв горчиво-ироничен начин да подскажеш нещо, например как си сам в държавата на проституките? Простолюдието не цени втория пласт – защото той не води до бърз оргазъм.

– Въпросът за вината не е важен, и не мисля, че я имаме – нито аз, нито ти. Просто тук говорим за процеси, които не са съизмерими с един човешки живот. Някой е бил зает с това да прави пари, някой е искал, дет се вика, да граби с пълни шепи от живота (смях). Всеки е имал няква негова си причина. Затова казвам – оттук нататък аз бих бил наистина виновен, защото си давам сметка как и доколко мисленето и действията на всеки човек са свързани с реалността около нас. А не само с твойта лична реалност. И това важи настина за всеки човек, а не само за някой, който с нещо е известен. Много е важно човек да не приема мисленето тип „от мен какво зависи, абе, нали, майната му”. Една от главните цели на гадовете е била точно тази – да ни накарат да мислим как всички са еднакви, как всички са боклуци. Да мислим, че като не ходим да гласуваме, ние сякаш ги наказваме по някакъв начин. Това е било втълпено съвсем целенасочено в нашите глави. Да не протестираме, щот всичко е преебано. Ето това им е вършело работа всъщност.

– Чудесно. Но психотичното човече в мен все още има чувството, че 98% от българите са като изоставени лабораторни мишки в експеримента на някакъв омагьосан властови кръг.

– Точно така. Ето ти пример с една класическа схема, която се играе от десетина години: телевизионно предаване, което прераства в телевизия, а телевизията прераства в партия. Това се случи с „белата Златка” преди, дет ти му викаше на Волен Сидеров, а сега и с Бареков. Абсолютно по един и същи малоумен начин едно телевизионно предаване, на някакъв (натъртва) супер справедлив човек, който ще помага, който ще прави някви принципно нови неща, който ще прави “чисти ръце”, “чисти крака”, ще чисти всякакви такива неща, прераства в партия. Очебийно парите идват не откъдето се казва, че идват, и въпреки това тоя номер важи.

– И кое по-точно те изумява?

– Изумява ме това, че би трябвало ние, като народ, да видим, че тая схема важи и има някакви хора, които се ловят на тази въдица. Единственият начин да попречиш на това нещо е да отидеш да гласуваш за някой друг, в смисъл – да отидеш да гласуваш по принцип. Това е някакъв начин да противодействаш. То в нашата действителност няма друг нормален, законен начин. Много дребен пример, нали, защото в крайна сметка говорим за най-долната прослойка хора, които вярват на някакви абсолютни небивалици. Не го ли виждат? Белата Златка?! Той си направи предаване, направи си телевизия, след което си направи партия, за която хората години наред бяха предупреждавани от коя чужда държава се финансира тази партия. Накрая стана толкова очевидно, че вече няма накъде и в същото време се направи същото нещо. Наистина ме изумяват как и до каква степен ни смятат за малоумни. И то наистина има много малоумни, за да се хващат за това нещо. Предаване, некъв олигофрен, който ще спасява, нали, който е „супер различен”… С тази разлика, че тоя, новият, ще си отиде много по-бързо.

– Не е ли знаменито как „пловдивската Златка”, за разлика от оригиналната пазарджишка, сякаш по библейски се отрече от своите създатели и каза „аз тия не ги познавам”?

– Много е жалка тая картинка, но и много ясна. Ние сме тука някаква прослойка от хора, няколко хиляди човека, които в общи линии знаеме за какво става въпрос, но реалността в България е съвсем друга и има много хора, които дори физически нямат възможността да са толкова близо до нещата. И те наистина нямат представа. Те не са глупави, но просто нямат представа за какво става въпрос. За тях картинката е друга.

– Като ходиш из страната, говориш ли си нещо с тези хора?

– Това е едно от най-тъжните неща. Трябва да се намира подход към тях. Това ме подсеща, че подходът на разумните, на уж умните хора много пъти не е правилен. Всички обвиняват простите, но какво да кажем за умните? Ето пример: нашият съученик Росен Петров. Аз винаги съм си мислил, че аз съм най-големият срам на Класическата гимназия, но съм много благодарен на Росен Петров, че ме отърва от това звание и застана на този пиедестал с небивал успех (смях). И аз мога да се аргументирам, мога да ти кажа защо ми направи впечатление, защото това е безспорно образован човек. Например, осем месеца ти не събираш сили да кажеш, че са те набили. Ние седиме, цялата държава, пред телевизора и коментираме помежду си, и се питаме, тоя предрусал ли е?

– Т.е. къде му изчезна носът?

– Опериран ли е? Болен ли е? Какво става? Седиме и спориме. Оказва се, че е ударен. И той си го казва накрая. Събира сили тоя (усмихва се) „вътрешен министър” да го признае това нещо. След което човек като него отива при човек като Бареков. И отиваш после във вестника на Свинята, даваш пространно интервю как си държал на Слави уринатора. Слави може да е всякакъв, може да има хиляди недостатъци, но ако не беше Слави, този Росен щеше да е, в най-добрия случай, даскал в некое училище, да си бие чекии и да си представя Мими от осми “Б”, нали. В един момент, по някаква причина, ти решаваш да си оправиш нещата, и това, дет ти го написа за него – “да си оправиш живота, маме, ама хвана влака в грешната посока”, е верно. И представи си – после Бойко си направи ташак с него с вица за “воденето за носа”, и тоя викна комисии, сезира, при положение, че 10 години се бъзикаше с тях в “Шоуто на Слави”, ти представяш ли си го? И този „вътрешен министър” твърди, че ще управлява. Ми то, копеле, той за това интервю, дет го правиме в момента, ше ни прати жандармерия, ако го види. Ше ни прати БОП-а, жандармерията и ДАНС – заради ето тези думи, които сега ти казвам. А и разузнавач! Ти смятай, с тоя манталитет, той ще проследи някой, оня ще се скрие и Росен ще му се обиди, с тоя характер, дето го има. Тоя разузнавач клет.

