Специално за Петте кьошета

 

Събитията в Украйна изправиха Западния свят и Кремъл пред конфликт, чиито причини, характер и мащаби тепърва ще изкристализират. Настоящата криза не е просто най-сериозната от разпадането на Източния блок, а вероятно най-тежкият сблъсък от началото на „перестройката” в средата на 80-те тодини. Използваната от Москва реторика напомня по-скоро за по-ранни етапи от историята на Студената война. Конфронтацията с евразийския империализъм на Путин не представлява внезапен удар, а следствие на постепенното изпразване от съдържание и състоятелност на „постмодерния” либерален модел от фукуямски тип. В този повратен момент Западът не изглежда консолидиран не само в отношенията между ЕС и САЩ, но и по основния въпрос за бъдещето на Европа. Централно място в осмислянето на кризата и какво означава тя преди всичко за страните от бившата съветска зона на влияние заема ролята, която играе Германия.

Обединена Европа, каквато я познаваме днес, е резултат както от заложения през 50-те и 60-те години ценностен фундамент, така и от мирната трансформация на кофликта Изток-Запад през 70-те и 80-те. Един от най-съществените компоненти на този дълъг процес е Източната политика на ФРГ, състояща се в нормализация на отношенията с Източния блок и целяща обединение на Германия чрез преодоляване на  на Студената война и разделението на континента. Основен елемент на цялостната стратегия, разработен през 60-те и станал ясно забележим през първата половина на 70-те години, е концепцията за конвергенция на системите: противопоставянето ще се намали и в крайна сметка ще може да се премахне чрез разширяване на икономически и културните връзки, които постепенно ще убедят комунистическите режими в цивилизационното превъзходство на Запада и необходимостта от мирна трансформация.  Този модел с известни условности се превръща в консенсус за почти всички политически и икономически актьори от западногерманска страна. Разпадането на Съветския блок, Обединението на Германия, ускоряването на евроинграцията и приемането на бившите страни-сателити на Москва в ЕС и НАТО до неотдавна изглеждаха като неопровержимо доказателство за окончателния триумф на тази стратегия. Сегашната криза и пътят до нея позволяват обаче и поглед към една малко по-различна логика на развитие.

Особените отношения между Германия и Русия  често се обясняват с дълбоките им исторически корени, „споделената травма” от Втората световна война, комплекса за вина и романтичната представа на много немци за руската душевност. Без да се отричат тези моменти и играната от Берлин обективна роля на медиатор между Кремъл и останалия Запад, трябва да се акцентира най-вече на взаимната изгода на германо-кремълските връзки. При това не на твърде общата представа за стратегическото партньорство между Германия и Русия през последните години като цяло, а на това между влиятелни германски политико-икономически кръгове и върхушката около президента Путин. Разглеждайки еволюцията на тези отношения, все повече се налага изводът за изместване или дори израждане на някогашната концепция за конвергенция на системите към фактическа конвергенция на интересите между номенклатурния „постсъветски” елит и германски икономически босове и политически „предприемачи”, за които ценностият фундамент, върху който е изградена Европа, представлява досадна, но все още необходима фразеология.

Разбира се, проявяващите разбиране към „законните интереси” на размахалите знамето на Евразийския съюз кгбейци и апаратчици не са съсредоточени единствено в Германия. Достатъчно е да се напомнят милиардите на руските олигарси в „Лондонград” и британското нежелание те да бъдат загубени или пък флирта с Кремъл на крайнодесни формирования в целия ЕС. Тежестта на германските актьори при формирането на политика спрямо стремящата се към реставрация на съветското могъщество Москва обаче съвсем основателно поставя акцента върху тях.

Не е трудно да се види откъде идва съпротивата против по-строги санкции и по-твърд курс срещу Путин. Според шефа на дъщерната фирма на концерна BАSF (основен германски партьор на Газпром) Wintershall Райнер Зееле ембаргото не носи на никого  нищо. Внушенията на заинтересованите от безпроблемно продължаване на бизнеса с руските партьори германски икономически босове изхождат естествено от примата на собствената печалба, а не от постановката за зависимостта на Германия ог руски енергоизточници и „съдбоносната взаимообвързаност”. Русия заема едва десето място в германския външнотърговски стокообмен, а властващата в Кремъл върхушка е не по-малко зависима от износа си на газ от европейските потребители, без изобщо да се споменава значението на вноса на европейски стоки. Посочването на тези обстоятелства и възможността за енергийна диверсификация обаче целенасочено се избягва и/или отрича от лоялните германски партньори на кремълския власетилин. Нищо учудващо предвид дългата традиция на „прагматизъм” в отношенията, олицетворявана от Герхард Шрьодер – канцлерът, определил Путин като кристално чист демократ и превърнал се от 2005 г. насетне в основно свързващо звено между главния инструмент на Москва Газпром и западните пазари. Ако към това се прибави и прелюбопитният факт, че съществена роля в „Северен поток” играе офицерът от ЩАЗИ Матиас Варниг (представлявал Dresdner Bank през 90-те години в Санкт Петербург), нелицеприятните (а често и съвсем реторични) въпроси започват да се роят един след друг.

Съпротива срещу по-строги санкции и ясно заемане на позиция идва и от „чисто” политически актьори от почти всички  партии. Особено шумни в това отношение са „левите” – продукт на сливане на представители на властвалата над ГДР ГЕСП и отцепило се „антикапиталистическо” крило на ГСДП. С най-голяма тежест в Германия и на общоевропейско ниво обаче се отличават широки кръгове на управляващите в коалиция социалдемократи. Не само, че бил необходим прагматичен подход. За един от водещите противници на „демонизирането” на Кремъл Ерхард Еплер Путин напомнял най-много на Ангела Меркел именно по прагматизма си и зависимостта си от настроенията на руските избиратели. Пак нищо учудващо и в позицията на ПЕС по казуса „Южен поток”.

Тук стигаме до България – дълбоката провинция на ЕС, стояща винаги в периферията, но емблематична за състоянието, в което се намира Европа. Практическият отказ от дълбок ценностен дебат (или по-точно изместването на центъра на европейската ценностна система от християнството към странен сурогат с неясни контури) за бъдещето на континента, профанизирането на дългосрочната визия на европейската идея във все по-осезаемо „прагматично” сметкаджийство на отделни големи политико-икономически играчи и криворазбраното „стратегическо партньорство” с Русия на Путин доведоха ЕС до най-голямата криза от началото на процеса на евроинтеграция след Втората световна война изобщо. В българския случай на номенклатурния „елит”, запазил пъпната си връв с Кремъл, бе позволена реставрация не само поради ниската българска политическа култура и демократични дефицити, но и поради получената на най-високо ниво легитимация от „западните партньори”. Затвореният кръг наскоро придоби и своята най-красноречива символика в центъра на София. Наложеният от видния германски социалдемократ и председател на Европейския парламент Мартин Шулц шеф на ПЕС Сергей Станишев организира честване пред позорния стълб на съветската армия-окупаторка. Честване, на което  копнеещите за Евразийската антиутопия изгориха знамето на ЕС.

Comments

comments