– Защо толкова бавно се развива икономиката ни и защо не успяваме да скъсим дистанцията между нас и развитите европейски страни? Дължи ли се това на сбърканите политики за последните 25 години или на стартовата база, която е била много ниска, независимо от носталгичните въздишки по нея?

 – Със сигурност не се дължи на стартовата база. Обикновено този, който започва от по-ниско равнище, има предимство в ускорението и след дълбок спад в икономиката, ако има потенциал, наваксва по-бързо.

 Ако погледнем към последните 25 години, ще видим, че България тръгна от много ниско и въпреки това не постигна прелом. По-бързо развитие имаше през 2001-2008 г. до кризата, когато на два пъти бе достигнат 6% икономически растеж. Измерено на човек от населението, нарастването на брутния вътрешен продукт се движеше между 6 и 7%. През същото време този показател по паритет на покупателна способност (т.е. като се отчете разликата в равнището на цените, което у нас е по-ниско) нарасна от 40 % на 47% спрямо средното равнище в днешна 28-членна Европа.

 Смисълът на тези числа е, от една страна, в сравнението. Положителният прочит е, че икономиката ни е растяла по-бързо от средното, най-вече от развитите държави. Негативният е, че постигнатото не беше достатъчно, за да може България да изпревари когото и да било в Европейския съюз. За да се случи това,са нужни години наред по 6-7%, че и по-висок растеж. А в световната конюнктура от 2001-2008 г. нашите темпове не бяха нещо изключително, във всеки случай не надвишаваха устойчиво тези на преки „конкуренти“ като например Румъния, балтийските страни, Словакия… Поради което и днес оставаме на последно място в съюза.

 Но смисълът на числата трябва да се търси и в по-далечното историческо минало. За да се разбере, че и през целия първи българския капитализъм, до 1944 г., нещата не са много по-различни.

 – Тоест развитието е текло бавно и полека, така ли?

 Тогава моментите на ускорено развитие и догонване също са кратки и спазматични. Да вземем например втората половина на 20-те години на ХХ век, когато причините за добрите резултати силно напомнят случилото се през 2001-2008 г. В двата случая България няма някакви особени достойнства, които да привличат инвестиции, а просто се оказа на пътя на световна капиталова експанзия към периферията.

 Съответно и възникналите проблеми са сходни: свързани с рециклирането на тези капитали, тоест с това как те се вливат в икономиката и създават някакъв потенциал за растеж.

 Когато през 1930-31 г. до нас достига Голямата депресия, става ясно, че те са напоили една неефективна, дребна, разпокъсана и слабо капитализирана банкова система (впоследствие консолидирана и спасявана за сметка на държавата), която ги е преработила по непродуктивен начин, без това да доведе до някаква радикално позитивна промяна в структурата и ефективността на икономиката. След 2002-2008 г. слабото място не са банките, които устояват, а последиците от изливането на парите основно в спекулативен строителен бум, чийто край доведе до стопанска стагнация.

 – Това означава ли, че има и вътрешни причини, за да не успяваме да се възползваме дори от благоприятна външна конюнктура?

 – Стопанският модел на България (характерен впрочем за много периферни страни) от Освобождението до 1944 г. е белязан от недостигът на собствени капитали, което я прави зависима от чуждите. Техният приток е осигурен не толкова от преки частни инвестиции, колкото от заеми, отпускани на държавата (най-важните са от 1902, 1904,1907, 1909, 1926, 1928). Тя е прекият получател, а парите отиват за уравновесяване на платежния баланс, покриване на предишни излишества, за собствените й нужди (в отделни моменти например за въоръжение, за настаняване на бежанци) или се впръскват в стопанския живот чрез БНБ и другите държавни банки.

 Тази схема носи редица последици. Една от тях е, че държавата се възприема като основен източник на икономическото развитие, което й създава идеологически ореол и оправдава предоставянето на допълнителни лостове в ръцете на бюрократично-политическите елити.

 Недостигът на капитал е характерен и за втория български капитализъм. След като приватизацията приключи, през силните му години (2001-2008 г.), за първи път в новата ни стопанска история двигател на растежа започнаха да стават частните инвестиции (най-вече външните), които се вливаха пряко в икономиката. От друга страна, картината много бързо беше допълнена от тежестта, стопанското и политическото значение, което придобиха европейските фондове, наливани отново през държавата.

 – Какви други особени епизоди познава българското икономическо развитие?

 – Те са два. Единият е втората половина на 30-те години на ХХ век, а другият са комунистическите години. И в двата случая имаме привързване на икономиката към един, поне на първо време, динамичен център.

 Преди Втората световна война локомотивът е Германия. България започва да се обвързва икономически с нея още до идването на Хитлер на власт чрез клиринговата спогодба от 1932 г. След това, когато започва стопанската експанзия на националсоциализма, България под различни форми е повлечена от този растеж. Към това се прибавя позатягането на държавната машина след преврата от 1934 г. и особено след въвеждането на царския режим от април 1935 г. насетне.

 От 1936-37 г. докъм края на 30-те икономиката расте бързо с плахи наченки на някои качествени изменения в селското стопанство и в индустрията. Едновременно с това протича крайно одържавяване на финансовата система. В онези предвоенни години и през войната България всъщност напълно се е подготвила икономически за случилото се след 1944 г. – създадено е едно крайно зависимо и регулирано от държавата стопанство.