– Тук случаят е ясен – обикновен, смехотворен опортюнист. Мен ме събаря по-скоро наративът за разузнавача, който фъфли по телевизията, “аз съм разузнавач”. Това е хем тъпо, хем опасно, защото на същия този се изгражда образ на „политик”, а публиката не може да се похвали с проникновеност.

– Именно. А това за Слави го казвам не за друго – знаеш, че аз съм последният, който ще защитава Слави, – но този ми направи много лошо впечатление. Най-долното нещо е да тръгнеш така, по този просташки начин, да ходиш да обясняваш такива интимни неща. А ти се водиш умен човек. И тъкмо в това е резилът – че ти си умен човек. Ако си някой глупак – разбираемо е, очаква се. Как така ще се изложиш до такава степен? Каквото и да е – градил си го, имал си плюсовете и минусите. Аз съм го уважавал, но не защото ми е съученик. Но реално големият проблем е Бареков – знаеш ли какво падение е в моите очи да го видя това парвеню нещастно?

– Виж, на дребен соц-буржоа като Росен Петров му е абсолютно през изчезналия нос в коя партия ще се включи. Днес е с Бареков, утре с десните, вдругиден с левите, все тая. Смазващ, циничен опортюнизъм. И двамата познаваме и други такива хора.

– Да, но тъкмо това е много тъпо – защото реално тук възможност в България има. В смисъл такъв: България страда от липса на добри политици. Има място за тях. Не трябва да си някакъв страшен умник, за да го видиш.

– Те няма откъде да дойдат. Трябва някой някъде, по възможност в Първия свят, да ги е обучил на нещо. Но ето ти още храна за размисъл: в момента палачите на ситуацията – Орешарски, Пеевски, Станишев и Доган – сядат да решават как да излезем от създалата се ситуация, в която ТЕ ни набутаха злонамерено през последната една година. Ей това искам да ми го разтълкуваш. Как е възможно да стигнем до такова дъно? Всичко това се разиграва пред нас, а през това време тече и лека подигравка към тези, които ходят да протестират, защото явно са некви страшни балъци.

– Е, ясно – това е пропагандата. Ние си знаем отдавна за какво става въпрос. Това са им лайняните методи, за жалост. Аз не съм ходил много често на протестите, но съм ги подкрепял – от една страна не вярвахме, че толкова време ще се задържат. Впрочем то още не се знае какво ще стане, защото може и да лъжат в крайна сметка, за следващите избори. Аз лично винаги съм гласувал за СДС, после за ДСБ. Те паднаха от власт 2001, но на мен ми трябваха към 10 години, за да разбера реално какво е направено през тези години. И за да си създам вече това твърдо убеждение, че това са единствените години, когато нещо се е случило. С всичките грешки, които е имало, с всичките проблеми. Само заради тези 4 години и това, което е направено, ние в момента сме в Европейския съюз, а това ни е единственото спасение.

– Т.е. Костов е момента липсва?

– Костов, между другото, го виждам всеки ден в едно ауди, което струва примерно 20 хиляди лева – тука в горната махала. Срещал съм го и сам по улицата. Има нещо, за което ме е яд на него – че той не си наруши спокойствието и стила, и не излезе така, по техния начин, да ги попита: “Абе, да ви еба майката, къде е това, което откраднах аз? Къде се тези неща, дето 12 години съм виновен, дето уж прибрах в джобовете си или в какво”? Но за добро или за лошо той е човек, който никога няма да го каже това.

– Е, той е елитист. Прилича на един от нас, т.е. това, което споменахме – че умните уж не заемат позиция. Той не носи ли вина, при положение, че част от по-умните все още продължават да смятат, че той е единственият шанс? Въпреки че съм казвал на друго място, че е единственият, който става, но ако ти дойде на гости, трябва да скриеш всичко ценно.

– За мен е Костов е абсолютно несравним като резултати и действия. Много е лошо, че ние сме странни в някой момент. Значи, като си взимаш водопроводчик или като си викаш майстор, когато търсиш някакъв професионалист по нещо, винаги гледаш как си върши той работата на първо място. И по някаква причина ние точно за тези хора, които имат най-важната – политическата професия, ние гледаме някакви други качества. Гледаме дали са народни хора, гледаме дали пускат лафчета. Това е работа като всяка друга. Трябва да си добър в работата си, но не – ние, по някаква причина, ние ще коментираме тена му, ние ще коментираме, че казва френско “р”, ние ще коментираме някакви тъпотии уникални.

– Как, според теб, българският политик да бъде хладен професионалист, след като се учи в движение? Примерно, водопроводчикът е подавал инструментите на стария водопроводчик, онзи му е обяснил всичко за тръбите, за френския ключ и за не знам още какво. Как очакваш примерно Борисов, за когото спомена, да става за каквото и да било, камо ли за премиер – особено с неговия симплистичен наратив? Сложи го за миг до Камерън, който е учил първо в Итън, а после политически науки и философия в Брейзноуз в Оксфърд? И какво въобще мислиш за дихотомията “street smart” срещу “education smart”?

