Започнали като несъгласие с превръщането на парка „Гези” в търговски обект, протестите в Турция постепенно преминаха в антиправителствено недоволство и искане на оставката на управляващия трети мандат премиер Реджеп Ердоган. Ако в началото напрежението по улиците около „Таксим” можеше да бъде определено като социално, макар и с редица съображения, то впоследствие се превърна в политически протест.

Срещу какво протестират в Турция? Най-общо казано, срещу Ердоган. Последният, в очите на недоволстващите, олицетворява проблемни елементи на демокрацията като липса на свобода на словото и защита на човешките права и свободи. Ако към стандартните аргументи срещу лидера на АКП като подкопаване на светските устои на държавността прибавим и упреците в авторитаризъм, горе-долу получаваме сравнително изчерпателна представа за критиките срещу правителството на турския премиер от близките години. Да, тук въпросът вече не е дали ще има търговски обект в парка „Гези”.

Всяка една от посочените критики има своите основания. Но не би било адекватно, ако припишем всяка една от тях за „заслуга” на Ердоган. Или не погледнем проблемните точки в техния историческия контекст. Не на последно място, защото истинската критика спрямо управляващия политически елит в Турция не може да се изчерпи само с изброените неща. И нещо повече, протестите от последните дни се обагриха силно политически. Това вече не е социалното недоволство на нескопосани ентусиасти, а на синдикални и политически структури.

За свободата на словото и човешките права в Турция.

Свобода на словото в Република Турция, в смисъла на европейските норми, никога не е имало. От самото си раждане Републиката, освен като светски режим, е и лаицистичен такъв. Кемал Ататюрк, „бащата” на Републиката, се изправя пред дилеми, чието решение търси в създаването на силно централизирана и бюрократична държава, която интимничи политически и икономически със Съветския съюз. Оттам и етатизма в тогавашната турска икономика, националистическия дискурс, и всичко останало, което в крайна сметка резултира в държава, в която свободата на словото и защита на човешките права са последен приоритет. Напротив, на практика еднопартийната система и преследването на инакомислието засилват волунтаристичния характер на Републиката и създават две държави в Турция. Едната – на светския бюрократичен елит (който по силата на тоталитарните си привички обединява политика и икономика в едно), другата – на изтласканото в периферията мнозинство от религиозно чувствителни традиционалисти.

Турция на Ататюрк, особено до възникването на Демократическата партия и спечелените от нея избори през 1950 г., означава сурова опека върху религията, политическото инакомислие и частната инициатива (доколкото изобщо го има). Всички жители на страната „стават” турци и сунити. Положение, което по никакъв начин не защитава правата и свободите на огромните малцинствени групи на кюрдите и алевитите.

Затова всеки един уличен вопъл, идващ от опозицията, в защита на човешките права и свободи, не кореспондира с политическата практика именно на изразителите му. В този смисъл, той е откровено лицемерен.

За демокрацията, авторитаризма и светската държава.

Дискусионно е доколко Ердоган е привързан към демокрацията в нейния европейски прототип. Но едно е сигурно. Премиерът на Турция ще защитава процедурната демокрация до последно, защото тя е единственият гарант за неговия властови монопол. Ниско образованото население от Анадола, както и зараждащият се малък и среден бизнес, осигуряват електорална и финансова подкрепа за АКП. Демокрацията е единственият шанс на Ердоган да спечели отколешната битка срещу кемалисткия бюрократичен елит, чиято опора е била държавната икономика, университетския елит и „секуларизма” на армията. Особено дейността на военните в Кемалистка Турция винаги е била насочена към всичко, което може да се нарече антипод на демокрацията. От превратите до командния политически и икономически процес „отгоре-надолу”, кемалистите винаги са отстоявали авторитаризъм.

В настоящия състав на Меджлиса демокрацията няма алтернативен защитник извън АКП. Нито Републиканската народна партия (РНП, партията на Кемал Ататюрк), нито Партията на националистическото действие или представителите на кюрдската общност могат да бъдат справедливо наречени такива. В последните години РНП, основната опозиционна сила на управлението на Ердоган, развива своята пропаганда на базата на анти-ЕС говорене, придружено с така характерния за нейната историческа „визитка” националистически импулс. Колкото и да звучи парадоксално, Ердоган е последната пречка пред войнстващия национализъм и етническото капсулиране в турската политика.

Кемалистите винаги са бранили светските устои на държавата си, но не и демокрацията. Това е суровият политически извод, с който трябва да бъде запознат всеки един от протестиращите в Турция.

А какво направи Ердоган?

