Една новина се върти из българското медийно пространство в последните дни. Популярният български шоумен Станислав (Слави) Трифонов, твърди мълвата, щял да влиза в политиката, да прави партия и дори да се кандидатира за президент. Повод за предположениятя даде самият учиндолец в предаването си, в което, възмутен от отхвърлените в Народното събрание предложения на президента Плевнелиев за свикване на референдум по въпросите на избирателната реформа, гологлавият водещ се закани наесен да инициира подписка за допитване до народа по отхвърлените от депутатите въпроси, както и по други, отиващи много по-далеч от предложенията на президента. Седемте точки, за които Трифонов ще събира подписи, са следните: 1. смяна на избирателната система с мажоритарна; 2. намаляване броя на депутатите от 240 на 120; 3. мандатност на народните представители до два мандата; 4. въвеждане на задължително гласуване; 5. въвеждане на електронно гласуване; 6. драстично намаляване на държавната субсидия за партиите; и 7. пряк избор от народа на съдии, прокурори и началници на полицейски управления.

Ако несменяемият водещ от екрана на Би Ти Ви наистина използува подписката за предлагания от него референдум като трамплин за приофесионалното си влизане в политиката, то българската политическа сцена ще се сдобие с поредния си меко казано противоречив и съмнителен играч. Началото на т.нар. български преход от провален комунизъм към нереализирана демокрация е вече толкова отдалечено назад във времето (четвърт век не незначително време в историческото развитие на една държава, та камо ли в индивидуалния живот на нейните граждани), че по-младите почитатели на Трифонов най-вероятно дори не са наясно с мрачната роля, която последният изигра за насаждането на манталитета и естетиката на чалга антикултурата у нас. Днес „Славито“ може и да се изживява и рекламира като джаз, поп, рап и пр. артист, но в началото на споменатия преход именно той посредством продуцентските си компании бълваше хиляди тонове чалга продукция (съжалявам, съвестта не ми позволява да я нарека музика) на пазара, мощно съдействувайки за заличаването на всякакви естетични и морални критерии у подрастващите поколения. Малко по-късно, тласкайки развитието на легендарния Ку-Ку Бенд за цели години изцяло в полето на т.нар. попфолк (каква двойна гавра и с непреходната стойност на оригиналния български фолклор, и с качествената поп музика само в една дума), Трифонов цинично обясняваше, че „можем да свирим и друго, но това се търси“. Сякаш някой друг, а не той беше полагал неистови усилия да създаде именно това търсене.

Разбира се, шоуменът не остана верен на чалгата единствено в музикалните си изяви, а я пренесе и в коментарните рубрики на предаванията си. От самото начало на самостоятелната си кариера (т.е. някъде след 1998 г., когато напусна екипа на направилото го известен предаване Ку-Ку/Каналето) Трифонов води последователна война срещу десните български правителства – първо срещу това на Иван Костов, след това и срещу двата кабинета Борисов.

На пръв път нищо скандално – човекът си има убеждения и ги изразява от предоставената му трибуна. Проблемът е на първо място в това, че поне част от опозиционните напъни на бившия кукувец очевидно са финансирани от Русия – първият брой на предаването му Хъшове беше пълен с реклами на Овергаз, вкл. такива, рисуващи всенародните протести от 1997 г. срещу комунистическото проруско правителство на Жан Виденов като зли и разружителни, а и самият водещ никога не е крил топлите си отношения със знакова фигура за руските интереси в България като Сашо Дончев или възхищението си от руския диктатор Владимир Путин.

Не по-малко одиозни са и грубите лични нападки, минаващи границата на гаврата, с които Трифонов прокарва политическата си линия. Започвайки с изобразяването във вече споменатия първи брой на Хъшове на тогавашния външен министър на България Надежда Михайлов, която освен човек със собствено достойнство е и дама и майка, като танцьорка на кол (заигравка с фамилията на бившия германски канцлер Хелмут Кол и връх на политическата сатира според нашия доморасъл шоумен). Минавайки през всекидневните заплахи към тогавашния премиер Иван Костов, че ще попадне в затвора в момента, в който падне от власт. И завършвайки с безвкусната помия и заплахи, изливани по сегашния министър председател Бойко Борисов, на същия всекидневен принцип.[1] На фона на тази целенасочена кампания срещу десните правителства и водещите им фигури, които традиционно единствени отстояват българския национален интерес в лицето на Русия, на шегите с възрастта на бившия либерален премиер Сакскобурготски или с предполагаемата сексуална ориентация на социалиста Станишев изглеждат като благ и неубедителен опит за поддържането на някаква илюзия за балансирана и обективна позиция спрямо всички политически сили.

