Асеф е 19 годишен ром, родом от плевенско, но изтъркалял се в София, най-големият син в 7 членно семейство. Средно около една седмица в годината той се преквалифицира от предимно безработен деветнадесет годишен ром в деветнадесет годишен събирач на кестени. Диви кестени или конски, както тепърва ще ми обясни той.

Набелязвам си отдалеч Асеф, без още да знам, че се казва Асеф. Облечен толкова шарено, че почти се слива с изцапаните цветове на есента, младият ром клечи под един кестен и чевръсто рови из земята. Без и да подозира за което, на събирача на кестени му предстоеше да заеме определено текстово пространство в Петте кьошета. Отскачам до близкото заведение, взимам още едно кафе в пластмасова чаша и преджасвам директно през поляната към Асеф.

Представям му се като журналист. За по-голяма достоверност размахвам първата ми попаднала визитка от портфейла, на която чак в движение виждам, че пише „Камен Недялков. Авточасти, логистика и транспорт”. Не искам да лъжа Асеф, но по презумпция не приемам за жертви хората, които не могат да четат. Пък и може би наличието на една лъжа ме направи поне малко журналист към онзи момент. Подавам на Асеф едното кафе и възпитано го питам дали има нещо против да изсърба съдържанието на чашата в моя компания. 

Асеф ми се представя като Асеф и казва, че няма нищо против да пием по едно кафе. Без никакви скрупули приема подадената му напитка и вървящото с нея мое присъствие. Сянката на отбруления кестен над нас чертае такива йероглифи на земята, които изглеждаха като своеобразни пътеки на живота, събирали на едно място, поради някаква приумица на ветровете, един автентичен ром и един фалшив журналист.

Веднага питам Асеф изкарват ли се пари от събирането на кестени. Въпреки че често ми се налага да си общувам с изцапани българи, не съм го правил много-много с роми. Приказките с ромите, ще си направя по-късно равносметката, вървят лесно – без недомлъвки и погледи в земята.

Събирането на кестени не е работа, на която може разчиташ, че ще изкараш добри пари, обяснява ми Асеф. Особено след като в „бизнеса” все повече навлизали и българи, предимно възрастни, което ограничавало територията за ровене и смъквало изкупната цената на дивите кестени. По думите му, в момента в София килограмът вървял между 25 и 35 стотинки, в зависимост от това цвета на кожата, така както и спрямо количеството, което продаваш.

Когато го моля да ми обясни откъде идва тази разлика в цената, отговорът му не ме изненадва. Ако изкупвачът видел, че си циганин, ти предлагал по-ниска цена. Ако видел, че си българин, ти давал между 5 и 10 стотинки отгоре на килограм кестени. Този двоен стандарт изкупвачът аргументирал с това, че на българите, за разлика от на циганите, им издавал документ за приетата стока, върху която те трябвало да платят данък на държава. Затова, видите ли, на циганите търговецът предпочитал да не издава документи, така че да не му се налагало нито на него, нито на тях да плащат данъци на държавата. Един вид търговецът им правел услуга. Но Асеф чудесно си давал сметка, че ако държавата ще му вземе между 2 и 4 стотинки данък на килограм кестени, ако получи документ, то търговецът му, с „благородството” си, му взимал по цели 10 стотинки на килограм, без документ. 

Връхлитат ме такива мисли, чиито цвят може би биха били по-удачни за моя мургав събеседник. Но, Слава Богу, тук някъде телефонът на Асеф иззвънява. Чувам как младият ром обяснява важно-важно на другата страна, че пие кафе и дава интервю на журналист. Една кофа, почти пълна с кестени, и един чувал, в който, предполагам, кофата трябва да повърне, когато се напълни окончателно, са единствените свидетели на интервюто на Асеф.  

В ценообразуването имало и друга специфика, разбирам от него, след като Асеф е изпъшкал с театрална досада и е затворил телефона си.  В „бизнеса” с диви кестени важал и един друг принцип, точно обратен на логиката на търговската дейност. Било прието колкото повече кестени дадеш на изкупвача, толкова по-голяма цена да ти образува той. Т.е ако му дадеш над 100 килограма, било редно да ти изплати всеки килограм с поне 5 стотинки повече, отколкото ако му занесеш само 10 килограма кестени. Защо това е така, Асеф точно не знае, но предполага, че на търговците не им се играело на дребно. На свой ред ме пита дали аз имам обяснение, но аз извинително вдигам рамене, че журналистите не сме от най-умните.  