– Знаеш ли какво си мисля за Борисов? Че всъщност най-важните години му предстоят. Сега го чака най-голямото изпитание. Най-важното, според мен, е да определи отношението си към Русия. Не че няма някакви други важни неща. Но да, прав си – народът не осъзнава до каква степен ние сме зависими от решенията на необразовани хора.

– Ето ти веднага теория за с Борисов и неговите „фелиноподобни”, която чух още преди години: след самолетните му „ливански вложения”, може би той се бил „наял” и щял да узрее за това наистина да свърши нещо след новите избори, понеже вече не е, така да се каже, in extremis. Как ти се струва?

– Значи, аз съм привърженик на дясното, и мога да говоря само за него.

– Хубаво, но Борисов е просто примитивен циник, макар и да не подозира за този свой недостатък. Той само позира като десен, но не е нищо повече от post hoc „десен”. Другояче казано, той е „десен”, колкото и Ариен Робен – ползва дясното крило, за да влиза навътре покрай наказателното и все я гласи на исторически по-силния си ляв крак.

(смях) – Това беше много добро. Но аз имах предвид друго – дясното правителство 1997-2001. Имаше няколко много важни работи, които се направиха – но не знам дали всяко едно от тях може да се смята за дясна политика. Ето ти пример с бомбардировките в Сърбия. Никой от нас не беше за това, всички бяхме против. А сега се вижда, че това е едно от нещата, без които нас нямаше да ни има в Евросъюза и НАТО, и цялата карта щеше да е различна. Но след това аз самият помислих и узрях. В момента дясното противодействие е много важно. Относно Костов, щот ме питаше: това с приватизацията е всъщност най-голямата обида, която нанасят по традиция към него и въобще към неговата политика. Ще дам пример. Баща ми, бог да го прости, беше мебелен инженер, и един от хората, който още по комунистическо време много пътуваше и в западните държави – работеше с ИКЕА още в края на 70-те. Обикаляше из България по заводи – и като се връщаше, всеки път и се хващаше за главата и викаше: “Боже, за кво гепене става въпрос, за ква простотия става въпрос, тия идиоти как изнасят тия заводи, какво ще правим и докога ще е това? Какви некадърници!”. Най-отвратителното нещо на сегашната пост-соц-пропаганда е да обясняват как е имало работа за всички и колко било спокойно. Работата беше суперфалшиво нещо – благодарение на това, че руснаците си държаха тука танковете и самолетите, пускаха по некой милиард заем от време на време, заводите работеха и хората взимаха минимални заплати в тях, изнасяха яко и крадяха – е тва беше „имането на работа”. И никой не работеше. Работеха примерно 5% от хората. И, в тоя смисъл – добре, че продадоха държавните предприятия. Аз съм се ядосвал, очевидно в много от случаите беше на безценица и с уредени търгове, но вече се вижда, че Костов по принцип е бил прав. Хората, които не умеят да управляват предприятия, съответно хората, които не умеят да работят с пари, ще ги загубят. И в крайна сметка въпросът беше да се промени държавната планова икономика към пазарна. Защото това беше основно изискване да ни приемат в Евросъюза.

– Истинският преход, по моему, започна през 1997. Но често се пропуска един важен детайл – че онова с масовата приватизация и банковите фалити всъщност е работа на БСП и Виденов, а не на Костов. Този подход създаде две трагически „касти” – все по-безработния плебс и все по-китайската ни армия от чиновници.

– Точно така. Сега, понеже са минали близо 20 години, гадовете облъчват по-малките с некви суперлъжи. Най-добрият пример: представи си какво щеше да се изсипе върху главата на Костов, ако той беше продал БДЖ тогава. След което, от 2001 до 2008, за седем години БДЖ има 500 милиона загуба. И тва с губещите предприятия сигурно отива на милиард вече. Т.е., той беше абсолютно прав да продава. Но сега всички ни е страх, по някаква причина, да надигаме глас за тези неща и да се бутаме между шамарите, защото винаги има някой, който да ти каже, “абе, много па ти разбира главата на тебе, чел си нещо некъде”, ей такива едни лафчета. И човек се снишава и не говори, ама трябва да се говори.

– Т.е. непродадените предприятия и заводи тънеха в разруха, защото държавата не се интересуваше?

– Да, и това е важно. Наскоро гледах един завод за метални прахове в Искърското дефиле. Потрошено, порутено, изнесено всичко, стоят едни скелета, 50-60 човека са работили, и си викам – на тия 50-60 човека животът им е минал там, взимали за заплата, краднали са още три заплати на месец, и в един момент е дошъл злият Костов и го е разкарал това предприятие. Или го е продал. И как да обясня аз на тези 50-60 човека, че Костов е добър политик?! Никога няма да можеш да им обясниш, защото те са си подредили живота по тази фалшива представа. Да си взима заплатката, и да може да си гепи и той. И на никой не му хрумва, че ще плаща сметката за тази работа. Добави ето този мит, тази мантра как имаше работа за всички, как било спокойно! Ебати отвратителното гепене беше, най-нормално беше да се крадне, а пък да не говорим първите години, след като падна соц-а. Даже ние тогава в Ъпсурт имахме един период на “Позитано”, където живеехме, имаше една механа “Мелник”. В задния двор се складираха каси за безалкохолни и за бира. И ние почнахме да крадем. Майка ми беше учителка и библиотекарка тогава, а аз правех за един ден, колкото тя взимаше за един месец.

– Не се притеснявай – Джей-Зи, още като Шон Картър, също е бил престъпник.

(смях) – Мани го ти Джей-Зи, да не го мислиме. Въпросът е много по-сериозен. Ние гепехме касите с амбалажа – днес те назначават и гепят наистина.

