Това, че кворумът се превръща в основна новина от дейността на настоящото народно събрание е симптом за дълбочината на политическата криза, в която се намира България след парламентарните избори от 12 май тази година. До конституирането на 42-ото Народно събрание кворумът в пленарната зала никога не е бил в центъра на вниманието на парламентарния ни живот. Той е като дишането при хората. Когато човек е здрав никой не се сеща да наблюдава тази жизнена функция. Когато обаче дишането на определен човек се превърне в основен обект на наблюдение, няма как да твърдим, че човекът не е тежко болен.

Вярно е, че въпросът с осигуряването на кворума е процедурен, но той излиза на повърхността благодарение на тежкия дисбаланс на българското общество и неговото политическо представителство. Предсрочните парламентарни избори не само не успяха да дадат решение на политическите проблеми, в които затъна България в края на управлението на Бойко Борисов, но и ги задълбочиха още повече. След вота стана ясно, че всички парламентарни партии с изключение на „Атака” в новия парламент са загубили изборите. ГЕРБ спечелиха най-много гласове, но още преди да бъдат обявени официалните резултати останалите политически сили декларираха, че няма да взаимодействат с партията на Борисов. Въпреки, че по време на предизборната кампания БСП успя да обере не малък протестен вот, социалистите останаха на второ място, което им отне моралния аргумент да бъдат истински водеща партия в новото управление. От ДПС пък загубиха 200 000 гласа в сравнение с парламентарните избори от 2009 година, като партията на Корман Исмаилов и Касим Дал успя да отмъкне от Доган близо 50 000 гласа. Това уточнение е важно, защото ако отливът при ДПС беше по-малък, то днес партията на Доган нямаше да се нуждае от подкрепата на Волен Сидеров, за да осигурява кворума. В случая именно гласовете подадени за формацията на Корман Исмаилов и Касим Дал са решаващи за управлението на страната, защото те се равняват на 4-5 депутати. Ако тези гласове бяха влезли в кошницата на ДПС, то сегашното мнозинство щеше да се ползва с подкрепата на около 125 депутати и въпросът с висящия кворум нямаше да е на дневен ред. Единственият, който спечели от предсрочните избори беше Волен Сидеров. Днес той е балансьор и гарант на правителството на Пламен Орешарски. Този факт обаче е единствено и само диагноза за разпада, в който се намира българския политически живот. Няма как да бъде пропусната и загубата на десните партии, които не успяха да прескочат четирпроцентовата бариера и по този начин оставиха без представителство общо гласувалите за тях около 350 000 избиратели. Именно една не малка част от тези избиратели са в основата на протестите срещу правителството на Орешарски.

Това не са математически изчисления, а анализ, който БСП и ДПС трябваше да направят веднага след изборите. При подобни ситуации в страните с устойчиво демократично управление има два варианта. Първият е опит за създаване на широка коалиция между първата и втората политическа сила, като по този начин се осигурява максимално широка обществена подкрепа и се изолират по-малките партии. Ако в случая една от тези партии е крайнонационалстическа, то подобна коалиция става задължителна. Вторият вариант е да се върви към нови избори, на които избирателите да се явят на поправителен изпит. Може би това трябваше да се случи в България, защото преди изборите ситуацията беше толкова поляризирана, а разделението в обществото, толкова голямо, че едва ли много хора щяха да понесат да гледат Станишев и Борисов един до друг в управлението.

Всъщност преди изборите си мислех, че най-лошият вариант е веднага след тях да има нови избори. Както винаги се оказа, че съществува и по-лош вариант. Той е този, който наблюдаваме в момента. Имаме правителство на малцинството подкрепяно от БСП и ДПС, чийто кворум зависи от добрите намерения на Волен Сидеров. През последните дни Сергей Станишев обвини Бойко Борисов, че с отказа на депутатите му да се регистрират в пленарна зала цели да разруши окончателно легитимността на парламента като институция. Това със сигурност е вярно. Въпросът обаче е, какво правят самият Сергей Станишев и партията му, за да попречат на Борисов да делигитимира парламента по този начин. Ако лидерът на социалистите наистина е загрижен за авторитета на най-важната българска институция, той трябва да прекрати агонията и сам да поиска нови избори, които ако не друго, поне да създадат условия за стабилен кворум. Вместо това обаче БСП и ДПС вече четвърти месец се опитват да изградят илюзията, че всичко което се случва е в границите на нормалното. Липсата на кворум се представя като досадна подробност, която пречи на управляващото малцинство да осъществи добрите си намерения. Само, че в демокрацията процедурите не са случайни и кворумът като една от тях цели да покаже, доколко едно мнозинство е легитимно да управлява. Ако не можеш да събереш кворум, не можеш да ковеш и закони. Това е логиката на кворума и на здравия разум. И ако тези две неща бяха водещи при сегашните управляващи, то кабинетът „Орешарски” изобщо нямаше да се състои в рамките на настоящото Народно събрание. Как можеш да твърдиш, че си носител на дълбока промяна в обществото, при положение, че през два дни заседанията на парламента се провалят, защото не можеш да събереш достатъчно депутати за провеждането им?

За четири месеца този парламент не успя да излъчи нито адекватни управляващи, нито адекватна опозиция. Очевидно Борисов бързо разбра, че партията му не разполага с достатъчно капацитет, за да играе ролята на истинска парламентарна опозиция. Затова заложи всичко на процедурните хватки. Колкото и да е грозно, този тип поведение, все пак е напълно законно и според правилата. От лявата част на залата обаче неадекватността и липсата на усет са неизчерпаеми. То не бяха социални пакети, активни диалози с гражданското общество и театрални опити сбиритока в пленарната зала да заприлича на нормален парламент. Единственото, което управляващите правят през последните четири месеца е да повдигат маловажни теми и да ги хиперболизират, за да отклонят вниманието на публиката от основната и най-очевидна характеристика на този парламент, а именно липсата на ясно мнозинство. В името на тази цел, през последните дни отново се повдигна въпросът за отмяна на забраната за пушене в затворени помещения. И сега ще започнат тежки дебати по темата, все едно, че тя има някакво значение при положение, че България е затънала до гуша в няколко кризи едновременно. Политическата ни система едва диша, а БСП и ДПС се чудят дали да я гримират или не. Както и да се развият нещата с кворума оттук нататък обаче е ясно, че пред България има два изхода – първият е много лош, а вторият е още по-лош. Колкото по-дълго се отлагат следващите парламентарни избори, толкова вторият вариант ще става по-осъществим от първия.

Коментарът е публикуван във в. „Ретро“

Comments

comments