Автор: Димитър Стоянов

Изстреляните куршуми срещу карикатуристите от Charlie Hebdo се оказаха не само изстрели срещу човешки същества, донесли тяхната смърт. Те се оказаха и поредната форма на сблъсък между две системи от ценности, две цивилизации, които редица съвременни идеологии се опитват да поставят едновременно в един географски хоризонт, в една обща система, генерирайки един доста взривоопасен експеримент, наречен „мултикултурализъм“. И докато този сблъсък материализира себе си в 11 септември, Мадрид, Лондон, Волгоград, Беслан, Тулуза, Московското метро, Сарафово и Сидни, то колкото повече се засилва радикализацията на едната му страна, то другата изглежда толкова повече се стреми към нагаждачеството спрямо това, без да е склонна да разгърне превантивни механизми.

Ако погледнем този сблъсък през призмата на Самюел Хънтингтън, то бихме могли да отличим две цивилизации, които в хода на своята история са били в състояние на сблъсък – Западната цивилизация и ислямската такава – още откакто армиите на Халифата разбиват византийците при Ярмук през 636 г. .Докато до един определен момент този сблъсък е можел да се дефинира на една по-скоро религиозна основа, имайки предвид християнския характер на Запада и ислямското обособяване на Изток, което от своя страна е водело до средновековен джихад и кръстоносни походи, то с течение на времето естеството на този сблъсък се променя, основавайки се предимно в промяната на Западната цивилизация. Докато ислямският свят изпуска този момент в своето историческо развитие, Западът преживява и Ренесанс, и Просвещение, когато на базата на християнството той успява да изгради и възприеме една система на светска държава и широка палитра от свободи за своите граждани, както и особено важната секуларна идея – разделението на църква и държава. Именно в Англия на базата на идеята за религиозната свобода през 40-те години на 17 век Джон Лилбърн създава левелерите, откъдето в по-късния период се развива и целият дебат относно секуларизма. Така в продължение на няколко столетия крайъгълен камък на Запад се оказва модерната, светска, либерална и секуларна държава, която е ограничена в своите правомощия, чрез нормативни актове гарантира основните права и задължения на гражданите, разполага със системи от различни съдилища за защита на същите тези права, организирала е достъпна власт и е постигнала едно завидно ниво на зачитане на чуждите позиции и мнение, независимо религиозно, политическо или др. Въпреки и опити за предифиниране, не са забравени и корените на тази промяна, които продължават да служат за неин гарант в лицето на характерното за Запада християнство.

Ислямският свят изпуска и своят Ренесанс, и своето Просвещение, докато запазва една своя самобитност, която в ценностно отношение с течение на времето го поставя на все по-задълбочаваща се идейна пропаст. Постепенната самодетерминация на ислямския свят като различен от западния обаче постепенно попада под влияния, които го правят по-радикален, реакционен и неподатлив на промяна, за разлика от Европа, където дори и най-силните противници на конституционното управление приемат конституцията като нещо свойствено на една по-справедлива система (инициирано в традиционния сблъсък либерали-консерватори, независимо от промяната на двата полюса в течение на времето). Особено силна експлозия преживява ислямското самоопределение през втората половина на ХХ век, когато попада под влиянието на съветския комунизъм. През 50-те и 60-те години лаборантите в КГБ решават да използват мюсюлманите в Близкия Изток като сила срещу Америка и Израел, насърчавайки антиимперализъм и антисемитизъм. Така земите от Кайро до Кабул са залети не само в творенията на комунистическите дейци, но и с копия на „Протоколите на ционските мъдреци“, което цели да втълпи на местното население, че Израел е злият враг, а Америка се управлява от еврейско лоби. Резултатът от този опит е наистина една радикализация, която се проявява първоначално в различни криптодвижения за независимост, различни от тези на гражданските борци, а кулминира в събития като революцията от 1979 г. и идването на власт на аятоласите в Иран. В идеологически аспект резултативността най-ясно се отличава в използвана реторика, където радикализиращият се ислям намира удивителни точки на допир с комунистическата пропаганда, започвайки да използва изрази като „милитаристичен“ и „империалистически“ Запад, ,който „подлага народите на колониален терор“ и е „източник на всички беди“.