– Случаят Пеевски-Василев: това не е ли нещо като идиотска българска „фронда”, в която „назначените” олигарси някак едиповски въстават и искат да „убият” своите „бащи” – властниците, която са ги създали?

– Според мене става въпрос за хранителна верига – и това с KТБ е опит да се разкъса тая верига, но на нейния връх, както и в природата, седи хищник. Но чакай да довърша за баща ми – той направо полудя тогава. Беше заместник-директор през 89-а в Пловдив на един мебелен завод и се беше хванал за главата. Тогава се пропи най-жестоко, 91-а, защото – и това е едно от най-гадните неща на промяната, – хора, които тогава нямаше да ги пуснат на входа да влезнат в тези предприятия, изведнъж станаха некви шефчета, ей такива, супербогати. Естествено, повечето загубиха това, което спечелиха. Между другото, понеже преди малко стана дума, Бареков не бих го пуснал да ми изчисти входа тука пред нас. А некои хора го вкараха в европарламента.

– Нормално – той е всестранно развит.

(смях) – Ти видя ли му филмчето с бокса? А Росен също невероятни удари нанесе по чувала, видя се една тренираност, една прецизност в ударите му. Майко мила. Ебати олигофрените.

– Като гледаш Бареков – но и не само, – не ти ли идва, съвсем компулсивно, да емигрираш още утре сутринта, та ако ще и в Таджикистан? Таджикистан, впрочем, не е лоша идея – същото олигархично блато като нас, само че са леко по-честни и руският е официален, а не като при нас – таен бизнес-език.

– Не ми идва. Но в това отношение не съм представителна извадка, защото аз съм някакъв щастливец с това, което се занимавам, и оставам. Със сигурност има много хора, за които ще е сто пъти по-добре да се махнат. Аз имам страшен късмет с това, което правя. Но има и друго – да си обичаш държавата. Като караш към Варна и минаваш покрай Шумен, и погледнеш, горе на върха виждаш един паметник – “Създатели на българската държава”. Години наред го гледах от пътя и така и не намирах време да го видя, но накрая намерих време и ще ти кажа честно – за мен това е мястото, на което се чувствам българин. Ясно, паметникът е соц, има всички мегаломански белези на соц-а, но когато се кача там, и като погледна към Шумен и околността, винаги ме обзема едно много особено чувство. Това, което виждам, е същото, което и те са виждали – хан Омуртаг, княз Борис и т.н. Съжалявам, че така патетично звучи.

– Не, звучи истинско, но ме подсеща, че имаме да извървим още дълъг културологичен път, докато се разбере, че патриотизмът не е непременно комплексарско, горилоподобно биене в гърдите, а тихо, найденгеровско, неофитбозвелийско начинание. Което няма нищо общо със зловредните автоматони, които управляват вече почти две десетилетия, с малки паузи.

– Да, но ти казвам – мен тръпки ме побиват, когато се кача там. Тези от паметника не са анимационни герои. Това всеки трябва да го разбере – и най-вече децата, на които като спам им се преподава цялата тази „приказна” история в училище. Това не са некви си измислени художествени герои. Това са били некви като мен и теб – хора, които просто са си обичали държавата и са осъзнали, че може и да имат недостатъци, ама в живота на човек най-важното са постъпките му. И всъщност, благодарение на техните постъпки, ние сме българи в момента и имаме много от нещата, които дори не съзнаваме, че ги имаме. Тези хора сигурно са имали страшни недостатъци, но най-важното нещо наистина са техните постъпки. Те са останали и ние всъщност събираме плодовете на техните действия, хиляда и кусур години вече. Последният път седях там, на паметника, и там духа доста силен вятър, защото е баир, и се замислих за Пеевски. Аз имам много лошо отношение към него още много отдавна, преди да стане известен. И се замислих – защото сега е много модерно всеки да го псува, – за това как на мен не ми е проблем как изглеждаш ти или това, че имаш толкова пари и то по такъв начин натрупани. На мен са ми важни постъпките ти. И ми е криво, че за да може да си купиш частен самолет, да може да пращаш охраната да ти взима приятелката, за да може такива неща да имаш – ти си готов да сереш на нещо, за което хиляда години и отгоре някой е работил за него. И някакви хора са си давали в буквалния смисъл живота. Ей това е. Нищожеството по това се познава.

– Понеже почнахме с образованието, ето една стара забавна теория, в случая дестилирана: за да се развиват и използват знанията, и националната мисъл да върви напред, трябва свободно време. Там, където всеки трябва да работи здравата за прехраната и няма свободно време за мислене, знанието е в застой. Мисленето е прерогатив на хора, които на практика са дългосрочно капиталовложение. Същото е и с образованието и възпитанието – ако нямаш свободно време и не можеш да дадеш на детето нищо извън елементарното, после не се сърди, че идва поколение от тъпанари. Т.е. нацията трябва да толерира мислителите. И ние имаме чудесен шанс – нищо не се работи, следователно имаме цялото време на света да се образоваме.

