– Световното движение за борба срещу тормоза извежда на преден план свободата на жените и по никакъв начин не ограничава сексуалността. Може ли да тбъде наречено “пуританско”?

– Това движение не е световно. То обхваща само Запада, там, където се роди движението за еманципация на жените. То доказва, че патриархатът е накърнен много сериозно в нашите общества. Това е прочутият закон на Токвил: не се бунтуват бедните народи, а онези, които са по-добре. Жените с пълно право негодуват срещу агресията, на която са жертва, защото вече се радват на значителна власт и права. Прогресът на женската свобода върви ръка за ръка с омразата към свободните жени, от страна на онези, които искат да ги накажат за това, че са надигнали глава. Злобата на някои мъже към тях прилича на гнева на собственика срещу премахването на робството.

Ако има пуританство, то е пост-порнографско и включва сексуалната революция. Медийните процеси, особено в САЩ, са поредица от неприлични детайли: петно от сперма върху роклята на Моника, фелацио в Овалния кабинет, безсрамни предложения. Наслаждаваме се на греха, който твърдим, че осъждаме. Трябва да доловим наслаждението под показното порицание, триумфът на похотливата и фалшива свенливост. На секса се гледа като на неудържима нужда. Вече не пипат с ръкавици, не се стараят за обноските.

Има разлика между френския израз “правя любов” (faire l’amour), повече или по-малко цивилизован, и американския “правя секс” (have sex), много груб, просто удовлетворение на един инстинкт. С редки изключения (Уди Алън, Клинт Истууд), холивудските филми се колебаят между сладникавия романс и еротичната бруталност: хора на ръба на възбудата скачат един на друг, за да задоволят желанията си. Съжаляваме за класическите игрални филми, където любовниците се отдаваха с елегантност. Старото пуританство виждаше в жената дяволското изкушение; новото прехвърли това недоверие върху мъжа. Променихме проклятието, но не и манталитета.

– Смятате ли, че това движение отива твърде далеч?

– “Издай свинята” позволи на истинските жертви да излязат от ужаса и да изобличат нападателите си; но движението е на път да потъне заради крайностите си, то напомня за практики от времето на Китайската културна революция, която приковаваше отклонилите се на позорния стълб. Всяка седмица изисква своя дял от виновни, изложени на стената на срама. Всяко обвинение заслужава осъждане. Сандра Мюлер, която измисли “Издай твоята свиня”, нарича “палач” онзи, който й казал една вечер под влияние на алкохола: “Имаш големи гърди, ще те накарам да се наслаждаваш цяла нощ”. Тя разказа, че била травматизирана в продължение на десет години. Не е ли преувеличено това?

– Според някои феминистки съществува връзка между символичното, вербалното и физическото насилие…

– Вече не умеем да направим разлика между изнасилването, тормоза, което е престъпление, наказуемо от закона, и сивата зона на настойчивите погледи, грубото сваляне, дори обидите. Това объркване е изключително сериозно, защото наказва истинските жертви, отчуждени от нещастието им от други кандидати за същия статут. Дори на комплимента се гледа като на агресия! Всявайки объркване между престъпленията, простъпките, злоупотребата с власт и просто неуместното поведение, което произтича от личните отношения, подкопаваме цялата йерархия на страданията. Трябва да помислим за кодекси за добро поведение на обществени места, в баровете, дискотеките, ресторантите, които да наказват всяко грубо поведение, ако е необходимо с глоби. Преди всичко трябва да възпитаме децата в уважение и учтивост. Но е обезпокоително завръщането на старата викторианска тема за жената жертва.

Сякаш тя е невинна девойка, изложена на атаките на разпалени мъжкари. Сякаш не би могла и тя да сваля несръчно, сякаш не би могла да отблъсне досадните предложения. Инфантилизират и обезоръжават жените в момента, в който твърдят, че ги защитават и им дават власт.

– Трябва ли да видим зад тези крайности омраза към мъжа?

– За мнозина мъжът е виновен поради простия факт, че има пенис. Той по природа е деспот с тестиси. Не написа ли писателката Нанси Хюстън (съпруга на българо-френския философ и писател Цветан Тодоров – бел. пр.), че “ерекцията е най-сериозният проблем на човечеството”? Престъплението е в анатомията, най-малкото момченце е потенциален убиец. Когато Каролин Дьо Аас заявява, че всеки един от двама или трима мъже е агресор, тя прави светкавична амалгама. Ако съществува престъпление подбуждане на омраза към мъжкия пол, мисля, че тя е неговият извършител!

Стигаме до американската ситуация, в която мъжете и жените съжителстват като две отделни племена от двете страни на една река и могат да общуват само чрез правото, в постоянно състояние на договорена враждебност. “Двата пола ще умрат разделени”, казваше Пруст. В САЩ те ще могат винаги да разговорят помежду си чрез посредничеството на адвокат.

– Изчезва ли личното пространство, за сметка на едно правно регулиране на всички социални отношения, включително на любовните?

– Това е много видимо в американските кампуси.  Още през 90-те г. на ХХ век колежът “Антиох” въведе харта за отношенията между момчетата и момичетата. Тя постановяваше, че “трябва да се получава и подновява съгласието при всеки полов акт” и определяше всяка анатомична зона, позволена за изследване, гърдите, бедрата, типа целувка и т.н. Този тип препоръки се разшири. Има приложения за мобилен телефон, като Yes to Sex, които позволяват да се замени мълчаливото съгласяване с утвърдително съгласяване, формализирано от технологията. Освен допускането на социалния поглед в интимния акт, тревожна е констатацията, че ако едно “не” винаги е “не”, едно “да” никога не е напълно “да”. Някои разочаровани студентки се връщат към съгласието си и ретроспективно гледат на любовния акт като на нападение, запазвайки си възможността да заведат дело.

