Референдумът в Каталуния многократно беше наречен в медиите „националистически” и така наречените каталунски „националисти” станаха предмет на разговора за бъдещето на региона. Има обаче структурни и контекстуални проблеми с това определение и то по-скоро не отговоря на реалността.

Най-напред, съвременният европейски национализъм, чиито противници го квалифицират като популизъм или националпопулизъм, по правило винаги действа през установените конституционни механизми. Той търси промяна само чрез законни избори и референдуми, защото в света на либералния политически консенсус, в който неговите позиции са извън рамките на допустимата реторика, това е единственият източник на легитимност за едно такова движение.

Тоест, въпреки че често не се съобразява с доктрината на либералната демокрация, европейския национализъм търси начин да я отхвърли през законови механизми. В случая с Каталуния станахме свидетели на незаконно организиран референдум с противоконституционна цел. Последвалото деклариране на независимост беше напълно незаконен, по същество революционен акт.

Това води към втората разлика, която е обяснение и източник на първата.

Каталунският сепаратизъм е революционно движение, докато съвременният европейски национализъм е контрареволюционен. Затова и той е много различен от национализма от 19-ти и 20-ти век, който е бил национализъм на революциите. Сегашните националисти реагират против реформирането на конституционния ред, което европейската интеграция малко или много носи; и желаят реставриране на социални ценности от миналото чрез нелиберален, но все пак легитимен демократичен процес. И тази разлика е съществена, защото ако преди 100 години европейските национализми са били конкурентни и враждебни един към друг, то днес те са солидаризират и вдъхновяват един от друг, търсят взаимна идентификация и сътрудничество, защото тяхната кауза този път не е промяната, а спирането на промяната.

Каталунското сепаратистко движение е прогресивно, то си представя либерална Каталуния, независима от консервативното управление в Мадрид и ненавижда испанските националисти. И не само тях – каталунците не са идентифицират, а и не са припознати от никое друго националистическо движение в Европа, освен от шотландското, което по същество също беше опит за лява революция.

 

Тук идва третата разлика.

Каталунските сепаратисти не отговорят на демографския профил на европейските националисти. Европейските националисти живеят извън мегаполисите, в провинцията. Те имат значително по-висока средна възраст и по-ниско образование. Тяхното класово различие с либералите не е водещото при тях, то е само функция на географската, възрастовата и културната им диференцираност.

Това са хората, които нямат досег с мултикултурната реалност на мегаполиса, не са икономически готови за глобалния свят и не са образовани в университетите, които проповядват и защитават този свят.

Каталунските сепаратисти са точно от обратната страна на демографията. Те идват от града, който има 15% от населението на Испания, но в същото време 20% от брутния продукт, 25% от експорта и 56% от новите инвестиции. Това е революция на прогресивния град, който не иска да има нищо общо с изостаналата провинция.

След Брекзит подобни настроения имаше в Лондон, където либерали родиха идеята за сецесия на столицата от провинцията, защото огромното мнозинство в града беше гласувало за оставане.

В случая с Каталуния местната идентичност и език само способстват съвременния сепаратизъм, но той не е основан на тях. Неговият истински двигател е идеологически, а не етнически.

 

От Вести

Comments

comments