– Е да, точно ти ше го кажеш това (смях). Аз винаги давам пример с Евлоги Георгиев. Човек с очевидно правилно мислене, дето казваш – да, ти си богат, ама си решил да оставиш едни пари. Може да си бил с материално мислене, но идеята ти не е материална. Идеята е да помогнеш тая нация да се образова. А нищожеството днеска си мечтае за летяща чиния, за малолетни курви и за уискенце примерно, и за некви тъпотии. И дори да имаш 200-300 милиона, пак си слугиня. Е, какъв е смисълът, да му еба майката? И милиард да имаш, ти си слугиня, човече. Не си тъп, не се ли усещаш за какво става въпрос? Краят на твоя живот всеки ден наближава. С какво ше те помнят?! Виж го Евлоги. Ако питаш хората кой е този Евлоги Георгиев, те ще ти кажат, а-а, “Канала”. Те не знаят кой е. Има една страшно малка част от хората, които знаят кой е и какво е направил. А това, което Евлоги и брат му са направили, сигурно е повече от половината свършена работа тука в България. Защото, ако го нямаше този университет, къде шяхме да сме? А не е имало курви тогава ли? Не е имало кокаин ли? Не е имало коли? И тогава е имало. И самолети дори е имало.

– Неприятният педант в мен не може да се въздържи: през 1888 не е имало коли и самолети – само курви и някои „въздигащи” вещества, недостъпни за масите, за разлика от сега. И на историята й се налага да изчака самия Фройд, за да разбере за кокаина и бързото мислене.

(смях) – Добре, но е имало много материални такива неща, за които да може да се хванеш. Всеки човек, може би, когато минава по някакъв път в живота си, може да мине през тези неща. През някакви материални неща, през желанието за тях. Но това да ти бъде крайна цел, е много унизително, според мен. Четох преди време една статия в интернет за Чарли Шийн – и как българският „чичо Чарли” винаги е женен. И защо, да му еба майката, в България е пълно с чичо Чарли, когото вкъщи го чака една нещастница? Ей това е порочният кръг. Това е една много странна част от нашия манталитет. Значи ние искаме да ебеме чуждите жени, но нашата никой да не я пипа; искаме да пиеме и да шмъркаме, но нашите деца да не пият, да не шмъркат и да не пушат. И ние сме (натъртва) изключително изненадани, когато виждаме, че това не се случва. Някаква страшна неправда виждаме в това нещо, а то няма как да стане така. Седите, ядете мръсната сланина, пиете мръсната домашна ракия, и от тази сланина и тази ракия умирате на 50. Умирате в най-чистата природа, но вие умирате на 50 – заради сланината и заради ракията. Карате ебати отвратителните коли с газови уредби, жвеете като ебати мизерниците, без една стотинка през целия си живот, и това, което викаш ти за далавераджийството – ма от тук, ма от там, ма нещо да краднеме, – и на всичкото отгоре не може да ви се затвори устата колко сте умни! Е как ше сте умни? Вие сте най-тъпото нещо! С много хора сме си говорили за политиката и ето: за да успееш в политиката, трябва да обясняваш народът колко е мъдър. Не бе, копеле, вие сте ебати глупаците, няма да ви лъжа, вие сте ебати малоумниците. Не че аз съм нещо повече, но единственото, с което аз съм повече, е, че аз го осъзнавам. Аз знам какъв съм и правя моите си усилия да го променям това. Малките, мишите стъпчици, дето ти викаше в „Егоист” едно време – но го правя, защото ако се замислят всичките тия глупаци, дето се оплакват, се оплакват от живота с цигара в ръка и чаша в другата. Някак си наистина има едни първи малки стъпчици, които трябва да направиш, като искаш да тръгнеш напред. Но ти да спреш да пиеш и да спреш да пушиш – то е някаква (усмихва се) екстравагантност за теб, то е някаква педерастия пълна, как аз? Ще вземе да ми стане нещо, нали?

– Това не е ли българската съдба – колективистичен провал, полутрагизъм и чист мързел, съчетан с провинциалност и поръсен с далавераджийство?

– Сега ще ти кажа нещо, което години наред съм си го мислил да ти го кажа точно на тебе. Знаеш ли, ако се обърне внимание на публичните ми изяви, аз никога не съм използвал думата „провинция”. И много грешно в България се използва тази дума “провинция” – хората там са много чувствителни на тази тема, защото те не са такива.

– С „провинциалност” нямах предвид умореното „София срещу България”, а нашите тежки комплекси спрямо индивидуалистичните нации от Първия свят, към когото уж се стремим. Когато Бах, скромен лютерански гений от Айзенах, ме почне с някое уж безобидно мотивче, чувствам, че трябва да му дам шанс да го довърши до небесна полифония, нищо че не е от бъдещия пруски Берлин.

– Аз те разбрах, ама те не разбират – и това е много важно. Значи има много хора, които са като оголен нерв на тази тема и има много софиянци, които са виновни за това нещо. Аз много пъти съм искал, и съм го казвал, че искам столицата да бъде Велико Търново. Хем ще направят магистралата (смях), хем малко да си починем тук. Защото аз много пъти се чувствам виновен, защото съм от София.

– Защо?

– То е двустранно. От една страна има едни хора – ако се върнем към политиката, примерно Доган – които таят проклета ненавист към тези, които са родени тук, а онази проста пропаганда за умните и красивите не помага. Има хора, които не могат да ни понасят. Но всъщност това е смехотворно, защото, например, тука отсреща, срещу мене, е пълно със „софиянци”. Те в живота си нищо не са направили, те са повечето мой набор, къркат по цял ден, чакат техните да умрат, за да продадат апартаментите им, да си купят по-малки някъде и другото да го изпият и изшмъркат, плюс старо беемвенце нещо. Тези хора постоянно може да ги чуеш да обиждат онези, които са от другаде. И ако аз бях от другаде, нямаше да мога да ги трая тези хора. Честно, мен ме е срам. Не деля хората.