Всичко това е гарнирано с истории за връзки с мутренската организирана престъпност от зората на прехода, които шоуменът не си даваше твърде много труд да прикрива, а напротив – парадираше с мутренски имидж. Въпреки публичните опровержения, които Трифонов трябваше да прави още по времето на споменатите предавания Ку-Ку и Каналето, зрителите от онова време си спомнят несдържаната му мъка в ефир, когато говореше за смъртта на една от знаковите фигури на „борческата“ престъпност Васил Илиев.[2]

И така, задаващият се нов политически проект се очертава като истински Франкенщайн, скалъпен от чалга, мутренска естетика и руски капитали в едно. Не е трудно да си представим КОЙ точно ще бъде основният бенефициент от политическите напъни на Трифонов, нито защо последният реши да влиза в политиката точно когато в публичното пространство започва все по-упорито да се шушука, че Русия търси нова партия, която да ѝ служи за пета колона в България. Според въпросните слухове, в Кремъл били все по-раздразнени от факта, че на БСП, въпреки очевидния ѝ московски генезис, ѝ се услаждат и средствата, които може да отклонява от еврофондовете, колчем успее да прилъже избирателите да я върнат във властта, поради което не заема твърдата проруска позиция покрай руската агресия срещу Украйна, която са очаквали. Опитите БСП да бъде заместена с Атака, която да играе ролята на истински троянски кон в ЕС, подобен на Сириза и Подемос, също се провалиха поради обстоятелството, че меко казано неадекватното поведение на нашенския пишман фюрер и камарилата му отвращава голяма част от българите. Що се отнася до ББЦ, този проект се разпадна малко след асистираното си появяване на бял свят, а АБВ очевидно няма електоралния потенциал за сериозен пробив. И именно тук идва редът на популярния сред любителите на музикалната и политическата чалга Трифонов, който може да бъде припознат като поредния месия на руския империалистически авантюризъм на Балканите.

Всичко казано дотук не представлява кой знае каква изненада за хората, които редовно следят обратите в родния политически живот. От гледна точка на дясно мислещия човек обаче особено неприятен е фактът, че Трифонов трупа лесна популарност, развявайки идеи, под които всеки десен избирател би се подписал. Това разбира се е възможно единствено благодарение на утвърдената българска десница (тук визирам най-вече двете основни десни формации, заслужили в по-голяма или в по-малка степен доверието на десния електорат на последните парламентарни избори и играещи основна роля в сегашното управление). Защото именно те отказват да защитават въпросните справедливи и разумни каузи и така ги предават без битка в ръцете на свой заклет враг.

Да разгледаме седемте точки от „Плана Трифонов“ една по една.[3] „Мажоритарни избори“ – и на малките деца у нас вече е ясно, че пропорционалната система у нас се провали зловещо. Тя позволява на партийните елити (и на стоящите зад тях задкулисия) година след година да възпроизвеждат един и същи политическо-олигархичен модел, в който личностите нямат значение, но пък верните на въпросните елити и задкулисни кръгове биват възнаграждавани. Какво значение има дали партията ти води политика, която се харесва на избирателите или не, съответно дали си първа, втора, пета и или осма политическа сила? Стига само да прескочиш заветната четирипроцентна бариера, лидерът на партията със сигурност е вътре в парламента, без дори да му се налага да спечели собствения си избирателен район. Докато в една Великобритания финансираният от Русия Найджъл Фараж загуби в мажоритарна битка мястото си парламента и съответно се сбогува с лидерския си пост в партията. Само че у нас малките партии (вкл. и малките десни такива, които уж подкрепят президента Плевнелиев дори по-силно и от издигналата го партия), така се уплашиха, че мажоритарната система означава край на присъствите им в народното събрание, че отказаха да подкрепят тази точка от предложения от него референдум. Милите, в страха си те дори не оцениха, че президентът предлага само част от депутати да бъдат избирани по този начин. Нито съобразиха, че при изборите за Велико народно събрание у нас през 1990 г., когато половината депутати се избираха по мажоритарната система, всъщност по този начин във ВНС бяха избрани представители на повече партии, отколкото чрез пропорционалното гласуване. И съответно разочароваха част от своите избиратели и дадоха коз в ръцете на Трифонов.

„Намаляване броя на депутатите от 240 на 120“ – отново идея, която отдавна се обсъжда в публичното пространство и има сериозна обществена подкрепа. И която определено не е лишена от логика. Само за сравнение – Държавата Израел, със своето население от близо 8 200 000 души, избира само 120 депутата в Кнесета. Пита се в задачата – България ли е два пъти по-богата от Израел, че при приблизително равен брой население да издържа два пъти повече депутати? И ако не, защо десните партии, които по дефиниция трябва да бъдат по-загрижени за икономисването на парите на данъкоплатеца, не предлагат тази реформа?