Разпадането на СССР наистина премахна една от заплахите за Западния свят в лицето на държавния комунизъм, но остави едно от дирижираните от него явление в лицето на радикалния ислям да набира все повече сила. Именно в този момент геополитическата целесъобразност на едно подобно действие в изковаването на някакъв фиктивен съюзник показа своя резултат в една съвсем по-различна форма, давайки отражение предимно върху цивилизацията и формирането на един по-консолидиран ислямски блок на противопоставяне, който застана срещу Запада. И докато тук границите между цивилизациите, описани от Хънтингтън(бъдещи фронтови линии по негови думи), намират все по-голямо приложение от гледна точка на оформянето на ислямския свят като единен субект, то определени влияния на Запад сякаш размиват същите тези граници и пренасят фронтовата линия на европейските улици далеч извън границите на организираната традиционна война между държави и държавоподобни субекти. И именно тук стигаме до мултикултурализма.

С оглед на споменатото по-горе противопоставяне между консерватизъм и либерализъм, би следвало и да се упомене, че двете понятие не запазват своята пълна идентичност през времето от своята поява до настоящия момент. Самите те търпят не една  и две промени. Т. напр.  днес либерализмът, някога легитимирал претенциите за ограничена държава и индивидуални права, се е насочил към колективистични възприятия, ограничаване на свободата чрез различни форми на „коректност“ и онази форма на мултикултурно общество, което се характеризира със специални привилегии на базата конкретен признак. В същото време консервативните и десните идеологии са се насочили към общата валидност на законите за всички, строгата индивидуализация по отношение на права и задължения и разделителната линия, която цели да придаде върховенство на европейската култура и традиции в едно общество на базата на тяхното ограничаване от страна на либералите в името на многокултурието. Така и именно един толерантен, всесъгласяващ се и апологетен възглед се оказва най-добрия съюзник на радикалния ислям в западното общество.

И докато в името на този възглед настоящият либерален ум се заиграва с тиранията и терора на източните теокрации, абдикирайки от някогашните си ценности, то в отворената за ислямско влияние Европа това създава своеобразна златна среда именно за развитието на фундаментализъм. Появата на радикални ислямски анклави, капсулирането на общности от емигранти, непрекъснатият деструктивен стремеж към кривообоснована толерантност проявяват себе си именно в реализацията на един „хънтингтънов фронт“ в сърцето на Европа, където стрелбата става с ирационални куршуми – такива от ислямисткия автомат към личността на европейския сатирик и духа на свободата на словото. И това на фона на напудрения с клишета либерален политик или общественик, който в духа на една нова антифашистка борба, тръби атаки по всички, които не са съгласни с неговата трактовка.

Именно тогава се чува сякаш и Радой Ралин с афоризма му „Човек за човека е брат! Разбра ли бе, гад!?“, предприел форма на търсене на вина и отговорност от западния свят за поведението на тези, които отричат неговите ценности, не намирайки обаче нужните средства за отговор именно на растящата опасност. Накрая по всяка вероятност и самият либерален човек ще заприлича на Варлаам Копринарката, който ще заплашва, че ще нарече някого „мизерабъл“, докато другият обаче няма да му отговори с „мюзеверин“, а ще му отреже главата, както прави сега в Северен Ирак и Сирия под знамето на „Ислямска държава“.

Най-значимият проблем обаче е, че този случай не е прецедент. Той е част от поредица други такива като и този път не бе направено изключение, че под атака не се оказаха само случайни хора и лица. Това не са нито атаките на Ирландската републиканска армия, нито тези на баските сепаратисти, а такива атаки, които поставят под удар самата западна цивилизация в нейната цялост и онова, което тя е поставила като своя ценностна система. Ударът срещу нея за пореден път не идва нито сред пустините на Ирак, нито в планините на Афганистан, а идва в едно от нейните сърца – Париж. Какво оправдание ще бъде намерено този път, трудно може да се предположи, но днешното събитие бележи поредната глава от една тъжна книга. Дали обаче тя ще накара някого да се замисли и да преустанови поне част от порочните и деструктивни практики, които водят до всичко това, дали ирационалността ще остави място за повече рационалност, за повече възможност да се осъзнае един проблем и да се намери неговото решение… Е, това отново ще опре до човека в Европа. Преди, разбира се, и последният такъв да бъде застигнат от ирационалните куршуми.

Снимка: www.girardatlarge.com

Comments

comments