– Наскоро попаднах на тред, в който пак се обсъждаше дихотомията „София-провинция”, и направо се изумих – некви млади хора спореха гуша за гуша дали Ицо Хазарта е „успял”, само щото е… софиянец. Почувствах се безкрайно изморен, защото съм участвал в медийната онтогенеза на тази несериозна дискусия още през 90-те, и винаги част от мен е смятала, че „разделителната линия” е по повод добре развития вкус, възпитание, образование и хумор, плюс културно проникване, многопластовост и безукорни маниери – а не по месторождение. Въпреки че, налЕ, имаме един такъв софийски “smirk”, дет си го разбираме само ние. 

– Нямам представа за какво говориш (смях). Но да, прав си – това е вече „изморена” тема, даже и аз като тебе се изненадвам, че още е тема. Много хора, мои приятели, нека не ми се сърдят, но те разсъждават сякаш всеки човек в България има по три апартамента в центъра на София, които дава под наем, и излиза, че най-нормалното нещо е как за под 2-3 хиляди лева ти няма да отидеш да работиш нищо, щото ти било под достойнството. Аз имам чудесен, даже поучителен пример – Софи Маринова. Когато бяхме в „Биг Брадър”, имахме мисия “Пълни пости”. Нямаше нищо за ядене, нито месо, нито млечни, алкохол, нищо. И тази жена тогава успяваше от една шепичка ориз и една зелка да направи ядене за десет човека. И това никога да не го забравят ония хора, които й се подиграват, и които по принцип се подиграват на „провинциалния” произход. Аз давам пример със себе си. Аз съм роден на “Позитано” 34, живял съм първите си 22 години там. Майка ми е библиотекарка, тя ме е научила да чета, дала ми е любов към книгите от много малък. Баща ми е инженер, водил ме е още от много малък в предприятието, в завода, видял съм за какво става въпрос. Кукленият театър ми е бил на няма и един километър от нас, кината, всичко. Аз не съм някакъв, който си го е извоювал това нещо – аз съм го имал като даденост. Но Софка е родена в етрополския Балкан, в някаква къща с още 15 циганина, братя, сестри, татко, дядо. Ходили са боси, нямали са пари за обувки – и някои от тях продължават да нямат. А тя е успяла по нейния си начин да изкласи, дет се вика, да отиде дотам, че да може да има хубав живот и да изкарва хубави пари. Не е справедливо към нея да имаш същите изисквания, както към мене или към тебе. Не може й да се подиграваме – да, естествено, ние не можем да се отървем от тази наша привичка (пак натъртва) непременно да ни стане смешно, и то ни става смешно, ние така сме възпитани – но не трябва да забравяме, че не сме прави, защото такива като мене и тебе с нищо не сме заслужили, че просто нашите родители са ни родили и възпитали в София, а нейните – не. И понеже знам, че това с чалгата ти е болна тема от сума ти години, да ти кажа – и аз мразя простотията и селянията в чалгата, тази провинциалност, за която ти постоянно говориш, но ако утре закъсам некъде с колата из България и ми трябва помощ, некой джазмен ли да чакам да спре да ми помогне?!

– Good point, но все пак пропускаш важен детайл. „Провинциалността”, която ме потриса, е по-скоро нашата малка, българска, икономическа и културна съдба спрямо Първия свят – все ми е тая за родните ни междугрупови конфликтчета. Но ако се върнем у нас, ненавиждам чалгата като лош вкус, лошо възпитание и доминантна позиция на примитивното. Защото интелектуалните добродетели произтичат от обучението, а моралните – от нормите на поведение. И каквото и ризото със зеле да сготви Софи Маринова, тя е част от това вредоносно влияние.

– Виж, обичам си града и средата, но не мога да си кривя душата, че има много хора, които не заслужават по никакъв начин това самочувствие. Имам и съученици от основното училище, хора, родени на пъпа на София, които са ебати боклуците. Нищо не направиха в живота си и само кухо самочувствие, дървене и предимно подигравки как некви други са селяни, а реално те нищо никога не направиха в живота си. Само едното говорене.

– Как да противодействаме по-решително на тази култура на примитивното? Трябва ли да бъде консенсусно отречена, извадена от медиите и натикана обратно там, където й е мястото – в съответните клубове или по панелните апартаменти? Да се върне към екзистенциалната си същност на субкултура? Да не говорим, че Пайнер-чалгата не е шоубизнес per se, а система за скъпоплатена проституция, и заедно с новата рап-чалга – култура на общодостъпните наркотици.

– Има само един начин: ти си направи твоето. Ето, примерно, виж с Ъпсурт какво правим. То може да е малко, ама лека полека започнаха, както се бъзикахме, и сега викат, че вас почнаха да ви слушат чалгаджии. Е, да, ама нас започнаха да ни слушат чалгаджии и много хора започнаха да се махат от чалгата заради това. Колко е добро, това е друг въпрос, защото за много хора то е равно нашето с това на чалгата.

– Това, което ти правиш, е отделно от „мейнстрийм” хип-хопа в момента. От 15 години насам вие сте интелигентното попкултурно явление, отвъд обикновения хип-хоп – Ъпсурт е истинска градска поезия, каквато иначе няма. Но чалгата като субкултурен инструмент все така си остава преобладаваща. Защо?

– Това няма да продължи до плюс безкрайност. Чалгаджиите прекалиха – и с това се самоубиват. Решиха, че може да ни се наврат във всяко кътче на живота, а няма как да се наврат с тъпотията си. Копеле, колко са смешни, направо умирам от смях, като ги гледам как се правят. Едната вече била “денс”, другата вече била “поп”, третият вече бил „рапър”. Ама хората някак си не го приемат това, те си ги знаят.