Ако погледнем цифрите, лидерът на АКП безспорно е най-успешният политик от близките 10 години не само в близкоизточен аспект, но и в контекста на Балканите. Ердоган има основната заслуга Република Турция да се превърне в съсредоточие на чуждестранни инвестиции (над 10 млрд. долара към края на 2012 г.), и растящ БВП. Страната посрещна Световната икономическа криза значително по-леко от другите държави. Икономическият растеж през 2008 г. падна до 3,4%, след като в предишните години бе в диапазона между 4,5–7,4%, но днес икономиката на страната отново набира скорост, регистрираща икономически растеж от над 5%. За последните 10 години средният турчин е утроил доходите си, с което и покупателната си способност, въпреки инфлацията. Бизнес климатът в страната е сочен за 13-тия най-благоприятен в света, а икономиката на Турция е 16-та по сила.

Чисто политически Ердоган интегрира мюсюлманските маси в изборния процес, като по този начин възпрепятства тяхната радикализация. Експлоатирайки религията, смекчи напрежението с кюрдите. Изтласка военните, маргинализирайки техните законови основания за намеса в политическия процес на страната, с оглед на това, че последните притежаваха власт, която не се избираше и отчиташе пред никого, и която те често използваха по идеологически съображения.

Истинските критики към Ердоган.

Всичко това не означава, че управлението на Ердоган е във всичко така категорично в успехите и намеренията си.

В средите на управляващата АКП не е тайна, че лидерът на партията се е устремил към оглавяване на президентската институция на следващите избори. В този контекст особено внимание заслужават изтичащите проекто-норми, които ще залегнат в следващия основен закон на страната, който парламентарното мнозинство на АКП ще прокарва в парламента към края на тази година или в началото на следващата. По всичко личи, че Ердоган смята да изгради президентска република в Турция, което е своеобразен тест, ако не за процедурите в демокрацията, то за нейния етос. Най-вероятно, в следващата конституция на страната ще залегнат положения, в които президентът ще разполага с широки изпълнителни функции, които ще заобиколят контрола на законодателния орган – парламента. Правото да разпуска Меджлиса, засилено законодателно вето, по-големи президентски квоти във Висшия съвет на съдиите и в Конституционния съд най-вероятно ще станат част от законодателството на страната. Това на практика ще означава сливане на различните власти и липса на реален контрол помежду им.

В чисто икономически аспект, Турция все още има известни проблеми в управлението на бюджетния си дефицит, но тенденцията е той да намалява. Основният индекс на турската фондова борса тези дни отбеляза рекорден спад за управлението на Ердоган от 10,47%. Ако протестите на „Таксим” и в големите градове продължат, най-вероятно ще спаднат и приходите от туристическия сектор.

Борбата с безработицата и социалното неравенство също са належащи проблеми пред Ердоган. Бяха извършени редица реформи във финансовия сектор и в съдебната власт, но те не са достатъчни. Отказът от довършване на приватизацията, както и належащата потребност от административни реформи, също са сред нещата, на базата на които може да се развие експлицитна критика спрямо премиера на Турция. Наред с обичайните за страните от региона корупционни скандали, които не подминават и управляващия елит на АКП.

В заключение

Въпреки посочените критики, лидерът на АКП и действащ премиер Реджеп Тайип Ердоган успя да изправи „на крака” Република Турция след загубените години на 90-те, в които страната се клатушкаше политически и икономически. Това е предимно негова заслуга, и в този смисъл, постижение на турската десница. Всяко едно недоволство в Турция спрямо текущата й политика трябва да бъде съобразено със следните факти:

Първо, икономическият либерализъм в южната ни съседка, чиито основи полага Тургут Йозал през 80-те години на миналия век, намира своя практически реализатор в лицето на Ердоган. Малкият и среден бизнес вече са възможни благодарение на последния, докато едрият такъв не е монополизиран единствено от близки до кемалисткия елит субекти.

Второ, лидерът на АКП има основни заслуги за това, че огромна част от консервативното мюсюлманско население в границите на държавата е включено в политическия процес, с което поведението му се институционализира и по този начин се възпрепятства неговото капсулиране и радикализиране.

Трето, демокрация в Турция в европейски смисъл няма, но това, което прави Ердоган, макар и по утилитарни причини, е най-близкият опит за подобна политическа система, която някога е имала Република Турция.

Четвърто, Ердоган ясно показа, че зараждане на гражданско общество в страната е възможно само и единствено чрез легитимиращата функция на исляма. Специфика на културния бекграунд на района.

Пето, спрямо политическата алтернатива на АКП, в лицето на РНП или на Партията на националистическото действие, могат да бъдат изтъкнати редица съображения за тяхната привързаност към евроатлантическата насоченост на Република Турция и мотивация за налагането на демократичните практики в страната.

Имайки предвид всичко това, политическите послания „за” и „против” Реджеп Ердоган, които родиха протестите в Турция, трябва да бъдат гледани с по-малко ентусиазъм и с повече внимание относно политическата роля на основните субекти, които бяха адресирани от протестиращите. В този смисъл, Ердоган е лош, но е сред най-малко лошите.

За Livenews.bg
Снимка:  http://www.aim.org/

Comments

comments