– Г-н Койчев, последният ви проект – фарът на град Царево, след множество перипетии най-после е факт. Защо сте разочарован?

– Защото творческият ми замисъл беше съвсем друг. Преди две години през юли моят колега Евгени Йонов ме покани на фестивала „Огън и море“ в Царево. Огромна буря тъкмо беше срутила стария фар на градчето. Той се намираше на малко островче, на 500 м навътре в морето. Това беше горещата новина и тема на всички разговори. И Евгени ми казва: „Павка, ти защо не направиш един нов фар?“ Аз го приех на шега, но тази идея взе, че се загнезди в ума ми. Седмици след като се върнах в София продължавах да мисля и концепцията все повече се избистряше. Представях си морето, сред което се издига стилизираният образ на древна тракийка, вдигнала фара над главата си. Въображението ми се завъртя около каменните кариатиди, които носят гредата в гробницата в Свещари. Искаше ми се силуетът да е препратка към тях; да е ясен, категоричен; скулптурата да не е моя авторска, а да говори на разпознаваемия тракийски пластичен език. През октомври бях готов с макета и заминах за Царево, за да го предложа на кмета Георги Лапчев. Желанието ми беше да направя дар на града: моята работа като скулптор беше подарък, а от общината, ако харесаше проекта, се очакваше да осигури отливането на монумента. 5-метровата фигура беше замислена от бронз. За Лапчев бях чувал от приятелите си, че е енергично, дейно момче. Така се и оказа. Той веднага прегърна идеята и каза: „Ще направим фара!“ През февруари се обади да каже, че местните бизнесмени не са проявили интерес към проекта, но парите за отливането, което струваше 130 000 лв., са осигурени от ГЕРБ.

– Значи финансирането не идва от европейски фондове, както се говореше?

– Споменаването на тези митични „еврофондове“ беше първата от цяла поредица от спекулации. Какво ли не се чу само?! Че парите за асфалтиране на улиците са отишли за статуя; че монументът е 10-метров; че фигурата е реплика на древна статуя (за което си има правила и аз нямам право своеволно да правя реплики на антики, защитени от Закона за културното наследство). Намесиха се от ДАНС. Плъзнаха и суеверия. Шушукаше се, че поставянето на „тракийска царица“ в близост до местна стара църква може да докара беди на жителите на града, както в Перник ги треснало земетресение заради кукерските игри. Най-абсурдна беше намесата на Сливенския митрополит Йоаникий. Той пък написа протестно писмо срещу идеята за „езическа богиня“ на мястото на стария фар, искаше фарът да се носи от св. Андрей Първозвани или от св. Николай Чудотворец. Тези царици и божества не са присъствали изобщо в замисъла ми. Най-малкото би било художествено неубедително да изобразиш владетелка или богиня как носи тежък светилник като слугиня. Изобщо не искам да коментирам пък идеята на митрополита светец да бъде изтипосан като носач.

– Това звучи… 

– Чакайте, това не е краят! След хиляди перипетии статуята все пак беше отлята. Междувременно обаче падна правителството на ГЕРБ. А от БСП веднага блокираха мястото, предназначено за фара, с аргумента, че островчето навътре в морето е държавна собственост и общината не може да се разпорежда. Така се взе решение многострадалният монумент да бъде поставен на вълнолома на пристанището – то е общинска територия и кметът има власт. Та така. Сега е там, посреща моряците. Но аз не съм щастлив. Никога нямаше да се захвана с тази скулптура, ако мястото й трябваше да е на сушата. Идеята ми беше: море, небе, вълни и тя, тракийката, носеща светлината.

– Вие някаква лична полза от този проект имате ли?

– Да. Взех едно важно решение. Никога повече няма да поднасям труда си като подарък и никога няма да се захващам с обществен проект.

– Може ли историята на царевския фар да послужи като алегория на съдбата на монументалните изкуства в България?

– И то доста пълна алегория. Във всяко европейско градче скулптурата присъства навсякъде – в парковете, в централните части, в малките кварталчета дори – дали ще е декоративна пластика, дали по-мащабна композиция, но я има. Ние за 25 години можем да изброим на пръстите на едната ръка скулптурите, които са поставени в градска среда. Тъй като в провинцията такива пък въобще няма, говоря за София. Ето ги: „Света София“, паметникът на опълченците зад ЦДНА, паметникът на Гарибалди и „Славейковците“ на едноименния площад. Един пръст даже остава.

– Какво се случи с вашия „Торен бръмбар“, който изчезна от мястото си зад НДК през 95-а?

– Това се случи – изчезна. Откраднаха го. Говореше се, че е разграбен за огрев, защото беше от дървени пръчки. Но се чудя как така е разграбен, като беше обемно нещо – аз с 6 камиона го бях докарал. Малко след това правих своя изложба в САЩ и разказвам на галериста случката, а той веднага скочи: „Мистър Койчев, давайте да го търсим с Интерпол! Та това е произведение на изкуството!“ А аз даже в полицията не бях съобщил – реших, че няма смисъл, защото съм бил ограбван десетки пъти.

– Къде тогава „вирее“ съвременното монументално изкуство?

– Никъде. Нямаме скулптура.

– Вие обаче правите изложби.

– Обърнете внимание на материалите, които използвам. Правил съм скулптури със слама, с клечки, с тор, със стиропор, с хартия, с плат. Само със сгъстен въздух не съм работил. И не от стремеж към оригиналност, а за да си представя идеята, да предам посланието. Напълно наясно съм, че никой няма да купи творбата и затова няма смисъл да инвестирам в отливки. Това са стотици хиляди левове за бронз. Затова работя с говежда тор и слама. Скулптурата е много скъпо изкуство. Оставете хонорарите. Изработката, реализацията е скъпа. Ако една пластика примерно струва 2000 лв., то 1000 лв. струва само отливането й. В нашия бранш не е по-различно, отколкото в средите на фаянсаджиите – трудът на плочкаджията излиза колкото материалите му, трудът на скулптора също е колкото на изпълнителя.

– Той и Огюст Роден не си е отливал гипсовите модели.

– Вие Роден не го жалете! Френската държава е стояла плътно зад него. Огромно ателие, леярна, държавни поръчки… Композиции като „Гражданите на Кале“ не се правят без стабилна подкрепа.

– Дайте и вие като френския майстор един завет на младите скулптори.

– Колкото повече остарявам, толкова повече нищо не разбирам от изкуство. 60 години минаха от деня, в който постъпих в Художествената гимназия с желанието да се занимавам със скулптура. А днес не мога да кажа, че съм разбрал какво е това изкуството. Може би е нещо, до което всички творци в крайна сметка стигат. Но по различен път.

От segabg.com (интервю на Милена Димова)

Павел Койчев е роден на 30 май 1939 г. в град София. През 1966 г. завършва специалност „Скулптура“ в Националната художествена академия. Сред най-известните му проекти са „Торният бръмбар“ край НДК през 1995 г., „Стадото“ през 2000 г., „Обиталище“, показано на пл. „Батенберг“ в София и пред църквата Notre Dame de la Chapelle в Брюксел, „Скулптури от оникс“, – 2006 г., „Високомерна разходка“ – 2006 г., „Преносителят“ – 2007 г., „Градежът“ край с. Осиковица през 2008 г., „Водна паша“ през 2009 г. и др. Негови произведения са притежание на Националната художествена галерия, на Софийската градска галерия и на частни колекции в Австрия, Дания, САЩ и Белгия.

Comments

comments