– Всяка полукрасива силиконова „пръчка” се мъчи да попие клипа на, примерно, Бийонсе, наема некви доморасли стилисти и казва на своите продуценти, “ма искам и аз тъй, с тъз рокля, и моят клип да изглежда така”.

– Точно така. „Кат на Бионската!” (смях)

– Как се противодейства на управляващия лош вкус?

– Не знам, но ще ти разкажа нещо, което ще те разсмее. Всичките тия, чалгаджийките, идват при мен да правим песен. Всяка идва, все едно първа се е сетила за това. И първото нещо, което ми казват, е, “значи аз, по принцип, чалга не слушам”! Ей такова, копеле, без да ги питам. Има една, която от седем години ме тревожи, и не може да разбере защо не искам! Ето ти и случка със същата, тва ще ти хареса, нали ги презираш. Пътуват с някакъв бус за Гърция за участие. И тая вика: “О, аз съм звизда, трява да спА. Трява да спА, щот иначе горА”. Величествена тъпотия. Ние сме расли да го презираме това, ама на малките въобще не им дреме.

– Ето ти бърза теория за възхода на чалгата. Тези, които бяха откърмени със сръбско през 80-те, след това завзеха икономическата власт в България. Те управляват и чалгата им „лепне” – не само не съзират културен проблем, но и всичко е наред, поредното „тука е така”. Представи си и музикалния вкус на сатрапчетата по места.

– Ми така е, да. И аз съм си го мислил това, но всеки от нас си прави своето. След време ще разберем какво е останало.

– След време ще разберем, че в учебниците по литература ти ще си на снимка до урока по „саркастически реализъм” (смях). Обаче: според теб разбира ли ти се сарказмът? С ТВОЯ хип-хоп?

– Както и с Ъпсурт, мисля, че важните ни хора са ме разбрали. Тези, които искам да ме разбират, ме разбират. Е, има и обидени, за които един приятел правилно каза: “Копеле, ти на тия и пълна тишина да им пуснеш, те пак ще се обидят”. А и тебе да те питам: ти пишеш по определен, доста сложен начин, и сигурно и ти се чудиш дали те разбират?

– Все ми е тая. Много по-важно е какво правим с общия отказ от гражданственост и лична работна инициатива. И най-важно: как с теб да помогнем на ситуацията? Засега просто назоваваме проблема – с образованието, но винаги опираме до липсата на морален императив.

– Аз много се пазя да коментирам онова в тефтерчето на Левски с четирите въпросителни, ама все пак си мисля, че до някаква степен го разбирам. Много е важно да разберем какво е да си човек и какво е да си роб, защото няма нищо общо между едното и другото. Повечето хора не си дават сметка, че са роби. Аз затова го дадох примера с Пеевски – а също и за хората, които са с мисленето да си на заплата. Искаш от мен да обобщя, но ми е трудно, затова ще дам пример със себе си. Некви хора често ме питат, ама има ли пари в тая твойта работа. Ето това е едно много тежко нещо и въобще погрешен подход към живота. Ние трябва да се научим. Ако трябва да му отговоря – да бе, за мене има. Но за тебе няма да има. Защото ние, вместо да потърсим в кое сме добри и в кое можем да се развием, ние търсим да се наврем в нещо, в което „има пари”. Ми за тебе в твойто може да има пари, но за мене няма да има, защото не умея да работя това, което ти работиш. 16 години се занимавам с това, храня си децата, явно има нещо, да му еба майката. Сигурно има някакви стотинки в това. Но те не разбират – не може на 40 да ми го задаваш тоя въпрос. Нямаш право това да ти е мечтата – да си на „хубава” заплата някъде. Каква хубава заплата? Ти нямаш ли нуждата нещо да направиш от себе си? Да се изразиш? Да се реализираш?

– Да надскочиш себе си? Да осъзнаеш, че емпатията, хуморът и споменатият морален императив са най-важното, което ни се е случило като биологичен вид през хилядолетията – и че без тях всичко би било елементарен дарвинизъм?

– Точно така. И затова Левски ги е писал тия четири въпросителни. Какъв е този живот? Пазите си живота. Кое пазите вие? Замислете се, да ви еба майката, кое пазите вие? Пазите си скапания живот. Ми това не е живот, бе. Не разбирате ли, че ако се вдигнете, то няма да е така? Вие ще спечелите от това. Да, може някой от вас да загуби живота си, сигурно е трудно това да го осъзнаеш, ама това не е живот. Това са тези въпросителни! За кво го пазите? Кое ще загубиш? Ти представяш ли си какво им е било на тези хора, които са тръгнали да правят Априлското въстание тогава, и да се сблъскат с тази обща тъпотия. Нали имаше пример от Захари Стоянов в едно село, където им обяснявали, че трябва да си запалят къщите, за да тръгне работата. И тия вече си казват, ми то хубаво, въстание, ама имотът?! Всеки трябва да чете Захари Стоянов. И понеже говорихме сто пъти с тебе за образованието: ако трябва да има реформа, тя трябва да е огромна, из основи, нещо по-голямо дори от това, което е ставало с Васил Априлов и другите през XIX-и век. Нашето образование в момента произвежда пълни тъпаци. Не знам дали от средното образование започва, не знам дали от началното, не съм разбирач, но тук продължават да се произвеждат страшни лузъри, продължава да има хора, които искат да имат диплома, а не да се научат на нещо. Това е ужасно. Децата не трябва да гледат просто да избутат до края на срока, а наистина нещо да четат. Тоест, проблемът започва от тези, които седят, мислят и пишат учебници. Четох един пример, че в момента, в който ти започнеш да слушаш за велик поет-революционер, велик българин и така нататък – мозъкът на детето възприема тази информация като спам и автоматично я хвърля в „кошчето”. Детето трябва да заеме своя позиция, но не знае, че всичките тези хора, за които сме учили, всеки от тях е имал огромни личностни дефекти. Те са правили тъпотии, те са изневерявали, те може да са убивали, да са крали, да са били алкохолици. Тук се връщаме на паметника “Създатели на българската държава”, дет ти казах. Това са били хора, които ги помним с някакви много ценни и важни постъпки. Не са безплътни. Това са някакви копелета, които също са имали някакви гадни черти, ама са свършили някаква голяма работа.