Разбира се, тези преференциални цени за количество много рядко важели за циганите, пак по признанията на моя събеседник, и най-често на тях им била изплащана същата цена като и за по-малко количество. Но това не означавало, че циганите не са му измислили „цаката”, хвали се доволен Асеф. Когато насъбирали повече от 100 килограма кестени, те ги носели на българин, който пък, от своя страна, ги носел на търговеца. Онзи му давал с от 5 до 10 стотинки отгоре на кило, а след това българинът задържал за себе си горницата, а Асеф си получавал така или иначе гарантираните 25 стотинки на килограм.

Питам го каква „цака” е намерил, кагато той, след „хонорара” на българина за посредническата му услуга, пак си взима толкова, колкото е щял и ако ги занесе лично – като циганин –  на изкупвача. Но Асеф ми отговаря нахилен, че макар пак да получавал по 25 стотинки на килограм, за българина също имало пари, а по този начин изкупвачът си бъркал в джоба с повече, издавал документ и плащал данъци. 

Няма как да не остана с впечатление, че Асеф, за разлика от отношението му към българите, има скрупули спрямо изкупвачите. Ако го бях попитал, сигурно щеше да ми каже, че изкупвачите са друг етнос, при това нито мюсюлмани, нито християни. Давам си сметка междувременно, че циганите събират кестени за 25 ст./кг, а българите правят бизнес от циганите, които събират кестени, за около 7-8ст./кг. Циганска работа като не е обезателно да е баш циганска. Освен това, прекъсва разсъжденията ми наум Асеф, изкупвачите винаги закръглявали цената надолу. Ако им занесеш 15 и половина килограма кестени, те ти ги хващат като 15 килограма и никога за 16 кг.

Но за половин килограм, смее се Асеф, докато отпива от кафето си, нямало да се прави на циганин. А аз си давам сметка, че едно кафе може и да не струва 70 стотинки, а около 3 килограма събрани диви кестени.  

Сменям темата и обменяме още няколко думи, предимно за политика, когато телефонът му пак иззвънява. Асеф натиска съответното копче с такава мимика на лицето си, все едно от Белия дом се нуждаят точно в този момент от именно неговата експертиза.  Разбирам после от него, че това пак е гаджето му Теменужка. Последната сигурно се вълнува от това как е минало интервюто. Асеф ми обяснява, че е обещал на Теменужка, с която ходели от две години, да се разходят в близкия парк следобеда, но това нямало как да стане преди чувалът встрани да не бъде напълнен с кестени. А времето, прекарано с Теменужка си, струвало, понеже…хм… „колкото и да ровиш в земята, трудно може да намериш такава Теменужка”.  

Благодаря на Асеф за отделеното време и тръгвам. Гледам да не настъпвам разхвърляните от вятъра кестени. Давам си ясно сметката, че това, което толкова пъти ми е „целувало” върха на обувката, се оказва част от препитанието на събирачите на кестени.

А никак не ми се ще да подритвам залците на Асеф.

Бележка: Някъде между двете телефонни обаждания аз го попитах, а той ми отговори за кого е гласувал. Помоли ме обаче да не казвам. Понеже оттам се изкарвали по-добри пари, отколкото от кестените. Съобразявам се с което и му обещавам, че няма. Пък и ми се ще този материал да е репортаж, а не разследване. Затова пък му признавам, че нас, журналистите, не ни взимат на работа, ако не проявяваме готовност да послъгваме, когато се налага. Нещо като изкупвачите. Но ще му направя услуга: ще напиша в репортажа си, че той изрично е споменал, че „колкото и да ровиш в земята, трудно може да намериш такава Теменужка”. Лесно го уверявам, че това не е баш лъжа, защото почти съм го прочел в погледа му, когато говори за нея. И че само естеството на важния разговор, който е трябвало да води с журналист, го е спряло да го произнесе на глас.  

Comments

comments