 Вторият период е комунистическият. Напоследък той е интензивно изследван и вече са достъпни голям обем архиви, от които много неща стават документално ясни.

 Икономическата динамика може да се опише много сбито: бърз растеж, най-вече през 50-те години; постепенно и необратимо забавяне през следващите три десетилетия; насичане на целия период от три икономически кризи (началото на 60-те , края на 70-те и на 80-те години), предизвикани от политически мотивирано прегряване на икономиката и съответни проблеми с външния дълг.

 В началото, с казармено свиване в юмрук на целия материален и човешки потенциал България догонва и се доближава по някои макроикономически параметри до Гърция, която е еталонът на другата политическа система в района. Но след опитите за реформи става все по-ясно, че централно-планираната икономика не генерира дългосрочни източници на растеж. Започна упадъкът, довел до окончателния срив на режима.

 Общото в тези два „особени“ периода е, че отсъстват устойчиви и оригинални вътрешни сили на динамика, липсва креативност, икономиката е силно зависима от външното си окачване. И ако се огледаме в изтеклите 15 години, ще установим, че двата епизода не са токова необичайни, че днес се сблъскваме с подобни бариери.

 – Значи има логика в икономическото развитие в последните 25 години, която се корени в предишен исторически период.

 – Безспорно. При бодряшкия – напоследък и все по-патриотарски – тон на политическо говорене, извеждането на България от мястото й на най-изостанала държава в Европейския съюз се размахва като предизборен лозунг, като цел, която е на ръка разстояние, зад ъгъла, по силите на всеки политикан. Но истината е, че промяната в това положение на нещата не може да се вменява на едно правителство, защото в 135-годишната си история страната ни винаги е била около тази позиция, с малки и несъществени движения нагоре или надолу.

 А с влизането в ЕС, в една като цяло по-богата и по-развита общност състоянието изпъкна още по-ясно. Да си на последно място извън съюза не е толкова видимо, колкото да си най-бедният вътре в него, дори да изпреварваш някои навън.

 – В случая не е ли ЕС пак локомотивът, който ни тегли? Защото насам пак текат едни пари, този път от еврофондовете.

 – През последните години Европа излъчва не жизненост, а парализа. Колкото до еврофондовете, обемът им бе значително по-малък, отколкото частните инвестиции през 2007-2009 г. Важното при тях е, че това са пари, които отиват за инфраструктура и за други цели в публичния сектор, където частен капитал би дошъл на друга цена.

 – За тези 135 години на съвременно развитие защо не сме успели да развием у себе си манталитет, икономическа култура, така че със свои сили да се опитаме да тласнем страната напред?

 – Манталитетът е безформено понятие, което не обяснява нищо. Предпочитам да говоря за икономическата култура, която е набор от конкретни стандарти на масово стопанско поведение, потребителски нагласи, (не)умение да се управляват корпоративните и собствените финанси и пр. Всички те имат своето рационално икономическо обяснение. Елементите от икономическата култура, които тласкат напред, са като правило малцинствени и слаби у нас. Носталгията по първия български капитализъм, както и по комунизма, забравя или отрича това, като сладникаво ги идеализира.

 – А какво е влиянието на факта, че дълги години сме били в политическата и икономическата орбита на Русия? И както се вижда, продължаваме да сме.

 – От Стамболовия режим насетне България не е в икономическата орбита на Русия. До Балканските и Първата световна война Руската империя, разбира се, играе своята роля (например при договаряне на някои български външни заеми и уреждането на стари дългове), но водещо място имат Франция и Австро-Унгария, а през 20-те години важни стават английските и американските финансови пазари. В началото на 30-те навлизаме в германската сфера на икономическо влияние, като известна тежест има и Италия.

 Но по-важни се оказват политическата намеса на Москва след 1917 г. и идеологическата привлекателност на съветския модел, който между войните не само в България се превръща в една от завладяващите умовете алтернативи. След 1944 г. нещата са очевидни и техни последици продължават да се чувстват до днес.

 – Като изследвате историческата картина на икономиката на България, не се ли изкушавате да предложите модел, който да помогне за ускоряването на развитието на страната?

 – Не. Играта на модели е илюзорна. Те не се налагат в чист вид отвън, нито се избират свободно отвътре. Всъщност при всички обстоятелства, дори при очевидна външна принуда, обществото изработва „отдолу“ своя си хибриден модел: смесица от нагаждане и конформизъм; от съпротива срещу неприемливи за него норми и придърпване към своите; от търсене на заобиколни решения; от имитаторски напъни на елитите…

 Днес например в Европа има наглед пълен набор от модели на развитие и всеки търси да легитимира с някой от тях една или друга политика. Но малцина у нас, главно износителите, гледат на Европа като на широк конкурентен пазар. Голямото мнозинство всъщност я вижда само по два начина: като периметър за свободно придвижване и отдалечаване от тукашната действителност и като опосредстван от българската държавна машина безвъзмезден донор.

 Когато отношенията са поставени между даряващ, посредник и клиентела, нито в Европа нито в България не би трябвало да се учудват от деморализиращия и корупционен резултат, който естествено се ражда от тази връзка.

От mediapool.bg

Румен Аврамов е икономист и историк, работи в областта на стопанската история, икономическата култура, икономиката на междуетническите конфликти, централното банкиране и паричната политика. Той е старши изследовател в Центъра за академични изследвания в София.

Comments

comments