– Това някак е начертано още от Паисий – първо просвета, после църква, т.е. създаване на ситуация, от която следва морално защитимо решение за политически промени.

– Така е, но ние никога не разбираме последиците от нашите действия. Защото в крайна сметка тези идиоти, те гласуват за Бареков и за Белата Златка – тях няма да ги промениш. Но може да промениме децата им поне, да промениме училището.

– Кажи ми нещо за ужаса от славата. Принципът „искам да бъда хвален” не произтича ли от чувството за самота и несигурност? Единствено човекът сред живите същества е обзет от ненавист към анонимността. Неудържимият стремеж да накараш другите да говорят – а и да мислят за теб. Как се справяш?

– Аз съм го мислил това, когато съм чел как ти даваше пример с Кърт Кобейн едно време в „Егоист” – че в един момент шоубизнесът те изяжда. В България нещата не стоят така. Разбирам как от един момент нататък ти уж не си същият, но бизнесът тук не е и никога няма да не бъде такъв. Може да се каже, че 90% от проблемите, които имам аз, ги има всеки. Аз продължавам да си мисля за материални неща, да си решавам някакви материални проблеми. Усещам, че, колкото и да работя, каквото и да направя, няма шанс да стигна дотам, че да се чудя къде да си сложа парите и в какво да ги инвестирам.

– Добре, но ти си в топ 5 на „известните” у нас – стотици хиляди хора те обичат, като вид компенсаторно съглашение да се харесвате, породено от фенското самосъмнение, плюс необикновената власт на ласкателството над рацио-то. Как може да бъде използвано?

– Това за мен е нещо като тежко бреме, и това е причината да не съм толкова продуктивен. Една от причините. Когато дойде истинско вдъхновение, не ти пука от нищо.

– Ето пак бърза теория. Всички в българския рап, които се пробват да пишат рап-текстове на български, са сякаш твои незаконни деца. По моему, след Ъпсурт всичко друго прилича на лош Ъпсурт – защото нямаме хип-хоп поетична традиция, и всичко, което си писал, някак узурпира целия възможен „cheek” в текстовете на български. Коментирай.

– Разбирам, но ти пак сякаш изследваш явление. В същото време има нелоши ъндърграунд-рапъри – Бутилко, Явката от Варна, Homeless.

– Как би обяснил на по-малките какво означава да си „десен”?

– Означава да си свършиш сам работата. Да работиш това, което обичаш. Да не стигаме до някакви велики прозрения, но за мен това е смисълът на живота. Ние нямаме кой знае какви други разлики с бозайниците. Да знаеш, че честно си развил твои си умения, с акъла си. Няма по-хубаво от това. И това с правилата. Защото ние продължаваме по този просташки руски начин, който ни го налагат. Да не се сърдят, но тези хора, те си работят с тяхната геополитика и имат своите цели, но те много бавно и много сигурно превръщат всички българи в русофоби с всичко, което правят. Там има някакви много невнимателни ходове, които правят, и аз го виждам това масово. Защото, за разлика от дъртите пияници, които си жалят за времето, когато е можело да краднат, повечето млади хора абсолютно искрено го ненавиждат това нещо. То може да е тъпо, да не е политически коректно, но аз мисля, че просто ние трябва да бягаме като дявол от тамян от такава държава като тяхната. Това да си мечтаеме да сме „връзкари”, клановостта на всичко. И че има официално един писан начин, но има и неписан начин, който всъщност е истинският. Това е съветското и няма какво да си говорим глупости, нали. И откровените лъжи, пропагандата. Но това е самата истина. Те са царе да преебат нещата, те са супер добри шпиони, когато трябва да преебат нещо, имат най-отвратителните оръжия и бомби, с които могат да утрепят целия свят, но не могат да си използват нито ресурсите, народът им знаеш как живее, егати мизерниците с този спирт, за който си мечтаят, 90% мизерстват в тяхната страна, мечтаят да застанат на мястото на някакви си 50 хиляди богаташа, където и те са зависими милионерчета и милиардерчета назначени. То хубаво, че записват всичките посланици, хубаво, че знаете всичко, ама не искам да приличаме на това.

– Колкото и да се гневиш, ние сме в руското „магнитно поле”. И хората като нас се чувстват вечно, дет викат англичаните, lugubrious, вечно кисели и тъжни. Как да противодействаме?

– Трябва да се говори. Защото колкото по-образовани са хората, толкова повече ще разбират, че Ахмед Доган винаги е работил за Русия, а не е работил за Турция. Това е част от лъжата. Руснаците не го правят, за да ни направят лошо на нас, а за да си гонят техния интерес. Просто ние трябва да имаме достатъчно умни хора, за да гонят нашия интерес. Действително мисля, че сме добре – на всичките глупости, на всичките лайна, които ни изсират тук и ни пречат, пак добре, че е този Евросъюз. Хабер си нямат хората какво щеше да е иначе.

От offnews.bg

Comments

comments