– Това е парадоксално, като се има предвид, че идва от едно много либерално общество…

– Истинската власт в САЩ е съдебната, а не политическата. Американската мечта е мечтата за едно изцяло пресъздадено и префасонирано от правото общество, до най-малките му аспекти, което забранява обичая, т.е. неволното наследство, носител на векове на покоряване. Този процедурен характер е проблематичен, когато трябва да регулира мъглявото поле на чувствата и страстите. Всички любовни отношения са кодифицирани, дори съблазняването понякога прилича на интервю за работа. Америка е общество на правилото, докато ние сме общество на нравите, което оставя повече място на импровизацията, на играта и кокетирането.

В това неопуританство свещеникът е заменен от адвоката и съдията. Забравяйки, че любовта е и прекрасен риск, онзи, който се чувства наранен в една връзка, трябва да може да поиска обезщетение. Всеки е призован да извади наяве желанието си, да знае предварително какво иска, да премахне категорията “може би”.нм

Забравяме, че силното желание действа по заобиколен път, обича двусмислието и невинаги сме сигурни в желанието си преди да го осъзнаем. Тези процедури не отдават значение на сложността на човешките чувства. Франция трябва да устои на атмосферата на морален макартизъм, който идва при нас от САЩ; за нас е по-важно това, което събира мъжете и жените, отколкото онова, което ги разделя. Трябва да съхраним тази атмосфера на еротично и любовно приятелство, която превръща Латинска Европа в място на висша цивилизация. Възможно е в тази област Старият свят да е бъдещето на Новия.

– В една своя реч неотдавна актрисата Натали Портман призова за “революция на желанието”. Не  е ли опасно това политизиране на желанието?

– Революцията в Холивуд винаги ще бъде само друга версия на Холивуд. Идеята за политическо решение на нещастията в любовта не е нова. Тя се ражда при Сад и Фурие и ще бъде теоретизирана от Вилхелм Райх през ХХ век: едно добро управление на либидните инстинкти би трябвало да върне мира в обществото. Но любовта не е болест, която се поддава на реформа. Ние желаем хора, които в най-добрия случай ни желаят и тази проста взаимност е такова чудо, че няма никаква нужда да въвеждаме припева за революцията. Законът трябва да защитава хората, гражданите – да се обичат, както го разбират, без намесата на държавата или правосъдието. Да се отдадеш на любовното чувство, означава да се поддадеш на стария театър на страстите. Често сме революционери в изявленията си, но винаги сме демодирани в наклонностите си. Нека не забравяме и огромната армия от невидими мъже и жени, които нямат достъп до голямото пиршество на сладострастието, и които повелята на красивата и талантлива Натали Портман ще остави равнодушни.

– Някои изобличават “културата на изнасилването”, която присъствала навсякъде в художествените и популярни представи. Виждате ли в това желание за прочистване?

– Още през 90-те г. на ХХ век Пикасо, Балтюс, Реноар Дега, Гоген бяха мишена на загрижени активистки на естетическото пречистване. Една френска университетска преподавателка обясняваше, например, във в. “Либерасион”, че на филма “Фотоувеличение” (на Микеланджело Антониони – бел. пр.)  вече трябва да се гледа като на подбуждане към изнасилване. Ще прегледат Полански, Фелини, Трюфо от този осакатяващ ъгъл. В “Магазин литерер” една “специалистка” по литература, Софи Рабо, препоръчва да се издаде свинята във фикцията: Кармен, Селимен и Травиата отстъпват, не заради упоритостта на своите любовници, а защото са били изнасилени. Същото се отнася за Спящата красавица, която не се е съгласила в съня си с неговата освобождаваща целувка… Ще предадем целия художествен корпус на ножиците на новите ни цензори.

– Не е ли феминизмът последната голяма утопия на ХХI век, със своето месианство, проповядващо светло и мирно бъдеще?

– Феминизмът е твърде разделен, за да бъде заместител на големите идеологии. Помиряването между половете е химера. Анатомичните предопределения, потенциалът, позволен на едните и отказан на другите (например, възможността за раждане, разликата в наслаждението), възпрепятстват завинаги мечтата за идилично разбирателство. Между мъжете и жените винаги ще има недоловим вододел на привличане и ужас. 60-те г. се основаваха на радостната утопия на всемирния промискуитет, тъй като тогава все още не съществуваше СПИН. Ако бяхме препрочели класиците на френската литература и особено маркиз Дьо Сад, щяхме да разберем, че всяко освобождаване на желанията е и освобождаване на правото на всеки да притежава всеки. При Сад това освобождаване стига до престъпление.

– Не сме ли свидетели на връщането на тоягата, 50 г. след “безпрепятствената наслада”, провъзгласена от Май 68-а?

– Ние наистина излязохме от Май 68-а. Тогава смятахме, че са изчезнали 2000 г. на юдеохристиянство, че срамните части се превръщат в славни части. Обратът дойде през 80-те г. с педофилските афери: желанието загуби своята невинност.

Странно приключение за едно поколение, което искаше да разруши всички табута, а откри в сексуалността една сенчеста страна, насилието. Ерос е импулс към смъртта, както и към живота. Днес противоречиво бихме искали да запазим порното, но да наказваме перверзните. Лозунгът на нашата епоха е “наслаждение и наказание”. Тя желае едновременно сладострастието и наказанието. Но рискува да пожъне само наслаждение от наказанието.

 

От glasove.com

Превод от френски: Галя Дачкова

Comments

comments