„Въвеждане на задължително гласуване“ – от години се говори, че това е единственият начин за справяне с ДПС и неговия контролиран вот, постигащ в определени населени места завидни резултати от порядъка на 108% избирателна активност. Предложението не е без прецедент в ЕС – в страни като Белгия, Люксембург, Лихтенщайн, Кипър и Гърция например гласуването също е задължително. Някой би възразил, че не е особено дясно да принуждаваш хората да упражняват правата си насила. Но това, както казва бележитият български конституционалист проф. Стефан Баламезов, зависи от дефиницията, която даваме на понятиего „право“. И ако в доминирания от либералната политическа мисъл XIX век гласуването се е приемало безусловно за право, то с развитието на теорията през следващото столетие в редица страни гласуването започва да се разглежда и като задължение спрямо страната, в която народът е суверен, т.е. цялата власт произтича от него. А как е възможно да се конструира властта, ако суверенът отказва да я упражнява?

Въпреки това по-малкият десен коалиционен партньор отказа да подкрепи президентското предложение с абсурдния мотив, че в предложения от държавния глава не пишело, че негласуването ще бъде подложено на санкция и това правело цялото предложение безсмислено. Очевидно е, че в правото всяко разпореждане е скрепено със санкция и че ако бъде въведено задължително гласуване, в Изборния кодекс ще бъде предвидена и санкция за неупражняването му. Също така е ясно, че във въпросите за референдума не може да се включат всички правни последици от предлаганата мярка, а те се подразбират. Съответно покрай така скалъпеното обяснение останаха съмнения за поставянето на тяснопартийния интерес (свързан със страха от намаляването на електоралната тежест на определени политически субекти при увеличаване на броя на гласоподавателите) над националния.

Драстично намаляване на държавната субсидия за партиите“ – България е държавата с най-висока субсидия на получен глас в ЕС. Стига се до абсурдното положение политически формации да се борят не за влизането си в парламента, а да получат повече от 1% от гласовете, за да се докопат до заветната субсидия и да се „професионализират“. Цяла антибългарска и поставена в услуга на чужда страна, в чиято военна концепция ние официално фигурираме като враг, телевизия като Алфа функционира и сипе денонощна евразийска пропаганда единствено благодарение на субсидията на партията, която я излъчва, и на свой ред затваря порочния кръг, помагайки на въпросната партия да продължи да се възпроизвежда във властта. Но дори и това не е в състояние да трогне десните партии у нас да предложат нещо повече от козметична реформа на партийните субсидии, отново предоставяйки инициативата на Трифонов.

Пряк избор от народа на съдии, прокурори и началници на полицейски управления“ – система, която доказано работи в САЩ, където магистратите и полицаите се намират под постоянния контрол на обществеността, която на всеки четири години ги съди по постигнатите резултати. Вместо това нашите конституция и законодателство възпроизвеждат сталинската система на безконтролна и контролираща всичко и всички прокуратура, на полиция, която охранява престъпниците и малтретира спазващите закона граждани, и на съд, който прави всичко друго, но не и да раздава бързо, ефективно и справедливо правосъдие. Въпреки това нашата десница, член на Европейската народна партия, си мълчи по този въпрос, означаващ повече реална власт за народа, позволявайки на популист като Трифонов да го експлоатира.

В заключение можем да отбележим, че новият популистки политически проект на Станислав Трифонов, за който усърдно се сондира общественото мнение в момента, има много по-голям потенциал да служи на руските, отколкото на българските национални интереси и съответно – да донесе много повече вреди, отколкото полза. За жалост лицето на споменатие проект трупа популярност на гърба на тези, споделяни от голяма част от обществото и особено от десните избиратели, с любезното съдействие на утвърдената българска десница, която не прави нищо или почти нищо, за да защити част от разгледаните тези и да убеди българското общество, че именно тя е реалният изразител и защитник на неговите ценности, желания и интереси.

Снимка: http://pravda.bg/


[1] „Слави събира подписка за референдум, плаши Борисов с тояги“ – заглавие от 05.08.2015 г.: http://7plus7.net/2015/07/31/%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D1%8A%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D1%83%D0%BC-%D0%BF/

[2] Адвокат Тошко Тенев пред в. Труд – „Бяхме на вечеря, беше 1994 г. и Трифонов се беше маскирал на мутра и казваше: Елате вие, да не дойдем ние, а Георги Илиев много се смя, тогава се запознаха със Слави и станаха приятели. Когато Васил Илиев го убиха, на 25 април 1995 г., той отиваше на среща със Слави Трифонов в „Мираж“,“: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4076210

[3] С изключение на искането за електронно гласуване, което се прие от НС, и на очевидно несъстоятелното искане за ограничаване на мандатите на народните представители. Да се възприеме такова предложение би означавало всеки български гражданин да стане депутат поне веднъж в живота си.

Comments

comments